С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (13)

Единайсета глава

Паниката замъгляваше съзнанието на Лорелай и все повече отнемаше яснотата на мислите й. Имаше чувството, че ще полудее, ако не измисли бърз план за спасението на Гейбрил.

Той беше ранен преди четири дни, но вместо да заздравява, раната започна да гнои. Той се мяташе от болката и треската и с всеки ден силите му намаляваха. Наоколо нямаше никакви лечебни билки, а всички селища бяха отдалечени от лагера им поне на ден път. Всички, освен Транке, но там никой нямаше да им помогне, дори и да можеше. Въпреки горещите молби на Лорелай Гейбрил не й позволи да го излекува, убеден, че остатъчната магия на Ирина щеше да усети тази на Лорелай и да издаде на мащехата й нейното местонахождение.

Освен това лечението на Гейбрил щеше да изсмуче енергията й — тя трябваше да използва цялата си воля, за да принуди упоритото му сърце да се подчини на нейното. Това начинание щеше да я остави без сили и ако кралицата ги разкриеше и се наложеше да се бие с нея, тя щеше да се окаже безпомощна.

Но ако не използваше магия, Гейбрил щеше да умре, а с него и Лео. Лорелай не можеше да поеме този риск.

Единствената алтернатива, за която успя да се сети, бе да остави Саша в лагера да бди над Гейбрил и да тръгне към Норденберг. Лео отказа да я пусне сама, след като разбра, че са я видели в гарнизона. Надяваше се там да намери лек за Гейбрил. Земите на Кифен се намираха в източната част на Фолкрейн, но Норденберг беше малко по-близо и в него бе съсредоточена голяма част от населението на областта. Ако имаше град, който все още лекуваше хората си, то това несъмнено беше Норденберг.

Лео бе предложил да отиде сам, но тя не даде и дума да се издума. Ясно беше, че войниците търсеха крадците под дърво и камък. Щеше ли неговият неизчерпаем чар да му помогне, ако го хванеха? Или ако някой го познае и реши да го размени в двореца срещу храна, за да може да изкара зимата?

Лео беше нейна отговорност от мига, в който баща й сложи ръката му в нейната и я закле да го пази. Оттогава бяха минали девет години, в които тя бе останала вярна на последната воля на краля на Рейвънспайър.

 

 

Пътуването продължи ден и половина. Когато на втория ден спретнатите къщички на Норденберг най-после се появиха в далечината, слънцето беше в най-високата си небесна точка. Редиците от сгушени в меките извивки на планината постройки следваха неравния терен и се изкачваха постепенно нагоре. Те тръгнаха по една широка улица, която разполовяваше сърцето на града. На нея бяха разположени повечето сергии, а съседната на нея по-тясна уличка приютяваше градските работилници.

Лечебницата беше сред тях и мястото отпред беше павирано с обли камъни, между които растеше трева. Лорелай и Лео спряха в една плевня близо до града, преоблякоха се в селските си дрехи, нахлупиха шапките ниско над челата си, за да се пазят от любопитни погледи, и влязоха в града. Лорелай толкова много бързаше да стигне, че забеляза мъртвешки тихите улици наоколо чак когато вече минаваха покрай първите работилнички.

Внезапно я прониза студ. Тя сграбчи ръката на Лео и го накара да спре. Огледа се и осъзна, че улиците са безлюдни. Сякаш жителите на Норденберг бяха изчезнали.

Тя бавно се завъртя на пети, търсейки нещо, което можеше да й разкрие какво се бе случило.

— Къде са хората? — прошепна Лео.

— Не знам. Нещо не е наред.

Беше време за обяд — може би се бяха прибрали по домовете си, за да хапнат? Или лейди Кифен бе свикала всички?

— Мога да се кача на покривите и да погледна — предложи Лео.

— Добре. Аз ще продължа за лек. Ако видиш нещо тревожно, свирни. Но знай, каквото и да се случва, трябва да вземем нужното. Това е важното, другото не ме интересува.

Ако лечебницата се окажеше празна, както останалите работилници около нея, щеше да вземе каквото може и вместо пари да остави на тезгяха кинжала си. Състоянието на Гейбрил не й позволяваше да изчака завръщането на жителите.

Лео огледа най-близката стена, прецени височината й и с няколко скока се изкачи на покрива й, а Лорелай забърза нататък с изострени сетива, готови да отчетат всеки знак за приближаваща опасност.

