С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (3)

Девет години по-късно
Първа глава

— Видя ли ви някой? — попиша Гейбрил. Тъмната му кожа блестеше като златна под последните слънчеви лъчи, докато бодеше Лорелай и Лео към плевнята.

Черната късо подстригана коса на бившия страж вече беше посребрена и около очите му се забелязваше тънка мрежа от бръчици. Все още беше войник, но бремето да скрие принца и принцесата от злата кралица бе натежало на раменете му и очите му се изпълваха с тревога, когато мислеше, че никой не го вижда.

— Не.

Лорелай Дийдерих, законна принцеса на Рейвънспайър, понастоящем бегълка в собственото си кралство, влезе чевръсто в тъмната вътрешност на плевнята. Постройката беше разположена в дъното на изоставена ферма в близост до планинско селце на име Фелзиген, и беше толкова разнебитена, че вятърът всеки момент можеше да я изравни със земята.

— Сигурна ли си? — стрелна я с очи Гейбрил, когато мина покрай нея, за да помогне на брат й Лео да вкарат вътре натоварената догоре със сено каруца.

— Моля те, не ни подценявай. Ние сме Кралските пакостници и никой не може да ни види, освен ако ние не го пожелаем — каза Лео, дръпна за последен път тежката каруца и затвори вратата. Погледна към мърлявите си панталони и въздъхна: — Но наистина трябва да променим облеклото си.

— Казах ти, че не искам да се наричаме Кралските пакостници. Колкото до дрехите, много са си добре.

Макар и с ръкавици пръстите на Лорелай се заеха с копчетата на парцаливото й палто.

— Ако под „добри“ разбираш „отвратителни“, тогава да, съгласен съм — измърмори Лео и изтри калта, втрита в лицето му по-рано същия следобед. Тя бе само част от прикритието му на мърляво фермерче, в случай че някой го дебнеше по пътя от Фелзиген към най-северния гарнизон на кралицата. — Не искаш да сме Кралски пакостници — добре тогава, имам и други предложения. Можем да бъдем Безстрашната комбина или Кралските обирджии, въпреки че това все пак се покрива с „престъпници“…

— Че ние сме си престъпници — отвърна Лорелай, съблече палтото, сгъна го и го остави до торбата си. — Поне в очите на кралицата.

— Незначителна подробност — заяви Лео и прокара ръка по чувалите с различни провизии, които бяха днешната им плячка, скътана дълбоко под сеното.

— Тази вечер свършихме добра работа — каза Лорелай, докато Гейбрил броеше пълните с неособено разнообразните хранителни запаси чували. Ирина ги изискваше като данък, въпреки че в хамбарите на нейните гарнизони имаше храна колкото да изхранва селата около планината Фолкрейн в продължение на няколко месеца. Умиращите от глад селяни не виждаха дори малка част от нея. Тя беше за армията на Ирина. А остатъкът щеше да изгние пред очите на всички, за да напомни на селяните, че Рейвънспайър и всичко в него, до последното зрънце, е нейна собственост. — С днешния грабеж стават шест за последните два месеца. Шест села, чиито жители ми се заклеха във вярност и подкрепа, щом изискам тронът да ми бъде върнат. Ако продължаваме с това темпо, до пролетта ще спечелим хората в цялата планина.

Лео се усмихна хитро.

— Помисли си само колко по-лесно би било да спечелим предаността на селяните, ако имахме име в допълнение към нашата чест. Можем да бъдем Двамата смелчаци…

— Може също да увиснете на въжето за кражбите си, ако не тръгнем бързо за друго село — каза тихо Гейбрил. — Да помислим какво трябва да направим, за да сме готови да тръгнем с първите слънчеви лъчи, в случай че някой ви е забелязал.

