С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (38)

Трийсет и шеста глава

Лорелай застана на входа на пещерата и погледна през нетната бодна завеса. Краката й едва я държаха, тялото й трепереше от болката, която Ирина й бе изпратила чрез Кол. Не виждаше краля, но усещаше мислите му — фрагменти, наситени с болка и отровени от присъствието на Ирина в главата му.

В случващото се нямаше логика. Ако Ирина имаше такава власт над Кол, защо не я бе използвала преди седмици, когато бе отнела сърцето му? Защо бе позволила Лорелай да го излекува и да се свърже с нейната магия? Кол й изпрати образ на мъчителния шепот на нашийника му. С помощта на Ирина нашийникът бе много по-силен отпреди.

Лорелай му върна образ на себе си, показа му как го преследва из столицата, въпреки че той бягаше с драконова скорост. После обърна гръб на кръвожадните образи и се наведе да стегне връзките си. Само преди няколко часа се чувстваше победител, беше сигурна, че е довела сърцето на Ирина до края на силите му и че битката между двете вече е предрешена.

Но ето че изгуби Кол, изгуби съюзник, който можеше да й помогне с драконовия си огън. Кол тичаше към града, за да убие семейството на Гейбрил, а тя нямаше как да му помогне. Нямаше време да измисли план, нито да събере информация, за да реши как да обърне събитията в своя полза. Трябваше да действа бързо, иначе Ирина щеше да спечели бойната, преди Лорелай да е пристигнала на бойното поле.

Застанала на входа на пещерата и тръпнеща от студените капчици вода по кожата си, тя извика образа на Гейбрил в ума си. Искаше да види мислите му, но той бе издигнал стена между своето и нейното съзнание.

Преди часове тя не бе имала никакво желание да разруши тази стена. Реши, че е добре той да пази мислите си само за себе си. Но сега нямаше време да чака за разрешение, нито да се надява, че магията й е достатъчно силна да достигне до тях. Щом Ирина можеше да проникне в съзнанието на всеки, свързан с нея, значи и Лорелай го можеше. Само трябваше да го поиска. В момента тя го искаше толкова отчаяно, че желанието изгаряше гърдите й при всяка глътка въздух.

Тя стисна юмруци, замисли се за Гейбрил и усети силата да потича към ръцете й. Представи си как нишките на магията напускат тялото й и тръгват по следите му в недрата на Хиндерлинде.

— Накх’гор. Намери онзи, когото търся.

Магията изскочи от ръцете й, раздели бодната завеса на водопада и прогори пътека през гората.

Гейбрил, не те блокирай. В опасност сме. Имам нужда от помощта ти.

В първия момент усети съпротивата му, но не спря, премина през нея и скоро чу тихия му глас.

Къде си, Лорелай? Как да помогна?

Намирам се в една пещера под водопада, който е но…

Идвам. Не! Аз ще дойда при теб. Ще стане по-бързо. Сама ли ще дойдеш? Къде е Кол?

В първия момент тя се поколеба, мъката притисна гърлото й и сърцето й се сви.

Какво стана? Съчувствието в гласа на Гейбрил й върна разума. Той можеше да вижда мислите й. Щеше да усети мъката й. Трябваше да внимава какво му показва.

Ирина влезе в мислите му… както аз влязох в твоите. Извинявай за това, но имаме огромен проблем. Тя контролира Кол чрез нашийника, но не знам как, защото мога да видя неговите мисли, но не и нейните. Но това, което иска сега от него, много по-страшно отпреди. Сякаш й е омръзнало да си играе с него и иска да му покаже на какво всъщност е способна. Или е намерила начин да увеличи силата си.

Той иска ли да те нарани? Съчувствието бе изчезнало. Сега говореше воин, готов да защитава своята принцеса. Трябваше да намери начин да му каже, че не тя се нуждае от защита в момента.

Не. Успя да се пребори с нея и да избяга от мен. Избяга, защото си мисли, че не мога да му помогна. Страхува се, че няма да издържи на болката и ще й се подчини. Вече виждам как мислите му се разпадат и той се превръща в дракон, управляван от агонията и пламъка…

Ще се оправи, каза твърдо Гейбрил. Явно искаше да я успокои, но не успя.

