С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (33)

Трийсет и първа глава

Тънкият гласец на съмнение, който й нашепваше непрестанно за предателството на Лорелай, се превърна в оглушителен рев.

Как успя Лорелай да спре мъките на Кол? Как успя да поеме контрола над планината, водите и земята и да победи всяка изпратена срещу нея магия?

Как посмя да се опълчи на волята на Ирина? На сърцето й?

Дали не беше обучавана специално за това? Не, вероятността беше минимална, защото Ирина бе държала под око всяка мощна мардушка в Моркант, в случай че принцесата решеше да се върне в земята на майка си. Незнайно как пръстите на принцесата притежаваха много повече сила, отколкото си бе представяла.

Повече сила дори от нейната.

Беше се случило онова, от което най-много се страхуваше. Лорелай беше по-силна от нея и тя нямаше обяснение за това. Колкото и да търсеше, не намираше причината.

Може би имаше нещо необичайно в раждането й? Може някоя от вълшебниците в царството на Лорения да бе стигнала до Рейвънспайър и в замяна на гостоприемството на краля и кралицата да бе дарила принцесата с изключителна сила?

Ирина настръхна, сякаш някой бе прокарал ледена длан по гърба й. Трябваха й отговори за раждането на принцесата и само един човек можеше да й ги даде.

Стомахът й се преобърна и сърцето й заби със силен неравномерен ритъм. Беше дошло времето да разбере какво се криеше под онзи бял камък в градината.

Тя тръгна из смълчаните коридори на двореца с Раз около врата си и въпреки тревожните удари на сърцето си, запази ледено спокойно изражение на лицето си. Не обърна внимание на прислугата, която веднага отстъпи от пътя й, нито на придворните, застинали в поклон, за да я поздравят, не погледна и към пажовете, разтичали се на мига, за да отворят вратите, преди господарката им да стигне до тях. Загърби и онази нишка страх, която сковаваше гръбнака й. Стражите я следваха с ръце, отпуснати върху дръжките на мечовете си.

Тя влезе в приемната зала до входа на двореца, без да погледне нито веднъж към блестящия под, който точно преди девет години бе покрит с кръвта на краля на Рейвънспайър и разрушение. Сега нямаше време за сантиментални спомени. Нито за мъка и съжаление.

Един страж отвори входната врата и Ирина излезе с изправен гръб и високо вдигната глава, въпреки че утринният хлад я накара да потръпне.

— Ваше Величество, да наредя ли да Ви донесат палтото? — попита един страж.

Ирина не му обърна внимание.

Пътеката към градината минаваше през площада за каляските, после свиваше наляво и обикаляше около западната кула. Надгробната плоча блестеше на утринното слънце и цъфналите рози около него напомниха на Ирина за капки кръв върху белия сняг.

Кръвта на Татяна. Татяна, чиято воля вече не можеше да подчини, но чието сърце все още лежеше сред костите й и можеше да й даде търсените отговори.

Ако намереше сили да разкрие тайните му.

— Оставете ме — каза тя на стражите и забърза към белия камък.

Щом остави зад себе си посипаната с чакъл пътека, тя забави крачка и приближи несигурно към черната сянка на плочата. Стори й се, че розите се обърнаха към нея и я погледнаха хищно, острите ръбове на листата им сякаш нямаха търпение да опитат кръвта й. Тя се наведе, даде възможност на Раз да слезе от врата й и си проправи път през цветята с ръце, без да обръща внимание на драскотините от острите им бодли по кожата й.

Сърцето й беше лудо и дъхът й замря, когато коленичи върху черната земя. Червените рози се заплетоха в косата и ръкавите на роклята й. Стигнала до надписа на надгробната плоча, тя събра последните си сили и обръщайки гръб на умората, която вече пулсираше в нея, зарови ръце в земята. Същата земя, която с неохота й бе отдала сърцето си, когато преди девет години влезе за пръв път в Рейвънспайър. Ирина успя да я подчини на волята си и я използва безброй пъти, осигурявайки властта си, без да се притеснява, че пресушава жизнените й сокове.

Този път нямаше как да не забележи съпротивата й. Нито липсата на сили, които някога бликаха на повърхността, когато заровеше ръце в нея.

Тя съсредоточи енергията си и магията най-после се стече по вените й, изригна от дланите и потъна в земята.

— Каз’прин. Донеси ми каквото търся.