— Никой не ни забеляза — възрази Лорелай. Белият й сокол влезе през прозореца, прелетя през плевнята и кацна на рамото й. Ноктите й се заровиха под кожената презрамка, която принцесата бе приспособила за носене. От човката й висеше мъртва мишка. — Скрих се в каруцата преди да напуснем Фелзиген. Саша отвлече вниманието им с фалшиво нападение, когато бяха на час път от селото. — Тя прокара пръст по гърба на сокола и се ухили. — А пък Лео…

— … изигра невероятно ролята на момче от моркантска ферма. За такъв талант не сте и мечтали — намеси се Лео, като забърза гласа си и наблегна на гласните. — Никой не би се усъмнил в ядосаното селянче, което се оплаква, че болестта вече е преминала границата между Рейвънспайър и Моркант и мори козите му.

— Развика се на стражата на хазната и задържа вниманието им достатъчно дълго, за да се скрия в каруцата, но без да им позволи да го огледат добре — добави Лорелай и избута люлеещата се мишка далече от лицето си.

Подарък за теб. Вечеря, прелетяха мислите на Саша през съзнанието на Лорелай.

Благодаря, но не ям мишки, отвърна Лорелай. Гърлото й се сви, когато малкото същество докосна косата й. Веднага си представи как клюнът на Саша разкъсва енергично сивата козина на мишлето, за да стигне по-бързо до вътрешностите му. Соколът щеше да й предаде гледката в стремежа си да възбуди апетита й. Лорелай преглътна тежко, за да възпре гаденето, което щеше да обиди Саша. През повечето време тя беше благодарна за онзи ден преди девет години, когато намери умиращото малко соколче, и излекува телцето му с магията си. Но понякога телепатичната им връзка — резултат от магията, проникнала в Саша, и представите за образите в съзнанието на птицата й идваха малко в повече.

Хората са странни. Мишката е вкусна. Саша разтвори криле и се спусна на пода, за да разкъса с най-голямо удоволствие своята част от плячката.

— Представлението ми беше безупречно — ухили се Лео, докато изтупваше прахта от черната си къдрава коса.

— Нямам представа как го правиш — каза Лорелай, когато Гейбрил приключи с преглеждането на чувалите, докуцука до една по-голяма пролука в стената на плевнята и погледна навън. — Никога не си ходил в Моркант. Преди три години дочу един разговор между моркантианци и започна да говориш, сякаш си родом оттам. Аз не бих могла — дори и ако насочат стрела към гърдите ми.

— Така си е. Ти си добра в магията, а аз във всичко останало — ухили се Лео.

Гейбрил се обърна към тях.

— Стига приказки. Лорелай трябва да се упражнява, докато навън все още е светло. Лео, прибери чувалите в плевника. Моят човек в селото ще ги вземе оттам и ще ги раздаде на хората в нужда.

— Все аз нося тежкото — намуси се Лео.

Лорелай се усмихна лукаво.

— Защото аз съм добра в магията, а ти във всичко останало.

— Това беше подло — каза Лео, въздъхна драматично и вдигна първия чувал. Гейбрил донесе одеяло от ъгъла, остави го на пода и го разгъна. Мъждивата светлина, проникваща през дъсчените стени на плевнята, разкри въже, кутийка с прахан^[1] и красив зелен скъпоценен камък, голям колкото половината длан на Лорелай.

Стомахът на момичето се сви и дъхът й секна, сякаш въздухът в стаята бе на привършване. Тя приклекна до одеялото и свали ръкавиците. Платът залепна за влажната кожа на ръцете й.

Не беше достатъчно да обират кралските товарни коли и да печелят предаността на селяните. Не беше достатъчно да множат броя на грабежите и да ги осъществяват все по на юг, приближавайки се до Конихщад, столицата на Рейвънспайър, за да увеличават поддръжниците си, отнемайки ги от подкрепата на кралицата.

Да победиш най-мощната през последните сто години мардушка на Моркант изискваше умения и прецизен поетапен план. Преди девет години Лорелай се бе изправила срещу нея, без да обмисли възможните варианти, и баща й бе платил с живота си за нейната дързост.