Ще се оправи, защото ще тръгна след него, а ти ще дойдеш с мен. Искам да ми покажеш образ на мястото, където се намираш.

Гейбрил й показа огромен дъб, паднал близо до колибата, в която бяха отседнали. Тя пое дълбоко въздух и изпука с пръсти. Сега мускулите й бяха по-силни. Вече не трепереше. Ефектът от магията на Ирина отминаваше и тя бе възвърнала силите си, собствената й магия отново изпълваше вените й. Беше време да каже на Гейбрил истината, да състави план и да спаси всички.

Всички, освен Ирина.

Идвам при теб.

Щеше да го намери и тогава да му разкаже истината. Ако го направеше по-рано, той щеше да хукне към столицата без нея, а Ирина се надяваше именно на това. Гейбрил щеше да преследва Кол, Лорелай — Гейбрил. И никой от тях нямаше да мисли за истинската заплаха.

Никой от тях нямаше да мисли за Ирина.

Тя вдигна ръце над главата си и прошепна:

— Воштет. Издигни ме и полети.

Силата пламна в дланите й, а тя се гмурна във водата. Водопадът я повлече надолу, опитвайки се да я погребе под тежестта си. Тя се съсредоточи върху клокочещата във вените й енергия и разтвори ръце. Магията й се сля с водата и водопадът закипя, започна да се върти все по-бързо и по-бързо и да се издига от дълбините.

Приготви се, каза тя на Гейбрил.

Водопадът събра водите си и ги изстреля нагоре.

За какво да се приготвя?

За мен. Почти пристигнах. Тя насочи мислите си към дивото неукротимо сърце на реката и й показа образа на Гейбрил, който я чакаше до падналия дъб. Сърцето на реката забърза към него. Водопадът се изви и водите му се насочиха към дъба, понасяйки със себе си Лорелай, сякаш вървеше по огромен сребърен мост от вода. Задръж дъха си, изпрати тя на Гейбрил.

Моя ли? Защо?

Направи го!

Гейбрил й се подчини и в същия момент водата нахлу между дърветата и заля падналото дърво. Лорелай достигна земята, прегърна Гейбрил и прошепна заклинание, с което да го вдигне със себе си на върха на вълната. Сърцето на реката реагира на новата посока, зададена му от нея. Принцесата дръпна към себе си Гейбрил, той премина водната завеса и застана до нея. Тя го хвана с две ръце, за да го задържи на крака.

Саша се вдигна от близкото дърво и полетя към принцесата. Лорелай примига, когато тежкият сокол кацна на рамото й и заби нокти в него. Беше забравила торбата си.

Водният мост се повлече през Хиндерлинде, брулейки листа и клони от умиращите дървета. Всички те изглеждаха заспали, сякаш преди часове не бяха по следите на Лорелай, за да я убият.

Скоро стигнаха главния пет, който водеше към столицата. Водният поток се издигна над него, над каруци и хора, които се прибираха пеша у дома. Те се развикаха и избягаха от пътя, но Лорелай дори не ги погледна. Водата беше високо над тях и нямаше как да ги залее.

А тя нямаше и миг за губене.

Забави! Трябва да измислим план. Трябва ми малко време да обмисля нещата. Ако нахлуем така, Ирина веднага ще разбере, че сме тук, извиси глас Гейбрил в главата й.

Тя вече знае. Сега беше моментът да му покаже истинската опасност. Стомахът й се сви, ръцете й се разтрепериха, когато му каза: Тя заповяда на Кол да убие Ада и синовете ти.

Шокът и отчаянието, залели съзнанието му, нахлуха и в нейното.

Аз ще го задържа. Все още съм свързана с него. Не съм го изгубила напълно. Отиваме направо в дома ти. Първо ще ги спасим, после аз ще се заема с Кол и Ирина, а ти ще скриеш някъде семейството си. Покажи ми как изглежда къщата ти и къде се намира, за да насоча водата.

