С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (34)

Трийсет и втора глава

Лорелай, Гейбрил и Кол вървяха три дни, докато стигнат гората Хиндерлинде. И тримата бяха посипани с драскотини и ухапвания от насекоми. Лорелай бе използвала измореното сърце на Рейвънспайър, за да разруши пътищата, и драконовия огън на Кол за битката с Ирина, и сега беше толкова изтощена, че през първите няколко часа не можеше дори да върви сама. В късния следобед те спряха в една запустяла хижа, позната на Гейбрил от времето, когато с бащата на Лорелай ходеха на лов за сърни. Всяка пролет двамата влизаха в гората и отсядаха в нея, докато траеше ловът. Хижата беше малка — може би два пъти по-голяма от палатката им, и единственият прозорец бе покрит с прах и мръсотия, но иначе беше запазена и с камина.

Лорелай закрачи замислено из нея. Кол стъкми огън, а Гейбрил сложи гърнето с последните запаси от боб за вечеря.

Мислите на Лорелай препуснаха из главата й. Колкото повече изчакваше между атаките, толкова повече време оставяше на Ирина да възстанови силите си. Ако искаше да запази предимството си, трябваше отново да удари Ирина.

И то още тази нощ.

Силата на ответната реакция на кралицата щеше да й даде ценна информация за състоянието й. След това щеше да реши дали да продължи с атаките извън столицата, или да се насочи към двореца.

Планът е добър, каза Кол, когато тя се загледа през прозореца, обмисляйки ситуацията, но не е зле преди това да хапнеш нещо. И да си починеш.

Всеки, миг почивка за мен е почивка и за Ирина.

Вярно е. Но днес прие драконов огън в себе си, а предишната нощ не успя да се наспиш. Той вдигна ръка, когато тя се обърна към него, за да възрази. Мислите му светнаха в ума й.

Не казвам, че не вярвам в способностите ти. Просто си мисля, че не е лошо да хапнеш малко боб. Не заради себе си, а заради Гейбрил. Каквото и да става тази нощ, и тримата трябва да сме готови за отпор.

Той беше прав. Денят беше дълъг и тежък и ако тя провокираше Ирина тази вечер, можеше да затрудни себе си и спътниците си. Щеше да се наложи да бягат. Ако хапнеха и починеха малко, шансът им да оцелеят щеше да бъде значително по-голям.

Обожавам начина, по който мислиш, усмихна й се Кол и подреди събраните из гората дърва до камината.

Тя седна на предложения й стол и го погледна с любопитство.

Какво имаш предвид?

Той вдигна вежди и изчака Гейбрил да остави гърнето с боба в средата на масата.

Винаги ли се отнасяш с подозрение кът комплиментите? Исках да кажа, че харесвам как непрекъснато анализираш ситуацията, решаваш в движение какво е най-доброто за теб и… просто го правиш. Сега искаш да се срещнеш с Ирина и ако нямаше за кого другиго да мислиш, щеше да тръгнеш кът двореца на мига. Но ти не правиш онова, което ти се иска и което е най-добро за теб, а мислиш първо за онези, които искаш да предпазиш.

Казваш ми, че с теб си приличаме, така ли? Като изключим факта, че искаше да ме убиеш?

Признавам си, че тази идея ме привличаше.

Освен това аз никога не бих затворила учителя си в тоалетната.

Аз пък нямам магия. Да, ако изключим тези неща, наистина си приличаме, усмихна й се той. Тя също му се усмихна и двамата останаха загледани един в друг, докато Гейбрил не удари по масата с лъжицата.

— Ще ми кажете ли кое е толкова смешно? — попита той и намусено сипа по един черпак във всяка чиния.

— Нищо — отвърна Лорелай и избегна погледа на Кол.

— Щом е нищо, престанете да се хилите един на друг като селски идиоти и хващайте лъжиците. Според мен утре ще имаме още един труден ден.

Мисля, че вече е мой. А ти?

Ще е по-лесно, ако може да прочете мислите ти, както аз мога.

О, небеса, само това не! Ще бъде истинска трагедия. Серия от образи се заредиха в главата му — Кол целува момичета из коридорите на двореца, Кол страда от разочарованието на баща си, Кол гледа лицето на Лорелай, докато спи в палатката. Този не го гледай, каза бързо и Лорелай се изчерви.

Гейбрил ги погледна многозначително. Искаше да им покаже, че е наясно, че между тях става нещо и е твърдо решен да разбере какво.