Тихото изсвирване на брат й — съвършена имитация на канарче, достигна до нея, когато беше на половината път към лечебницата. Тя се обърна, погледна към покривите и замръзна на място. Сърцето й запърха като птичка в кафез.

Зад пекарната имаше малка странична уличка и на нея беше спряла красива каляска. На вратата на каляската беше изрисуван кръст — гербът на Рейвънспайър. Уличката бе пълна с хора, всички ядяха бавно лъскави червени ябълки и гледаха втренчено към кралската каляска.

Пред нея стоеше кралица Ирина с един златисточервен дракон, който наблюдаваше внимателно тълпата.

 

 

Лорелай застана в тясното пространство между пекарната и една ковачница и се загледа в Ирина. Сърцето й се качи в гърлото, устата й пресъхна. Картината пред нея се размаза и коленете й се разтрепериха.

Магията се стрелна по вените й и се събра в дланите. Пламъците на гнева я изгориха отвътре. В съзнанието си видя Ирина да се смее, докато стените на двореца се опитваха да затрупат Лорелай. Видя кръвта на баща си по мраморния под и змията на Ирина, която пълзеше между червените локви. Спомни си думите на баща си да пази Лео.

Пази Лео.

Да се изпречи пред Ирина без предварително обмислен план беше равносилно да погуби Лео. Преди девет години бе научила този урок по трудния начин.

Мисълта, че може да изгуби брат си, я накара да се осъзнае. Тя стисна юмруци в ръкавиците, направи крачка назад и се опита да се отърси от страха. Страхът беше повод за грешки, а една грешка сега можеше да й коства всичко.

Тя отмести поглед от мащехата си и се загледа в застаналия неподвижно като статуя дракон. Той се бе втренчил в мълчаливата тълпа, която ядеше ябълките с отсъстващи очи. Магията я изгаряше и трябваше да се бори с нея, за да си поеме въздух, трябваше да се бори и с паниката, която заплашваше всеки момент да я победи. Какво правеше този дракон с Ирина?

Докато отстъпваше назад, Лорелай се замисли за елдрианците, които бяха срещнали в Транке. Дали спасяването им от гладната тълпа не беше грешка? Така или иначе вече не можеше да промени нищо. Можеше само да избяга, да се скрие и да изведе Лео жив от Норденберг. Но не преди да вземе нужния лек за Гейбрил.

— Коя е вашата законна кралица? — попита тълпата Ирина и в гласа й звънна жестока нотка. Сякаш онази Ирина, която преди години й се бе усмихвала толкова мило, никога не бе съществувала.

— Вие сте нашата законна кралица — отвърнаха хората. Гласовете им се сляха в нещо като монотонен напев и космите по врата на Лорелай настръхнаха.

Пръстите я засърбяха и огън прогори вените й, докато правеше поредната крачка към ъгъла на пекарната, за да се скрие зад южната й стена; да изчезне от погледа на Ирина и да помисли как да стигне до лечебницата, без да я забележат. Един бърз поглед към покривите я убеди, че там нямаше никого. Лео може би беше легнал върху керемидите, за да не привлича внимание, но някак й се струваше малко вероятно той да остане безучастен, когато сестра му бе в беда. Сигурно вече се спускаше надолу, за да й помогне.

— А каква е принцеса Лорелай? — Гласът на Ирина беше мощен, рязък.

— Предателка! Смърт за Лорелай! — извисиха се до писък гласове от тълпата, думите гръмнаха из улиците и ехото ги усили. На Лорелай й се стори, че е заобиколена от хора, жадуващи смъртта й.

Двамата с Лео трябваше да се преборят с тази ужасна магия възможно най-скоро.

Щяха да се справят. Само да намерят лек за Гейбрил.

Тя отстъпи още две крачки. Трябваше да побърза, но сега повече я тревожеше дали се движи достатъчно тихо. Защото и цялата бързина на света не би я спасила, ако привлечеше вниманието на Ирина. Кръвта й пулсираше в слепоочията, магията размътваше ума й и тя не можеше да мисли трезво. Сега, когато беше на крачка от възможността да се изправи очи в очи срещу врага си, скритият дълбоко в костите й страх от Ирина, страх, който изпълваше сънищата й с кошмари, се превърна в готово да я погълне чудовище.

Оставаха й само четири стъпки до пекарната, когато Ирина махна с ръка и хората пред нея замръзнаха на място. В настъпилата тишина мекият шум от стъпките на Лорелай отекнаха слабо, но ясно. Раменете на Ирина се сковаха и тя погледна назад.

