С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (39)

Трийсет и седма глава

Кол, извика Лорелай, но вече беше късно. Той беше прекалено бърз, а тя бе заобиколена от тълпа обезумели от магията на Ирина войници, готови да я убият, за да изпълнят заповедта на кралицата.

Тя отскочи встрани и избегна удара на една жена, която вървеше към нея с брадва в ръка и дете на гърдите си. Трима мъже, достатъчно възрастни, за да й бъдат дядовци, я атакуваха отзад. В опит да им избяга, Лорелай се спъна и падна, но се претърколи напред и се озова пред момиче на не повече от дванайсет години с парче желязо в ръка.

Гейбрил и семейството му сигурно вече бяха стигнали до двореца. Нямаше как да е сигурна, защото Кол бе затворил съзнанието си за нея, запълвайки го с мрак и студ, но войниците вероятно нямаше да се бавят много.

Тълпата около нея продължаваше да расте, хората пълзяха като мравуняк към къщата, грабнали в ръце кой каквото намери.

Лорелай трябваше да открие път за бягство и то веднага.

Някой я блъсна, тя направи кълбо напред, изправи се на колене, но друг войник метна по нея в гръб тежък ботуш.

Тя се хвърли встрани, за да избегне удар с меч и се приземи на земята.

Преди да се раздвижи, една жена се метна отгоре й, след нея още две скочиха и я приковаха към земята.

Тя зароби длани в пръстта и извика:

— Прос’рашк!

Тревата се сви навътре и оформи огромен кръг около Лорелай. После изригна навън като вихър.

Обградилата я тълпа политна назад, хората се приземиха върху къщата, оградата и дърветата и паднаха зашеметени. Лорелай стана и се преви на две, като видя пораженията. Навсякъде имаше кръв, счупени крайници и хора в безсъзнание. Тези, които бяха по-назад обаче, вече се катереха върху падналите в опита си да се домогнат до нея. Навсякъде се виждаше стена от човешки тела.

Лорелай не можеше да си позволи да губи енергия за магия. Дори сърцето да беше готово да приеме волята й, магията нанасяше своите поражения. Трябваше да я пази за Ирина.

А и през последните девет години тя бе свикнала да се спасява, без да разчита на нея. Можеше да се справи. Просто трябваше да мисли като воин. Да използва наличното. Да действа неочаквано.

Първо, трябваше да разбере докъде се простираше тълпата и в коя посока да търси път за бягство. Тя остави хората да газят върху падналите и ранените в желанието си да се доберат до нея и се загледа в червените листа на едно кленово дърво, наклонило клони към покрива на къщата. На пътя й стояха най-малко десетина души и нямаше други дървета, за които да се хване, но трябваше да опита.

Саша, път!, извика тя и й изпрати образ на дървото. Соколът изостави групата войници, които държеше настрани от Лорелай, и се стрелна към него, плъзна се към земята и се спусна към стоящите между господарката й и дървото хора.

Принцесата хукна към клена, профуча над просналите се тела и хващайки се за протегнатите ръце на войниците, за да запази равновесие, скочи на дървото. Удари ствола му с десния крак и се оттласна нагоре. С три скока достигна до най-ниския клон.

Саша кръжеше над нея, без да изпуска от очи Тойта, която се струпаше около дървото. Най-озверелите вече се катереха един върху друг, следвайки Лорелай.

Принцесата продължи нагоре, докато се изравни с покрива на къщата, после запълзя бавно до мястото, където клоните станаха прекалено тънки, за да я удържат. Накрая спря, възседна един клон, пое дълбоко въздух, прецени ъгъла и скочи върху покрива. Приземи се в краката на един войник, който веднага вдигна меча си. Претърколи се наляво и попадна на втори войник с изцъклен поглед. До него се виждаха още ботуши. Лорелай надигна глава, огледа се наоколо и сърцето й се сви.

Покривът гъмжеше от хора, които продължаваха да се изкачват по една крива канадска ела, израсла съвсем близо до задната веранда. Сякаш Ирина бе видяла какво се опитва да направи тя и й бе изпратила войската си като ответен удар, оставяйки Лорелай без възможен изход. Тя погледна назад в опит да намери път за спасение.

Няколко селяни се бяха изкачили над струпалата се около кленовото дърво тълпа и се бяха хванали за ствола му. В двора отдолу имаше толкова много хора, че не можа да види дори стръкче трева. Въпреки уменията си за оцеляване нямаше как да се измъкне. Трябваше да използва магия и то без да покорява ничии сърца, и да се моли да не пострадат невинни хора. Трябваше да пази силите си и да се изправи пред Ирина, преди Гейбрил и семейството му да намерят смъртта си и Кол да изгуби себе си завинаги.