Повече нямаше да допусне тази грешка.

— Изтъргувах ги от един преселник от Елдър. Нито едно от тези неща не е докосвало земята на Рейвънспайър — обясни й Гейбрил.

Лорелай кимна и благодари на боговете, че гласът й не трепна, когато каза:

— Значи няма начин Ирина да ги е омагьосала и водата по нашите земи да пресъхне, нито магията й да разпознае моята и тя да разбере, че съм жива.

— Нито да разбере къде точно се намираме — услужливо добави Лео. — Не забравяй и това.

— Не съм — отвърна сестра му.

Мисълта, че може да докосне нещо, омагьосано от Ирина (а то можеше да е всичко в Рейвънспайър, като се има предвид колко много магия използваше Ирина, за да се задържи на трона), и тя да ги открие на мига, беше постоянна заплаха в дълбините на съзнанието й, която я принуждаваше да премисля всеки свой ход.

Единственият начин да засили способностите си, беше да ги упражнява с вещи, недокоснати от магията на кралицата, която се бе разпространила надлъж и шир из кралството. Магия, която изсмукваше жизнените сокове на земята им, от която посевите вехнеха и животните умираха. Всяко прокълнато сърце беше принудено да се подчинява само и единствено на волята и капризите на кралицата.

— Не е нужно да го правиш сега — каза тихо Гейбрил, като видя, че ръката й нерешително кръжи над трите предмета върху одеялото. — Денят беше доста напрегнат. Ако искаш, остави го за утре.

— Ще го направя сега — отвърна тя и гласът й леко потрепери.

— Вече знаеш как става. Избери заклинанието, което ще изпълни желанието ти. Остави силата да действа вместо теб. Ти си толкова силна, колкото си способна да пожелаеш. Можеш да подчиниш сърцето на всяко живо същество и всеки предмет, изработен от човешки ръце. Не бива да се страхуваш от себе си, Лорелай. Да си мардушка, не е личен избор. Важно е единствено как използваш дадената ти сила.

Тя го остави да мисли, че се страхува от магията във вените си. В Рейвънспайър нямаше други мардушки. Никой не практикуваше магия, освен Лорелай и Ирина. Тук тя не се предаваше по кръвна линия, както беше в кралството на майка й, Моркант, и затова всяваше страх. Ако някъде се появеше магьосница, тя беше гонена и съдена, както от селяните, така и от благородниците.

Беше по-добре да заблуди Гейбрил, че се страхува от силата си, отколкото да си признае, че все още помни топлината от ръката на Ирина и всяка произнесена дума от заклинанията, които прекъснаха мрежите на кралицата. Помнеше и всичко останало. Все още чуваше писъците на невинните жертви и долавяше миризмата на пролятата кръв.

Все още усещаше ръката на Лео в своята и чуваше последните думи на баща си: грижи се за него.

Трябваше да стане по-силна от Ирина, за да опази брат си и да спаси кралството.

Първия път се бе провалила.

Лорелай грабна зеления скъпоценен камък. Неравните му ръбове заблестяха на слабата светлина. Тя се загледа в тях, докато измерваше на око тежестта му. После стисна зъби, докато челюстта я заболя. Скоро вълшебната сила отговори на повика на сърцето й. Магията се втурна по вените и се събра в дланите й, пламна, изпусна искри и се замоли да я освободят. Сърцето на скъпоценния камък я посрещна без съпротива, готово да й се подчини.

— Раст’лож! Превърни се в това, което си представям.

Магията проникна в камъка. Лорелай го хвърли във въздуха и той се пръсна на хиляди остри иглички, които закръжаха във въздуха, сетне се насочиха бавно към вратата на плевнята, готови да посрещнат несъществуващата в момента заплаха.

— Този път призова магията си много по-бързо — отбеляза Гейбрил и я погледна с одобрение.