Лорелай се обърна с лице към пекарната и затърси подходящо място да се скрие от погледа й. Ботушът й заседна между неравните ръбове на каменната настилка и тя падна напред. Успя да се претърколи и омекоти удара, но й трябваше време да дойде на себе си. Без да губи време да се ориентира, тя се хвърли слепешката към ъгъла на сградата, за да се скрие от погледа на кралицата, но се блъсна в стената.

Веднага се изправи, но гърлото й се сви и цялото й тяло неочаквано се разтрепери. Разбра, че е допуснала грешка.

Ирина щеше да използва цялата си енергия, за да я накара да плати с живота си за тази грешка.

— Излезте, излезте, където и да сте — извика Ирина. Гласът й беше като посипани със захар ножове.

Объркана, Лорелай огледа близките сгради. Къде беше Лео? Трябваше да го намери и двамата да се скрият преди Ирина, стражите й или, Боже опази, драконът да ги засече.

— Колко от вас се крият от мен? Излезте и ще посрещнете милостивата си господарка. — Захарта се стопи и гласът й се изостри. — Но ако откажете, ще ви открия и наказанието ви ще е по-ужасно от най-големите ви страхове.

В този миг чу чуруликане на канарче. Идваше малко по-надолу по улицата, откъдето Лорелай бе дошла.

Тя хукна натам и почти прелетя покрай шивачницата, за да стигне по-бързо до канарчето. Краката й едва докосваха земята.

— Хванете ги! — заповяда Ирина властно и в същия миг Лорелай чу драскаме на нокти по паважа.

Драконът беше по петите й.

Тя се затича още по-бързо.

На витрината на обущарницата се виждаха няколко чифта ботуши от най-фина кожа, достойна за благородници или за самите лорд и лейди Кифен. Но Лео не беше там.

Пулсът на принцесата заглуши мислите й. Тя задмина обущарницата и сви към ковачницата. Там трябваше да има огнище. И маса с инструменти. Но нищо от тези неща не можеше да ги скрие за дълго. Нищо не можеше да ги спаси от задаващата се опасност.

Ръцете й изгаряха в ръкавиците. Въздухът влизаше шумно в дробовете й, придружен от отчаяни хрипове. Къде беше Лео?

Драконът всеки момент щеше да се покаже от ъгъла и тогава нямаше значение колко бързо бяга и къде се крие. Той щеше да я намери. Единствената й надежда беше да се покрие някъде и да се моли собствената й миризма да се смеси с тази на излезлите по главната улица хора. Ако имаше късмет, объркан, драконът щеше да претърси всяка сграда наоколо.

Тя се затича към вратата на ковачницата и наостри уши, за да не пропусне звука от приближаващи стъпки на някой преследвач, но ударите на сърцето и накъсаните стонове от дишането й попречиха.

Неочаквано вратата на работилницата се открехна, отвътре се подаде една ръка, хвана я за палтото и я дръпна.

— Най-после — прошепна Лео.

Тя го прегърна силно, докато оглеждаше помещението в търсене на място за скривалище.

— Излезте в името на кралицата! — гръмна отвън мъжки глас и Лорелай отскочи от вратата. Лео сложи пръст на устните си, посочи с глава задната част на работилницата и тръгна натам.

Лорелай го последва.

— Ще трябва да претърсим занаятчийниците. Драконът не знае чия миризма да следва. Ще ми трябват всички войници… — каза мъжът пред вратата.

— О, аз имам по-добра идея — екна гласът на Ирина по малката уличка зад работилницата. Лорелай заобиколи голямото тухлено огнище с все още живи въглени от сутрешния огън и се сниши до него.

— Ела — прошепна Лео и посочи към малка желязна стълба, чиято спирала излизаше на тавана в далечния край на ковачницата.

Лорелай изкачи степалата, които се клатеха и скърцаха при всяка нейна стъпка, и влезе след него в тясна стая с детско креватче. На малката дървена маса до него имаше незапалена газена лампа. Стената беше изцапана със сажди от огнището на долния етаж.

— Отдръпнете се от сградите — достигна до тях гласът на Ирина през малкото прозорче на стаята. — Знам как да ги изкарам на улицата.

— Капандурата над леглото — прошепна Лео и кимна към леглото в далечния ъгъл на стаята.

Лорелай тръгна след него с тихи стъпки, напрегнала слух за звуците отвън и гласа на Ирина — всичко, което можеше да й подскаже предстоящите действия.

Лео се качи на леглото. Износените му обувки потънаха в тънкия дюшек.

