С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (41)

Трийсет и девета глава

Лорелай погледна Ирина с горящи от магията ръце и треперещи колене. Девет години се бе подготвяла за този момент. Девет години се бе крила, беше се будила от собствения си писък, от същите тези сини очи в ума си.

Беше се страхувала от силата и мощта на Ирина. И все още се страхуваше. Но вече знаеше колко сила и мощ криеше в себе си самата тя. И знаеше на какво бе способно сърцето й, на каква саможертва бе готово, за да прогони фалшивата кралица от трона на Рейвънспайър.

Беше време да сложи край на всичко това. Тя погледна смело в очите на Ирина.

— Казах ти, че това ще е последният ден, в който ще дишаш въздуха на Рейвънспайър.

Ирина изкриви устни.

— Разочароваш ме — отвърна тя и направи крачка встрани. — А имаше потенциал. Можеше да се обучиш и да станеш добра като моя дъщеря.

— Вече си имам майка — отвърна Лорелай. — Онази, която се опита да заличиш от съзнанието ми.

— И не само се опитах, принцесо. Аз я заличих от лицето на земята — каза кралицата и направи още една малка крачка към пейките покрай стената.

— Не можеш да заличиш някого, щом той живее в спомените на своите близки — вирна брадичка Лорелай и вдигна ръце с дланите надолу. — Помня ясно майка си. Помня също баща си и брат си.

— Ти ми отне Арлен — извика Ирина. — Отне ми всичко.

Лорелай се наведе бавно към пода. Ирина приближи още малко към пейката. Не биваше да позволява кралицата да ги докосне, преди нейната магия да е готова. Тя си спомни лианите от вечерта, когато баща й умря.

— Не съм ти отнела нищо, което наистина да ти е принадлежало — отвърна твърдо тя. — Всичко, което имаш, е откраднато. Използваш силата си, за да отнемаш живота на хората, като си мислиш, че го заслужаваш. Убиваш всички застанали на пътя ти, измъчваш непокорните и съсипваш земята ми с жаждата си за власт.

Ирина спря. Усмивката й накара космите по врата на Лорелай да настръхнат.

— И ти си мислиш, че можеш да ме спреш?

Гърлото на Лорелай се сви, но тя не отклони поглед от Ирина.

— Да — успя да каже.

Очите на Ирина засвяткаха.

— Ще изгубиш, принцесо. И знаеш ли защо? Защото вече допусна грешка и тя ще те провали. — Тя протегна ръка към пейката. Магията й достигна до дървото в мига, когато Лорелай приклекна. — Мислиш си, че аз съм най-голямата ти заплаха в тази зала, но грешиш. Не биваше да му обръщаш гръб.

Кралицата отскочи към пейката и положи ръце на нея. Лорелай притисна длани към мраморния под и магията й проникна в камъка.

В същия момент Кол се спусна към нея и я запрати на пода с един удар. Тя се плъзна по мрамора и Ирина се изсмя тържествуващо. Пейката избухна, от нея се разхвърчаха трески, които на мига се превърнаха в черни усойници. Гърчейки се и съскайки, те поеха към принцесата.

Лорелай извади шепата драконови люспи от джоба си и се съсредоточи върху сърцата на драконите. Змиите се навиха и вдигнаха глави, готови да нападнат. От зъбите им вече капеше отрова. Лорелай извика „Жеч’пуск“ в мига, когато една змия се опита да я ухапе по лицето.

От дланите й се изви бяло-жълта мълния и погълна змията. Лорелай махна с ръка и огънят заподскача от змия на змия.

Ирина притисна длани към полираното черешово дърво на стената и от него излетя порой от остри дървени копия.

Лорелай протегна ръка да се защити, но Кол хвана ръката й и я извлече встрани. В първия момент тя реши, че я спасява, но скоро разбра, че я тегли към Ирина. Хватката му беше желязна и магията, която изпрати в ръката му, срещна твърда съпротива.

Ирина беше права. Той беше роб на кралицата. Единственият начин да го спаси беше да убие мардушката, чиято магия тровеше мозъка, тялото и душата му.

Но нямаше как да я убие, докато лежеше безпомощна в краката й.

Дървените копия изтракаха в мраморния под зад нея и се превърнаха в дебели лиани с остри листа и пълни със зъби усти, подаващи се от всяко място, където трябваше да има цвят.

Лорелай се преви на две и удари със свободната си ръка коляното на Кол отзад. Той се препъна и отхлаби хватката си. Принцесата отскубна ръката си от неговата, извъртя се и я долепи до мраморния под.

— Раст’лож — каза бързо и мраморът се изви в полукръг около нея, надигна се нагоре като полирана бяла планина и я отдели от Ирина.