Мъжът над нея я хвана за ръцете и докато се опитваше да се отскубне от него, една жена, прекалено фина на вид за силата, която демонстрира, сграбчи Лорелай за краката. Двамата повлякоха борещата се с всички сили принцеса към ръба на покрива. Колкото и да се мамеше, тя не можеше да ги докосне с длани. Не можеше да стъпи и на покрива. Магията я изгаряше, умоляваше я да я освободи, но това беше невъзможно.

Помощ!, изпрати тя към Саша, но преди соколът да преодолее гъмжилото от размахващи мечове войници по покрива и да достигне до нея, един ужасяващ боен рев разцепи въздуха.

Лорелай извъртя глава, погледна зад жената, която я държеше, и видя огромен черен като абанос дракон да помита войниците с великанските си криле.

— Тръг! — изхлипа тя от радост.

Мажат и жената, които я държаха, залитнаха към ръба на покрива и тя полетя към земята. Веднага се извъртя в опит да поправи посоката си, но в същия момент нещо тежко и остро падна върху раменете й, стисна ги и я понесе към небето. Тя вдигна поглед и съзря лицето на един много ядосан сребърен дракон с черни криле и блестящи черни шипове по гърба и опашката.

Джин.

Саша изкрещя яростно и се спусна към дракона.

Не! Тя няма да ме нарани. Следвай ни, Саша. Просто ни следвай! Птицата се отказа от атаката си и литна над тях, но мислите й бяха пълни с разкъсани драконови вътрешности и избодени светещи очи.

Стиснала здраво Лорелай с ноктите си, Джин се издигна във въздуха. Там ги чакаха други шест дракона — Тръг и още пет в различни комбинации на лилаво, златисто, зелено и бяло. Един златистобял дракон погледна някак особено Лорелай, но тя не успя да разгадае погледа му, после поведе групата към красивите къщи на предградието в източната част на Рейвънспайър. Щом изгубиха от поглед омагьосаната Той, драконите се приземиха в една почти разрушена плевня, заобиколена от дървета и висока трева.

Джин пусна безцеремонно Лорелай върху грубия под и се отърси. Драконовите криле и шиповете се прибраха в миг, люспите омекнаха и се скриха в кожата й. Лорелай се озова до момичето с черни горящи от гняв очи.

— Къде е Кол? — попита то. — Какво му направи?

— Джин, нека й дадем време да се съвземе и да ни разкаже, преди да правим заключения — каза момчето, което преди миг беше златистобял дракон. То приключи с преобразяването и извади чифт панталони от торбата, която носеше на гърба си.

— Не съм направила нищо на Кол — извика Лорелай.

Джин тропна с крак по пода.

— Не ти вярваме! Ти си мардушка. Къде е кралят ни?

— Не ме карай да съжалявам, че те спасихме — обади се Тръг, който току-що бе приключил с преобразяването си.

Саша влетя в плевнята и кацна на рамото на Лорелай, блестящите й като мъниста очи се вторачиха в един дракон и го предизвикаха.

Момичето, което допреди малко беше звяр в лилаво и златно, взе торбата, извади един панталон за себе си, подхвърли към останалите различни части от облеклото, после се обърна към Лорелай и каза тихо:

— Аз съм Фрея. Вече познаваш Тръг и Джин. Другите момчета са Герик и Раум, а онова момиче там е Мик. Кол е наш приятел и крал. Не сме го виждали от няколко седмици. Кралицата на Рейвънспайър взе човешкото му сърце и сложи нашийник на врата му, който държеше настрани хората с две сърца като нас. Джин и Тръг се върнаха в Елдър да търсят помощ и ето ни тук, дойдохме да го спасим.

Тръг излезе напред и сви юмруци.

— Знаем, че Кол те е открил. Доловихме миризмата му, когато се върна в столицата и отиде в онази къща. Но сега вече не я усещаме, а ти, мардушке, си последният човек, видяла го жив.

Саша изтрака предупредително с клюна си, но Тръг не я удостои с поглед, а се надвеси още по-ниско над Лорелай. Още една крачка и тя трябваше да отстъпи назад, но сега не й беше до игрички, не я интересуваше кой прав ще се уплаши и ще отстъпи. Тя изправи гръб и сложи длани върху ръката на Тръг. Силата излезе като мълния от нея и го запрати в стената. Вдигна се прах и Джин отново се приготви да се преобрази.

— Не искам да наранявам никого от вас — каза Лорелай и захлупи длани надолу, което накара Джин да спре промяната. — Не съм заплаха нито за вас, нито за Кол.

— Кажи го на Тръг — изсумтя Джин. — Току-що го запрати в стената.

— Защото се опита да ме сплаши — сопна се Лорелай. — И защото преди да говори с мен, трябва да си сложи панталони. До момента денят ми е ужасен. Не искам да прибавям към списъка и заплаха от гол елдрианец. А тепърва ми предстои още работа. Сега ме чуйте добре. Кол е в опасност.

И тя им разказа набързо какво е станало с Кол през последните две седмици. Как се е борил, за да не се поддаде на порива на драконовото си сърце. Как го бе измъчвала Ирина, как Лорелай го бе излекувала и как магията й бе изградила между тях връзка, която им позволяваше да чуват мислите си.