— Селяните са под неин контрол. Не знам как…

— От ябълките — каза Лорелай и се озова до него. — Направи същото с всички в двореца след сватбата с татко. Омагьоса ги и те следваха сляпо всяка нейна заповед.

— Ако всички ядат от тази гадост, как ще се пребориш с нея? — попита той, вдигна ръце и допря пръсти до ниския таван. Няколко дъски, два пъти по-широки от раменете на Лорелай, се плъзнаха тихо настрани и откриха голям квадрат облачно бледосиньо небе.

— На мен не ми даваше — продължи тя. — Казваше, че не са за хора с магия в кръвта. Вярваше ми, защото мислеше, че съм като нея.

— Ето ти доказателство, че е глупава — усмихна се Лео, но тя видя тревогата в очите му. — Всички покриви са свързани с тесни мостчета. — Той подложи ръката си, за да може тя да стъпи на нея. — Ако се движим приведени, комините ще ни прикриват от случайни погледи.

— Ако не е пуснала дракона да кръжи в небето.

— Имаш ли по-добро предложение? — попита той и я побутна.

Тя стъпи в дланта му. Нямаше по-добро предложение. Само непреклонният глас на Гейбрил в главата й, който й даваше инструкции, изискваше вниманието й, настояваше принцесата да се спаси някак и да опази живота на Лео.

Използвай обкръжаващата те среда в своя полза.

Изненадай противника. Действай неочаквано.

Не се оставяй да те хванат.

Не се оставяй да те хванат. Лорелай погледна през дупката в тавана и пое дълбоко въздух. Ако някой можеше да избяга от кралицата и нейния дракон по стръмните покриви и тесни мостчета, това бяха Лорелай и Лео.

Тя се хвана за ръбовете на отвора и се покатери върху старите плочи на полегатия покрив с пръснати по тях медни вентилационни тръби и масивен тухлен комин вдясно. Застана на колене, помогна на Лео да се качи и посочи комина. Двамата тръгнаха внимателно по плочите.

Сърцето на Лорелай биеше болезнено, паниката стягаше гърдите й. Нуждата да свали ръкавиците и да се защити изгаряше дланите й, но вместо това тя ги издърпа още по-нагоре, за да не може дори малка ивица от кожата й да види слънце.

Силата в кръвта й вярваше, че може да я защити, но тя знаеше по-добре. Не мислеше, че е способна да се изправи срещу Ирина, особено сега, когато кралицата имаше дракон до себе си и орда от покорни селяни зад гърба си.

— Не можете да избягате от мен — отекна гласът на кралицата по улицата. — Не можете да се скриете. Предайте се или ще умрете.

— Ваше Величество, драконът има нужда от миризма, за да я следва — каза един мъж.

— Не ми трябва ловец да следва миризма, когато жертвата е толкова близо. Мога да ги открия и сама.

— Готова ли си? — прошепна Лео и кимна към тясното желязно мостче между покривите на ковачницата и съседната пивоварна.

— Да.

Тя пое дълбоко въздух, установи равновесие в себе си и се затича по наклонения покрив. Скочи на мостчето и за секунди се намери върху покрива на пивоварната.

Гласът на Ирина е извиси.

— Вие избрахте смъртта!

Мостчето изскърца и след миг Лео беше зад нея, тръгна бързо по покрива на пивоварната с приведена глава, долепи се до комина и се сниши. Лорелай литна след него. Стомахът й се сви от отекващия из притихналия град глас на Ирина.

— Накхгор. Каз’прин. Намери онези, които търся.

Един ярък светлинен лъч разкъса въздуха, изви се в дъга и се гмурна дълбоко под уличния калдъръм. В отговор дланите на Лорелай пламнаха. Тя хвана ръката на Лео и го дръпна напред. Подметките им се хлъзгаха опасно по плочите, докато тичаха към следващото мостче.

— Накхгор — извика Ирина и калдъръмът се разтресе.

Лорелай и брат й тъкмо достигнаха следващото мостче към кожарската работилница, когато по камъните отдолу се появиха дълбоки пукнатини.

Лорелай премина мостчето и прескочи от другата страна. Кракът й се закрепи на ръба на покрива на сградата. Лео беше по петите й.

— Каз’прин — изпълни въздуха гласът на Ирина. Паветата започнаха да се ронят, магията й набираше сила. — Доведи ми ги, за да получат наказанието си.

Лорелай беше на половината пот по мостчето от кожарската работилница към оръжейната, когато от земята избуяха дебели като лозници черни стебла.