Лорелай пъхна лъжицата в устата си. Бобът беше горещ и безвкусен. Тя преглътна бързо и каза:

— Искам тази нощ да разруша сигналните кули. Мога да използвам земята тук, за да стигна до столицата. Отговорът на Ирина ще ни подскаже много за състоянието й и тогава ще мога да реша дали да вляза в града утре, или да продължа още няколко дни да се бия с нея от разстояние.

Гейбрил отмести поглед от нея към Кол и обратно, преди да отвърне.

— Идеята ми харесва. Колко часа почивка ти трябват, преди да опитаме?

На езика й беше да попита колко часа му трябват на него, но успя да преглътне, преди думите да излязат от устата й. Щеше да й заяви, че няма нужда от никаква почивка и тя щеше да си замълчи.

— Два-три часа са достатъчни — каза на глас, макар че неспокойната енергия изпращаше магия в дланите й и й беше почти невъзможно да остане мирна.

Гейбрил кимна и не свали поглед от двамата, докато не приключиха вечерята, не разгънаха одеялата си до западната стена на колибата и не затвориха очи.

Три часа по-късно Лорелай с изненада установи, че бе спала. Сега умът й беше още по-бистър. Тя обу ботушите, сплете косите си и навлече един от дебелите пуловери на Лео — най-топлата дреха за зимата, откакто изгуби палтото си в Норденберг.

Пуловерът миришеше на огън и на планина. Тя обви ръце около себе си и си представи какво щеше да каже Лео, ако беше до нея.

Щеше да настоява да си набавят костюми, преди да влязат в града.

После щеше да изиска от нея да подготви неповторимо тържествено слово — в никакъв случай нямаше да мине с обикновена реч, и да го произнесе, щом застане пред Ирина. Щеше да очаква с нетърпение рискованата операция, в очите му щеше да гори онова весело пламъче, което се появяваше винаги когато двамата имаха задача, независимо колко опасна беше тя.

Гърлото й се сви и сълзите изпълниха очите й. Години наред тя се подготвяше за едно — да победи Ирина и да си върне обратно трона. Но никога не бе и помисляла, че щеше да го направи без Лео.

Сигурен съм, че щяхме да си допаднем, чу тя мислите на Кол, когато той се премести до нея и я побутна лекичко с рамо. Струва ти се, че е момче, което щеше да ти помогне да затворим учителя в тоалетната.

Неочаквано за себе си тя се засмя, въпреки че смехът й приличаше повече на ридание.

Да, със сигурност щеше. Но само ако му беше дал важна роля и му бе позволил да я изиграе с целия плам, на който сърцето му бе способно.

Съжаляват, че няма да е с нас тази вечерна да изиграе важната си роля, каза Кол, загледан в Гейбрил, който прибра меча на кръста си и събра постелките. Но ние ще го направим с плам — заради Лео.

Тя му се усмихна с благодарност, възелът в гърдите й се отпусна и й стана по-лесно да приеме загубата. За Лео.

Скоро тримата оставиха хижата зад гърба си и тръгнаха към гората. Още на идване Лорелай бе забелязала, че за разлика от Фолкрейн и земите, през които бяха бродили досега, тук нямаше гниещи дървета и обезцветена пръст. Нещата бяха много по-добре. Може би защото Ирина бе хвърлила магията си в граничните райони на кралството, за да защити столицата.

А може би гората Хиндерлинде просто не се бе поддала на магията на кралицата.

Лорелай не знаеше каква е причината, но се надяваше тя да се присъедини към нейните и да й помогне да осъществи плана си.

— Как мислиш да действаш? — попита Гейбрил, когато се отдалечиха от хижата, но останаха достатъчно близо, за да изтичат обратно, ако ответният удар на Ирина ги принудеше да бягат.

Лорелай показа на Кол плана си. Приемаш ли го?

Планът е добър, но сигурна ли си, че ще можеш да поемеш отново толкова много болка?

За известно време — да.

Лорелай срещна погледа на Гейбрил.

— Ще използвам пак драконовия огън на Кол. Само че този път ще се опитам да го насоча към наблюдателните кули.

Гейбрил стисна заби и погледна към Кол.

— Аз не мога да видя какво става в главата й, но ти можеш — каза той. — Ако болката й дойде в повече, трябва веднага да сториш нещо.

Кажи му, че вече имам свой план за това.

— Той вече е мислил по този въпрос — каза Лорелай и Гейбрил изсумтя.

Лов? Път? Ядене?, проби съзнанието й Саша, появи се от нищото и кацна на рамото й.

Не още. Ще използвам магия.

Ядене.

Лорелай се засмя. Магията се стече към ръцете й и тя размърда пръсти.

Хайде, отивай да ядеш. Ако ми потрябваш, ще те повикам.