Гейбрил се развълнува, пусна ръката й и хвана меча си. Знам, че си влюбена в момчето, но ако докосне семейството ми…

Няма, Гейбрил. Хайде, покажи ми къщата и потуши отново мислите си, за да мога да се съсредоточа върху Кол и да не му позволя да се предаде на драконовата си природа.

Той й изпрати образ на красива кафява къщичка с яркосиня врата и цветя по прозорците. Намираше се в източната част на града, далече от големите пътища. Тя показа на сърцето на водата къде да ги заведе и се съсредоточи върху Кол.

Идвам.

Накъсаните мисли на краля се завъртяха в калейдоскоп и тя усети усилията му да я държи далеч от себе си.

Ти не си убиец и ад няма да й да те съсипе. Вярвай в мен, Кол. Моето сърце иска да те спаси, повече отколкото нейното иска да те нарани.

Спаси… теб, каза той. Гласът му беше дрезгав, принадлежеше повече на дракон, отколкото на човек. Зад думите му се долавяше онзи зов: преследвай, накажи, убий, но тя знаеше, че Кол все още е някъде там, сред убийствените мисли, и все още се опитва да остане себе си въпреки усилията на кралицата.

Нямам нужда от спасение. Тя има. Тя… чува ли ме сега?

Съзнанието на Кол беше тъмно, неясно и единствената светлина идваше от пожара на нетърпимата болка.

Тя може ли да ме чуе?

Да ме… чува.

Тогава направи така, че да види онова, което ще ти кажа. Ще е жалко, ако го пропусне. Сърцето на Лорелай затуптя, но не от страх. Вече нямаше място за страх. Тя беше неумолима природна стихия, която идваше да си вземе своето.

Водният мост се изви, гмурна се под железните арки на градската порта и хукна из града. Хората се разбягаха, търсейки прикритие.

Слушаш ли те?, попита Лорелай.

Да, отвърна едва той. Цялата му сила бе впрегната в услуга на неутолимата жажда за кръв на драконовото му сърце.

Тогава покажи на Ирина мислите ми. Предай й, че е страхлива измамница и узурпаторка и че днес е последният ден, в който диша въздуха на Рейвънспайър. Последния ден, когато вижда кралството, което разруши. Кажи й: Истинската кралица на Рейвънспайър се върна и времето ти изтече.

Кол замълча за момент. Лорелай и Гейбрил се понесоха из улиците на града, забиха и поеха към източната част.

Гневна, каза Кол и гласът му потрепери от скрит страх, но и от зрънце гордост.

Кол определено беше някъде там. Все още Кол. Ирина отново бе подценила силата на сърце, решено да противостои на нейното.

Гневът й е нищо в сравнение с гнева на тази земя и хората в нея. Къде си?

Той й показа малка селска къщичка в кафяво с яркосиня врата. Образът запулсира в червено, когато сърцето му замоли за кръв. Нашийникът започна да влива болка в тялото му и Кол забрави дори името си.

Скоро ще бъда при теб. Не ги наранявай.

Наранявам…

Не, няма. Ти не си убиец. По-силен си, отколкото си мисли Ирина. Задръж още малко. Пристигам всеки момент.

Чакам… Кол, изглежда, затърси друга дума. Докато летеше с водния поток по пътя към къщата, той й изпрати образ на себе си с шал около устата.

Какво? Не ти позволява да ми кажеш нещо ли?

Водният поток се изви грациозно и хукна към подредения двор на къщата. Кол не се виждаше никъде.

Гейбрил се приготви да скочи, а Лорелай тихо каза нещо на реката.

Водата ги остави на повехналата трева пред синята врата и пое назад към коритото си. Капан, прошепна Кол.

— Внимавай, Гейбрил! — извика Лорелай и в същия момент цял взвод кралски войници с изцъклен поглед се появи иззад дървета, огради и околни къщи и се спусна към тях.

Саша се вдигна във въздуха на мига и се спусна към най-близкия войник. Гейбрил се завъртя на пети и стисна меча си. Лорелай забеляза движение зад къщата.

Кол? Вътре ли си? При семейството?

Трябва да… убивам. Гласът му се промени. Не, няма. Помогни… ми.