Земята завря и закипя. Ирина притисна сърцето си. Магията изсмука силата й, но тя не спря да повтаря вълшебните думи, докато не усети сърцето на Татяна да поема бавно към повърхността. Абаносовият ковчег се издигна от пръстта с един последен трус, разцепи се на две с ужасяващ звук, костите на Татяна изникнаха пред очите на Ирина и тя ги сграбчи в ръцете си.

Опита се да каже нещо, но страхът я задуши и стегна гърлото й. Костите в ръката й бяха от гръдния кош на сестра й — клетка за сърцето на Татяна и мястото, където най-силно се усещаше енергията на някога живия човек.

Убийца.

Мисълта изникна ненадейно в главата й — шепот от дъното на съзнанието й, заради който едва не изпусна костите от ръката си.

Това не беше гласът на сестра й. Не можеше да бъде. Мъртвите си бяха мъртви. Нищо не можеше да ги върне обратно. Те не можеха да говорят, не можеха да мислят. Това не беше гласът на сестра й.

Беше гласът на Ирина. Собственият й глас.

Погледът й се замъгли, докато се взираше в костите. Никога не би убила Татяна, ако не беше толкова прекрасна, толкова милостива и достойна за обич… Татяна й отне любовта на баща им, на чичо им и кралството, което по право се падаше на нея. Взе всичко и нито веднъж не се замисли, че оставя по-голямата си сестра без дом.

Тя й открадна всичко. Егоистична крадла, която заслужаваше съдбата си.

Ирина си повтори няколко пъти, че е сторила необходимото, за да поправи причиненото й зло, но гърлото й не се отпусна и очите й продължиха да са раздразнени.

Сърцето я заболя и това нямаше нищо общо с последствията от използваната магия.

Костите изгориха ръцете й, но тя си наложи да ги задържи.

— Зна’уч. Разкрий ми тайната на силата на Лорелай.

В първия момент сърцето на сестра й се възпротиви, но Ирина бе отчаяна и по тази причина решителна, а Татяна нямаше сили да се бори. Кралицата примига, за да прочисти погледа си от насъбралите се сълзи и повтори по-силно:

— Зна’уч. Разкрий ми тайната на силата на Лорелай!

Появиха се бледи и мътни образи. Абаносовата каляска влиза в Моркант. Планинският бор пада върху Татяна и я смазва. Кръвта напоява чистия бял сняг и отломките от разбитата каляска потъват в него.

Татяна лежи на земята и гледа към гората. Очите й се кръстосват с тези на Ирина.

В погледа й се чете изненада. Тя разбира на какво е способна сестра й.

Шепа абаносови отломки потъват в кръвта на Татяна. Чуват се прошепнати заклинания.

Сърцето на абаносовите остатъци от каляската се покланя пред силата на кръвта на Татяна и изпраща магията й в земята, оттам тя хуква обратно от Моркант към Рейвънспайър като лъч светлина, ярко засиял с последния дъх на сестра й.

Лъчът достига до двореца на Рейвънспайър, проникна през каменните стени и търси момичето с червени като кръв устни, черна като абанос коса и бяла като сняг кожа.

Лорелай спи, сляпа и глуха за случващото се около нея. Бялата светлина изскача от стената, покрива лицето на Лорелай като одеяло и с последния дъх на Татяна се влива в кръвта на принцесата.

Ирина изпусна костите. Гневът разтрепери ръцете й, стопи буцата в гърлото и пресуши сълзите й.

Дори и в смъртта си сестра й бе успяла да открадне от Ирина онова, което тя най-много желаеше. Дори и в смъртта си бе заличила възможността Ирина някога да бъде щастлива.

Лорелай, неопитна и наполовина моркантианка, освен собствената си магия, притежаваше и тази на майка си.

Ирина не можеше да се бори с това. Особено сега, когато земята на Рейвънспайър се обърна срещу нея и сърцето й изгаряше като въглен при всяко следващо заклинание, колкото и просто да беше то.

Лорелай идваше към двореца, кралят на Елдър беше с нея и тя не можеше да направи нищо, за да ги спре. Освен ако не намереше друг източник на енергия. Друго сърце, което да се подчини на волята й и да й даде сили. Сърце, което нямаше да влее отрова в кръвта й, за разлика от тези на поданиците на Рейвънспайър.

Тя стана и остави костите на сестра си да лежат разпръснати върху отворения гроб. Татяна си бе мислила, че ще победи Ирина, като даде на дъщеря си повече сила, отколкото която и да е мардушка имаше правото да носи. Но кралицата разполагаше с оръжие, което сестра й не бе предвидила.

Тя притежаваше човешкото сърце на Драконовия воин и знаеше кой щеше да бъде новият му дом.