С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (43)

Епилог

Седем месеца по-късно

На Лорелай й се струваше неправилно да участва в церемонията по коронясването без Лео. Ако беше жив, той щеше да обсъжда до безкрай маниерите, да яде прекалено много от предястията и да очарова всички с широката си усмивка. Но нямаше как, беше време да приеме официално кралската титла и да сложи на главата си короната, за която се бе борила толкова усърдно.

Официалната коронация беше формалност, защото тя управляваше Рейвънспайър от мига, в който Ирина умря. Беше посетила Елдър, за да се увери, че кръвната клетва на Ирина бе изпратила магията й, за да затвори отново великаните в онази планина и да прекара малко време с Кол на негова земя. После се бе свързала с всички бивши съюзници на кралството и бе направила обиколка из него, за да изгради доверие между себе си, селяните и знатните хора, както и да излекува, доколкото беше възможно, пораженията от злата магия. Със съкровищата на Кол беше купила храна за своите поданици от Съндраил.

Но пролетта вече беше тук и изглежда, гладът скоро щеше да остане в миналото. Дойде време да се подготви за церемонията, която отлагаше отдавна.

Лорелай се загледа в огледалото. Лео щеше да хареса роклята й — беше дръзка и с нотка на драматизъм. Така й се струваше, че част от него щеше да застане до нея, както винаги си бяха представяли.

— Червеното е идеалният цвят за Вас, Ваше Величество — каза прислужницата, стисна устни и се съсредоточи върху задачата си. Сръчните й пръсти трябваше да вдигнат косата на кралицата в сложна прическа. — Сигурна съм, че благородниците ще се надпреварват да Ви канят на танц.

— Благодаря ти, Марлис — усмихна се Лорелай, но всъщност искаше да танцува само с едно момче, а то беше далеч от Рейвънспайър.

Може да си представяш, че танцуваш с мен, чу в главата си тя. Кол явно се забавляваше.

Докато някакъв плешив старец с козя брадичка ме настъпва?

Може да се окаже, че има чудесна буйна коса.

Не ме карай да съжалявам, че връзката ни работи на толкова голямо разстояние.

Той й изпрати широка усмивка.

Мисля, че повечето от старите благородници ще водят със себе си своите синове. Те ще се втурнат да танцуват с мен… само онези, които са навършили години за брак, разбира се.

Нали няма да се омъжиш за някой скучен син на скучен благородник?

Защо не?

Защото, ако някой ти предложи, бъди сигурна, че до сутринта ще бъде изяден. Драконите имат голям апетит.

Сега беше неин ред да се изкиска. Марлис свърши с прическата и сложи сапфирените обеци — подарък от Кол, на ушите й.

Драконите не ядат хора.

Значи е време да си намерим ново хоби.

Тя извъртя очи и стана. Време е да се покажа пред хората. Ще останеш ли с мен?

Винаги съм с теб, изпрати й усмивка той.

Тя тръгна надолу по стълбището, заобиколена със стражи от двете си страни, и се насочи към балната зала. Притисна скритите наполовина в широките ръкави ръце към алената коприна на роклята и съсредоточи цялото си внимание да се придвижи с лекота с дългия колкото целия коридор шлейф, който тежеше почти колкото самата Лорелай. Ако се опиташе да танцува, сигурно щеше да го настъпи и да се просне на пода.

Всичко ще мине добре, каза развеселен Кол, но в мислите му имаше и още нещо.

Тя вдигна вежди. Нервен ли си?

Може би малко.

За какво?, попита го тя. Пажовете отвориха вратата на балната зала и тя влезе вътре.

За това.

Тойта се раздели и й направи път към сцената, където главният свещеник на катедралата я чакаше, за да положи короната на главата й и да я обяви за кралица на Рейвънспайър.

Тя тръгна бавно към сцената и, о, боже, той беше там, с черно манто и червена вратовръзка в цвета на нейната рокля. Гледаше я тържествено, макар косата му да беше разчорлена, вероятно от бързото летене.

Изненада!

Ти дойде! Устните й трепнаха в едва забележима усмивка.

Разбира се, че ще дойда, усмихна се той, подаде й ръка и я поведе към трона, след което слезе долу при непрестанно кланящата се и изпълняваща реверанси Той.

Свещеникът заговори за дълга й към Рейвънспайър и онази по-висша сила, която управлява всички кралства от небето, но Лорелай не чу нито дума. Полагаше огромни усилия да не се разтрепери. Видът на Гейбрил — уверен и спокоен, застанал до Ада и синовете си, определено й помогна, но когато стотици очи се впериха в нея, тя потърси с поглед Кол и това й даде сили да издържи до край.

След дългото слово поставиха короната на главата й и тя се ужаси от тежестта й.

Моята също тежи, каза й Кол, когато музиката гръмна и танците започнаха.

Няма да мога да танцувам с нея. Ще падна.

Аз ще те хвана.

Той срещна очите й и в стомаха й запърхаха пеперуди. Кол я целуна и топлината в гърдите му накара пулсът й да се ускори. Тя притаи дъх. Магията й призова сърцето му и за пръв път, откакто бе напуснала Елдър, Лорелай се почувства у дома.