— Това е доста смущаващо — отбеляза едно от момчетата. — Но и полезно. Ако искаш да му кажеш нещо…

— Ирина разруши връзката ни. Някак си е успяла да увеличи силата си…

— Супер! — изръмжа Тръг, обърна се и заби юмрук в близката стена. — Изгубихме Кол.

— Не трябваше да идваме в Рейвънспайър. Да се довериш на мардушка е по-лошо и от битката с великани чудовища — закрачи нервно из стаята Джин.

— Кол не е виновен, че мардушките винаги намират начин да извъртят нещата така, че кръвната клетва да е в тяхна полза — обади се друго момче.

— Няма значение чия е вината. Важното е, че ще изгубим Кол — каза момичето, което беше зелен дракон, и гласът му потрепера, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Няма да го изгубите — извика решително Лорелай. — Не само Ирина притежава магия. Аз отивам в двореца, където тя държи Кол и моите близки. — Гърлото й се сви, когато се сети колко много бе пожертвал Гейбрил за нея, а сега щеше да види как семейството му умира от ръцете на злата кралица. И за Кол, който бе изгубил човешкото си сърце, защото искаше да помогне на своя народ. — Ще убия Ирина и ще върна човешкото сърце на Кол.

Джин присви тъмните си очи.

— Защо се вълнуваш от съдбата на Кол? Миналия път, когато го срещна, искаше да го убиеш заради кръвната клетва с Ирина.

Лорелай я погледна в очите. Гласът й изневери, когато каза:

— Това между нас е минало.

— О, небеса, ти си влюбена в него! — извика Тръг и изтръска праха от раменете си. — Не може да бъде! Момчето е роб на драконовото си сърце, не може да говори и иска да убива, но продължава да очарова дамите. Добре, но имай предвид, че той принадлежи на Елдър. Избий си го от главата и без магьоснически номера.

— Не съм влюбена в него. Познавам го по-малко от три седмици. — Лорелай скръсти ръце пред гърдите си, сякаш искаше да прикрие топлината в тях, и се загледа в Тръг. — Но ти си прав. Намирам отчаяната битка с желанието му да ме убие наистина за очарователна. Непоносимата болка в него и постоянният страх, че може да предаде Елдър, подсилват ефекта.

Тръг отвори уста, но не каза нищо.

— Ще престанем ли с шегите? — попита тя и се обърна, за да включи във въпроса си и останалите шестима. — Кол си мисли, че за останалия свят той е просто един чаровен немирник, но ние с вас знаем, че е много повече от това. Познаваме невероятната му вътрешна сила, способността му да поставя винаги другите пред себе си, каквото и да му коства това. Разбираме колко дълбоко може да обича и колко предан може да бъде към любимите си хора. Заради тези качества го последвахте до Рейвънспайър и сте готови да умрете за него, както и аз.

Елдрианците я гледаха мълчаливо с широко отворени очи.

— И още нещо — вдигна тя пръст и посочи първо към Джин, която, изглежда, я ненавиждаше заради магията й, после към другите, един по един. — Казвам се Лорелай, а не мардушка. Не искам да слушам повече обиди за моята магия. Тя е непредубедена сила, подчинена на сърцето, което я притежава. Ако исках да направя нещо лошо на Елдър, нямаше да спазя обещанието си към Кол и да препреча пътя между великаните и вашия народ. Трябва да се радвате, че ме срещнахте. Тръгнали сте срещу жената с най-мощната магия в цял Моркант и единственото, което стои между вас и пълното ви унищожение, съм аз и моето сърце.

Тръг улови погледа й и сериозната му физиономия се пропука от широка усмивка.

— От теб би станал отличен воин-дракон.

— Аз съм отличен воин, ясно? Сега ми кажете на какво разстояние трябва да стоите от Кол, за да не ви засегне магията в нашийника му.

— Ирина не каза, но не смеем да се приближаваме твърде много — каза момичето, което притежаваше белия дракон, и подаде ръка на Лорелай. — Аз съм Мик. Радвам се да се запозная с теб.

Лорелай стисна ръката й и обмисли проблема. Нямаше съмнение, че около двореца щяха да се натъкнат на капани с магия. Тя потръпна при мисълта, че на главата й можеха да се стоварят още статуи, паяци и бръмбари, но каквото и да им беше подготвила Ирина, то не можеше да се сравни с онова, което принцесата щеше да й стори.

Кол сигурно щеше да е някъде из двореца. Щеше да даде възможност на елдрианците да долетят до кралските градини и да се справят с капаните на Ирина, докато тя влезе вътре и спаси Кол и Гейбрил. Ирина мислеше, че е изолирала всичките й съюзници. Не очакваше такава атака.

Лорелай погледна към елдрианците и вдигна брадичка.

— Слушайте внимателно. Ето какво ще направим.