Лианите на кралицата изпълзяха по мраморната планина и зъбите им изтракаха срещу Лорелай. Тя отскочи наляво, за да се предпази. Кол я хвана през кръста и се опита да я прехвърли през мрамора към другия край на залата, където стоеше Ирина.

Погледът на Лорелай мина през Ирина и се спря на лицето на Гейбрил, тъмночервено от стегнатата прегръдка на змията около брата му. В сърцето й се прокрадна отчаяние. Тя се опита да се измъкне от ръцете на Кол.

Чуй ме, Кол. Дръж се за мен. Аз мога да ти помогна. Мога да те спася.

Ирина се изсмя.

— Той не може да те чуе. Чува само ударите на драконовото си сърце и гласа на кралицата си.

Лорелай се изви, подпря десния си крак на лявото бедро на Кол, оттласна се и се освободи от ръцете му. Той изръмжа и се хвърли към нея, но тя се изстреля във въздуха, удари го в гърдите с върха на ботуша си и го запрати на пода. Измъкна се от мраморния полукръг, хвърли се на пода и повтори вълшебните думи в мига, когато дланта й докосна камъка.

Мраморът затвори кръга, издигна се като втасала пита и скоро се извиси над главата на Кол.

Той се оказа в капан с мраморни стени. Засега беше извън играта.

Останаха само двете — Ирина и Лорелай.

Лианите се спуснаха към Лорелай, заплетоха се в краката й и забиха малките си зли зъби в прасците й. Тя започна да рита, кожата й пламна и се покри с мехури от отровата им, но нямаше време да измисли заклинание, за да се справи с тях. Трябваше да спре да се отбранява. Трябваше да нападне.

— Наистина ли си въобразяваш, че можеш да извадиш ловеца ми от играта? — присмя й се Ирина, изпрати мълния от магия в пода и мраморният кръг се разцепи на две.

Кол изскочи от него и хукна към Лорелай, но нейното внимание бе насочено към най-близкия до Ирина мраморен участък. Тя допря длани до пода, прошепна вълшебните думи и плътният лунен сърп от мрамор се понесе към Ирина, и я затисна до стената.

Ирина почти изпищя ответно заклинание. Кол се добра до Лорелай, чиито крака все още бяха заплетени в лианите. Прозорците от двете страни на вратата се затресоха, стъкленият полилей падна от тавана и се пръсна на хиляди парченца.

Лорелай хвана ръката на Кол, опитвайки се да разбие бариерата, която Ирина бе изградила около него и да изпрати магията си в краля. С другата ръка заопипва виещите се лиани в краката си с надеждата да докопа парче стъкло от полилея.

Кол издърпа ръката си и тя залитна, хвана се инстинктивно за ризата му, за да се задържи на крака, и в същото време се наведе и грабна парче стъкло. Една лиана се уви около китката й и заби острите си зъби в ръката й. Болката се сля с кръвта, запали я и стаята се завъртя пред очите й, но това не я разколеба.

Тя стисна стъклото, усети сърцето на пясъка на Рейвънспайър, използван за направата на полилея и каза:

— Твор’жи.

Кралицата бе създала змиите със същото заклинание, но принцесата имаше предвид друго създание.

От пода се надигнаха хиляди остри парченца стъкло и започнаха да кръжат из въздуха като рояк пчели. Ирина изкрещя нещо неразбираемо, от черешовото дърво на ламперията изникнаха още лиани и се понесоха към Лорелай, но в същия момент стъкленият рояк литна във въздуха, набра скорост и се спусна към кралицата, издигна се над мраморната стена и се прицели в нея.

Ирина изпищя, но Лорелай нямаше време да се наслади на победата си. Кол се бореше с нея, кехлибарените му очи святкаха диво, кожата му пареше от драконовия огън толкова силно, че я заболя. Тя продължи да изпраща магия в него, устните й повтаряха заклинанието отново и отново, опита се дори да счупи ръката му, за да се освободи, но той беше дракон, затворен в човешко тяло, неимоверно силен, бърз, сеещ смърт, а тя не искаше да направи единственото, което щеше да я спаси от него.

Отказваше да го убие.

Гърдите й пламнаха от отровата на лианите. Всяка глътка въздух раздираше гърлото й като с нож, докато се бореше с него и се опитваше отчаяно да влее магията си във вените му с надеждата тя някак да забави действията му достатъчно, за да може първо да убие Ирина и после да го освободи.

— Каз’лит — гръмна гласът на Ирина над тях и Кол зави от удвоената болка в гърдите си.

Кралицата изрече още заклинания и мраморната стена се превърна в прах. Стъклените парченца паднаха на земята и раните по кожата на Ирина се затвориха.

Тя тръгна към далечната стена, където висеше герба на династията Диедерих с две кръстосани саби отдолу.