Ще ти помогна веднага щом се справя с тези войници.

Тя клекна, притисна длани до земята и първото нещо, което й каза, беше, че не иска нито един войник да пострада. Никой в Рейвънспайър не биваше повече да умира заради Ирина.

Земята се огъна и разтърси, от пукнатините изникнаха дебели стръкове трева и се увиха около глезените и китките на войниците, събориха ги на земята и ги оставиха там като оковани във вериги. Лорелай обърна гръб на къщата и изпрати капан към всеки приближаващ се войник, като в същото време отчаяно се опитваше да задържи вниманието на Кол върху себе си.

— Гейбрил! — извика един треперещ от тревога глас на жена, последван от писъци на деца. Гейбрил се обърна и се затича към къщата.

Кол, какво…

Кол излезе тичешком зад ъгъла на къщата и след миг беше пред Лорелай. Група войници се възползваха от моментното невнимание на принцесата, освободиха се от оковите си и я нападнаха.

Защо пищи Ада?, попита тя, изтръпнала от страх от онова, което можеше да чуе, но веднага разбра, че той не знае нищо.

Щом бе видял, че войниците я нападат, той бе забравил за поставената от Ирина задача и бе дотичал при нея.

Тогава какво бе изплашило Ада? Войниците, насочили мечове срещу съпруга й? Преди да си отговори на въпроса, нова вълна от нападатели се втурна към нея през поляната.

Саша изкряска яростно и се спусна към тях, блъсна се в една жена и се издигна във въздуха за нова атака.

Кол се отбраняваше за двама. Спъна войник и повали една жена на колене. Лорелай наведе глава да се предпази от насочен към врата й меч. Кол се озова до нея и с голи ръце го изтръгна от убиеца.

Тя извика към него, но той не се нуждаеше от предупреждение. Огънят в гърдите му се бе разлял из цялото му тяло и острието се стопи в ръката му.

Лорелай се претърколи под друг насочен към нея меч и отново долепи длан до земята, молейки за още помощ, въпреки че се опитваше отчаяно да не използва магия, за да не нарани онези, които се биеха против нея, защото бяха омагьосани от мардушката.

Но колкото и трева да изникваше от земята, нови и нови редици от войници се появяваха незнайно откъде. И не бяха само войници, осъзна изведнъж тя. Бяха знатни хора. Благородници. Селяни. Дори деца.

Кръвта й замръзна във вените. Нямаше как да победи всички, без да нарани някого от тях. Бяха прекалено много, а тя не искаше да хаби енергия, преди да се изправи пред Ирина. Трябваше да спре битката и да избяга оттук.

Да напусне къщата.

Да бягаме, извика към Кол, но той не й обърна внимание и се спусна към един добре облечен в коприна мъж, който напредваше към Лорелай с вдигнат над главата си бастун.

Тук има невинни хора, не можем да ги победим, без да нараним някого. Чуваш ли ме, Кол?

Тя усети промяната, преди да я види с очите си. Съзнанието на Кол потъмня. Драконовото му сърце беше обвито в пламъци. Мислите му бяха трезви, лишени от емоции. Като на хищник.

Той се обърна към нея и кехлибарените му очи просветнаха диво.

Бягай, извика гърлено той. Плячка.

Не се оставяй на Ирина. Бори се, Кол!, извика тя. Сърцето й заби неистово, магията потече по вените й и с два скока стигна до краля. Нямаше да изгуби и него. Нямаше да изгуби един близък заради Ирина. Тя застана пред него и се вгледа в очите му. Погледът му се проясни за момент, но угасна бързо и на негово място се появи безумен страх.

Изведнъж мислите му се отвориха широко за нея и той заговори. Но това не беше неговият глас, а гласът на Ирина.

Кралят на Елдър е мой. Гейбрил и семейството му са мой. Стражите ги водят към двореца. Никой не ти остана. Ти си една малка неопитна мардушка, която не може да се мери с твоята сила.

Лорелай се спусна към Кол, протегна ръка, но той се отдръпна от нея и се затича към двореца след войниците, които отвеждаха Гейбрил и семейството му при Ирина.