— Защото си мислех за Ирина.

И колко силно искаше Ирина да си плати за убийството на баща й ида отнетото кралство.

— Остатъчна умора?

— Много. Благодаря, че попита — отвърна Лео вместо сестра си и се оцъкли в отговор на немия въпрос на Гейбрил. После вдигна поредния чувал и се заизкачва по стълбата.

Лорелай бавно свали ръката си. Игличките се събраха и отново се превърнаха в камък.

— Всъщност не съм изморена. Съпротивата на камъните е доста слаба. Те обичат да променят формата си. Ако искаш наистина да изпиташ магията ми и да разбереш колко сили ми отнема, ще трябва да ми позволиш да излекувам крака ти.

— Няма начин — отсече Гейбрил и притисна юмрук към лявото си бедро. Беше го счупил в нощта, когато спаси двете деца, и не му бе обърнал внимание, защото тогава по-важно беше да ги отведе възможно по-далеч от дългата ръка на кралицата. Непрекъснатите предложения на Лорелай да го излекува и неговият настоятелен отказ през изминалите девет години бяха положили основите на близко приятелство помежду им.

— Гейбрил…

— Преживях месеци в плен на магията на Ирина и следвах всяка нейна прищявка. Не знам колко време остават следите й в докоснатия от нея човек, но не искам да рискувам. Ако използваш магия, за да ме излекуваш, и в мен все още има следи от нейното заклинание, тя ще научи, че си жива, преди да си готова да извоюваш трона си обратно. Ще те преследва докрай — каза той с нетърпящ възражения глас. — Няма да провалим целия план заради крака на един старец.

Лорелай потърси очите му. Магията изгаряше дланите й.

— Така, изяснихме този въпрос. Сега кой от вас ще ми помогне за последния чувал, преди да се стъмнило дотолкова, че да объркам стъпалата и без време да намеря смъртта си? — попита Лео с огромна доза драматизъм в гласа.

Гейбрил се приведе и прокара ръка по дългата черна коса на Лорелай.

— Добре съм, момичето ми. Кракът изобщо не ме безпокои.

— Какъв ужасен лъжец си, Гейбрил!

Той се усмихна нежно.

— Ти също — каза той и сниши глас, докато Лео вдигаше последния чувал на стълбата. — Ти си силна колкото Ирина, Лорелай. На осем години само с няколко месеца упражнения успя да развалиш магията на възрастна мардушка. Сега си още по-силна.

— Но може да пропусна нещо. Да сбъркам. — Сърцето на Лорелай заби болезнено силно в гърдите й. — Може да загубя битката с Ирина. Тогава няма да остане никой, който би могъл да защити Рейвънспайър.

Да защити Лео.

— Затова ли предвиди осемнайсет месеца за изпълнението на плана от лятото?

— Осемнайсет месеца са цяла вечност — намеси се Лео, скочи от стълбата и отиде при тях. — Защо не отидем в столицата още сега и да извикаме: „Изненада, гадна страхливке! Не сме мъртви, но ти ще бъдеш съвсем скоро.“ После можеш да я превърнеш в гъба.

— А ако не успея?

Думите й увиснаха във въздуха, придружени от зловещия звук, с който Саша похапваше от костния мозък на мишката.

Лео приклекна до сестра си и потърси погледа й. Кафявите му очи, същите като нейните, изведнъж станаха необичайно сериозни.

— Ще успееш, сестричке. Знам, че няма да позволиш на никого да те спре.

— Трябва да съм сигурна, че мога да реагирам на всяка една случайност — отвърна Лорелай, остави скъпоценния камък върху одеялото и с треперещи пръсти се зае да сложи ръкавиците си. — Трябва да съм сигурна, че ще успея.

— Човек не влиза в битка, защото е сигурен в победата си — възрази Гейбрил, — а защото смята, че така е правилно. Сега е време за сън. Призори тръгваме на път.