— Той ще те убие, Лорелай. Всеки миг ще го направи. Това е единственият начин тялото и умът му да намерят покой. Но ако не успее… имам нещо, което със сигурност ще свърши работа — усмихна се зловещо тя.

Кол се извърна и удари Лорелай с рамо, запращайки и двамата в гнездото от виещи се лиани.

Клоните се раздвижиха и се увиха около ръцете, краката и кръста на Лорелай, приковавайки я към пода. Зъбите им бяха като бръсначи, отровата — пожар. Дробовете й се гърчеха при всяка глътка въздух. Обзе я безсилие, когато Кол задърпа с две ръце клоните около гърдите й, без да обръща внимание на острите зъби по плътта си.

В това време Ирина стигна до герба в другия край на залата и взе сабите, по една във всяка ръка. Устните й се раздвижиха и сабите оживяха. Тя ги пусна и с усмивка се загледа в своеобразния им танц във въздуха, докато оглеждаха помещението и търсеха жертвата си.

Очите на Лорелай се напълниха със сълзи и тя извъртя поглед към Кол. Ноктите на краля разкъсваха лианите около гърдите й. Сабите затанцуваха по-бързо. Лорелай се отпусна. Непрекъснатата употреба на магия бе отнела силата й.

Ирина се засмя победоносно в очакване да види смъртта на принцесата.

Кол разкъса и последната лиана и изрева като гладен дивак, намерил с какво да напълни корема си.

Сабите се спуснаха към тях.

И Лорелай разбра.

Не можеше да се бори едновременно, и с Ирина, и с Кол. Трябваше да избере.

Не усети паника. Не се поколеба. Довери се на сърцето си. Трябваше да плати нужната цена, за да убие Ирина, да спаси кралството си и Кол.

Сабите вече летяха към тях.

Ръката на Кол беше над сърцето й.

Ирина се смееше.

— Хат’джа ойти — прошепна Лорелай. — Съберете се и се издигнете. Вземете онази, който ви наранява.

Нещо забоботи дълбоко в земята като гръм, затиснат между скалите. Нещо завря, закипя и пое нагоре към повърхността.

— Моля те, помогни ми! — прошепна Лорелай. Магията изскочи от ръцете й, посипа се по мраморния под и потъна дълбоко в земята към сърцето на Рейвънспайър.

Сабите вече достигаха целта си.

Ноктите на Кол бяха върху сърцето й и той сякаш преценяваше къде да ги забие.

Ирина нададе триумфален възглас.

В ума й проблесна лицето на Лео и тя видя как смехът в очите му угасва, покосен от магията на Ирина. Видя и баща си да пада на пода, ухапан от изпратената от Ирина змия. Заредиха се картини — жената във Фолкрейн, ридаеща над телата на децата си, преди да забие ножа в собствените си гърди. Болната земя, измиращите от глад хора. И Кол — достоен крал, който искаше само да спаси народа си — превърнат в звяр.

И за всичко това бе виновна Ирина.

Гневът притисна гърдите й като горещ камък, който зареди кръвта й с енергия. Сега той беше смисълът на живота й, той караше сърцето й — сърцето на кралицата на Рейвънспайър, да тупти.

— Хат’джа ойти! — извиси тя глас в мига, когато Кол Заби нокти в плътта й и разкъса яростно мускулите. — Хат’джа ойти!

Болката премина през нея като светкавица, но тя не отдели длани от пода. Магията напояваше Рейвънспайър с всеки удар на сърцето й.

Тътенът се усили. Мраморът се затресе, изви се и се пукна. Подът под Ирина неочаквано изчезна, от сърцето на Рейвънспайър бликна разтопена лава и я обгради.

Ирина започна да крещи, да повтаря своите заклинания, но нямаше какво да докосне, с изключение на мрамора, вече покорен от Лорелай — около нея имаше само огнена лава. Очите й срещнаха тези на принцесата и на мястото на яростта и злобата се появи израз на невероятна болка. Лавата я заля и я повлече надолу към недрата на Рейвънспайър.

Сабите паднаха безпомощно на пода, а лианите се превърнаха в прах.

Нашийникът около врата на Кол се скъса и падна на земята.

Увитата около врата на Гейбрил змия се сви до размерите на безобиден градински смок, с какъвто си играеше Лео вечерта, когато баща им умря.

От гърдите на Лорелай рукна кръв.

Кол затвори очи и тръсна глава, сякаш се мъчеше да разбере къде се намира и какво се случва.

Вината не е твоя, изпрати му Лорелай и с последни сили добави: Прости ми.

Той отвори рязко очи и изкриви лице от ужас, когато видя ръката си. И нейната кръв. Наведе се над нея, но тя вече бе загубила силите си и се бе предала на мрака.