Саша отлетя, а Лорелай хвана ръката на Кол и се приготви да поеме ужасяващата болка. Драконовото сърце на краля подскочи към нейното в мига, в който магията й проникна в него. Непоносимата горещина излезе от гърдите му и изпълни нейните. Болката се развихри, мяташе се, задраска и заудря с клюна си като затворена в тялото й птичка. Тя стисна зъби, за да задържи вика.

Докосни земята, Лорелай. Изпрати огъня, накъдето искаш да отиде, успя да пробие през болката гласът на Кол. Тя се свлече на колене и притисна длани към горската пръст.

— Жеч’пуск. Разруши кулите с огън и остави всички живи същества да излязат от тях невредими.

Лорелай придружи думите си с образ на наблюдателна кула — висока и тясна, построена от дърво, със сигнални огледала около върха й клетка за пощенски гълъби отстрани.

От ръцете й изскочи огнена магия — феерия в оранжево и жълто с бяло сърце — и потъна в земята. Тя притисна длани към пръстта, за да запази връзка с магията си, но и за да не се превие на две от непоносимата болка. Усети огнените нишки да пълзят през горската твърд, да достигат до първата кула, след това изскочиха навън да погълнат сградата, оставяйки входа и стълбите свободни, за да могат обслужващите я вътре хора да избягат.

Огънят намери седем кули. Две от тях бяха в столицата. Едната се намираше в кралския двор, а другата на входа на града. Когато и последната кула се превърна в пепел, Кол издърпа ръката си от нейната и я прихвана през кръста. Драконовият огън излезе от нея и я остави с подкосени ръце и крака.

— Добре ли си? — приклекна Гейбрил до нея.

— Да — отвърна тя, макар все още да трепереше. Позволи на Кол да я вдигне на крака и се заслуша.

Гората беше пълна с живот. Под листата на дървета и храсти шумоляха всякакви животинки, насекомите жужаха припряно, от време на време се чуваше тъжният зов на бухал, но от Ирина нямаше и следа. Никакъв тътен. Никакви буболечки, статуи или друго оръжие.

Лорелай бе изпратила мощна магия в земята само на един ден разстояние от столицата, беше разрушила градските наблюдателни кули, а Ирина не бе в състояние да отговори.

Тя се засмя с глас, прегърна пуловера на Лео и примигна, за да прогони сълзите на радост и изненада.

— Успяхме. Тя не реагира, въпреки че изгорихме кулата в двора й.

Зъбите на Гейбрил блеснаха, когато и той се усмихна.

— Ти се оказа права. Гордея се с теб.

Казах ти, че сме добър отбор. И си мисля, че да унищожиш кула, изпращайки огън под земята, е доста артистично. Лео щеше да остане доволен, каза Кол. Ръката му все още беше на кръста й. Искаше да я задържи на крака, докато коленете й съберат сила и тя намери опора в тях.

Ами твоя брат? На него щеше ли да му хареса?

На Раг ли? Кол се засмя, макар зад смеха да се долавяше болка. Няма начин. Той беше адски сериозен. Правеше всичко така, както го бяха научили. Цял живот се опитваше да посреща отговорностите, които носи кралската корона и това отне радостта от живота му.

Значи е бил като мен?

Пръстите на Кол се стегнаха около кръста й и той я притисна към себе си. Тя усети туптящото му сърце, но вместо да й причини болка, ритъмът му я успокои.

Никой не може да бъде като теб.

Ръцете му продължаваха да я държат, макар краката й вече да нямаха нужда от подкрепа. Кожата й настръхна от нещо много по-различно от магията, нещо, което опъна нервите й и накара стомаха й да се присвие сладостно. Тя му се усмихна, той й отвърна със същото и в този момент Гейбрил се покашля.

— Може да съм стар, но не съм сляп. Виждам какво става. — Той сложи ръка на рамото й и го стисна лекичко. — Не бива да стоите до късно навън и не бива да правите нещо, за което няма да искате да ми разкажете на сутринта.

Лорелай се отдалечи от Кол и ръцете му се отделиха от нея.

— Ще ни оставиш сами навън?

— Ако предпочиташ, мога да остана.

О, небеса, не!

— Не, искам да кажа… Просто ще си поговорим.

— И по мое време му викахме така — изсумтя Гейбрил и се обърна към Кол. — Щом й вярвам, че ще победи кралицата, значи мога да се доверя на преценката й за теб. Но имай предвид, че ако направиш нещо, което не й харесва, ще те превърна в купчина прах.

Кол и Лорелай се загледаха към отдалечаващия се старец и макар ръцете им да не се докосваха вече, кожата, която се бе допряла до другия, все още потръпваше от спомена.