С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (15)

Тринайсета глава

Лео го нямаше.

Тези прости думи разклатиха из основи живота й и оставиха след себе си руини.

Лео го нямаше. Най-добрият й приятел. Нейният предан съюзник в добро и в зло, братът, който вярваше в нея с цялото си същество.

И когото тя не успя да спаси.

Тя се препъна в дебелите корени на един клен и падна. Без Лео гората й се стори прекалено тиха, светът — прекалено голям.

Лео го нямаше.

Нещо остро и горещо тръгна от гърдите й и заседна в гърлото й. Тя се преви напред, заби пръсти в земята и отвори уста в безгласен вопъл. Сълзите обляха лицето й. Скръбта я изпълни отвътре и продължи да тегне над нея. Отне гласа и дъха й и ги замести с агония.

Тя не успя да го спаси. И сега него го нямаше.

Риданията разтърсиха цялото й същество. Не можеше да ги спре и не след дълго им се отдаде. Остави се мъката да я разкъса на парчета.

Нямаше го.

Не… отнеха й го.

Сълзите й пресъхнаха изведнъж и страшната мъка отстъпи място на една-единствена прогаряща съзнанието й мисъл.

Лорелай не бе изгубила Лео.

Ирина й го бе отнела, както бе отнела и баща й.

И Рейвънспайър.

Ако не беше Ирина, двамата с Лео щяха още да се гонят и боричкат из коридорите на двореца, а баща й щеше да управлява кралството си със здрава ръка.

Ирина беше виновна за съсипания й живот. Тя бе причината онази жена да убие децата си, за да ги спаси от гладна смърт. Тя бе виновна и за нападението на отчаяната Той върху елдрианския крал. И за разрухата в Рейвънспайър.

Беше виновна и за Лео.

Време беше измамницата да си плати за всичко.

Време беше Лорелай да излезе от сянката и да стане кралицата, от която се нуждаеше Рейвънспайър. Кралицата, в която Лео и Гейбрил вярваха неотстъпно.

Тя стана. В гърдите й пламна светлия пламък на решимостта. Беше се крила достатъчно дълго. Бе крала, бе бродила без дом и бе работила много, за да може един ден да се изправи срещу Ирина.

Тя беше стратег. Умееше да планира. И когато се налагаше, беше не по-малко смела от брат си. Ирина щеше да проклина деня, когато кракът й бе стъпил в Рейвънспайър.

Но първо трябваше да спаси живота на единствения си близък човек, без значение какво щеше да й коства това.

Тя се затича към лагера, където раненият Гейбрил също умираше.

 

 

Лорелай стигна до лагера на другия ден по залез-слънце. Краката й се подгъваха от умора, цялото й тяло трепереше от студ, защото палтото й бе останало на онзи покрив в Норденберг, а сълзите пареха очите й. Обувките й скърцаха по мъртвите листа и кафявите борови иглички, докато приближаваше палатката, където бе оставила Гейбрил. Вътре беше тъмно. И тихо.

Сърцето й се сви. Тя вдигна покривалото на входа, изпълнена със страх от онова, което можеше да завари.

Твърде много ли беше закъсняла?

Палатката беше празна.

Тя се закова на място. Болката от загубата се оттегли, отстъпвайки място на страха. Къде беше той? Дали някой не го беше отвлякъл?

Пусна покривалото и огледа наоколо, опитвайки се да съзре очертанията на човешка фигура в спускащия се мрак.

— Гейбрил? Тук ли си? — извика с треперещ глас.

Отговор не последва.

Саша? Саша!

Тишината посрещна думите й и ги задържа без отговор за един агонизиращ момент. Лорелай се разтича насам-натам, затърси около палатката следи, които можеха да й подскажат къде бе Гейбрил.

Помощ! Бързо, бързо, бързо! изпълниха съзнанието й мислите на сокола и тя се разплака от облекчение.

Къде сте?, попита бързо.

Слънцето.

Слънцето. Лорелай вдигна поглед към притъмняващото небе и тръгна на запад към последните бавно чезнещи зад планината слънчеви лъчи. Вървя няколко минути, преди да долови мекия звук от плясък на криле. Соколът излезе от гората и кацна на рамото й.

Къде е той?, попита Лорелай, докато Саша заравяше лице във врата й. Клюнът издраска кожата й.

Следвай.

Птицата заби нокти в рамото й, после литна на югоизток.

Лорелай се опита да не изостава, промушвайки се между ниски клони и туфи загиваща трева. Сърцето й бумтеше в ушите, но не успяваше да заглуши ужасната мисъл, че Гейбрил може би вече не бе сред живите.

Соколът прелетя през малък хълм и изчезна от другата му страна. Изплашена, че може да го изгуби в менящите се сенки на отиващия си ден, Лорелай се затича още по-бързо след него. Изкачи билото и замръзна на място. Гейбрил лежеше по гръб със затворени очи и голи гърди въпреки хапещия студ.

— Гейбрил… — изхлипа тя, затича се и падна на колене до него.

Той гореше, усети високата температура дори през ръкавиците, но зъбите му тракаха от студ. Очите му бяха затворени, дишането — нестабилно и слабо.

Погледна към Саша. Как е стигнал дотук?

Саша вдигна глава. Уловили първите звездни лъчи, черните й очи блеснаха. Върви, лети. Вижда неща.

Какви неща?

Неща не тук. Думите на Саша бяха придружени с образа на Гейбрил с широко отворени от страх очи. Вървеше като пиян от палатката към хълма и непрекъснато се обръщаше назад, сякаш някой го гонеше, докато накрая се затича през гората с къси нестабилни крачки.

Лорелай събра образа с думите на Саша и разбра истината — Гейбрил бе халюцинирал от високата температура.

— Моля те, не ме оставай! — прошепна тя, сложи глава на рамото му и потръпна от горещата му кожа.

Лорелай си нямаше никого другиго. Тази истина я удари като юмрук, отне дъха й и изпълни гърдите й с болка, която с всеки удар на сърцето й ставаше все по-нетърпима.

Родителите й си бяха отишли, после Лео. Имаше си само Гейбрил, човекът, който я бе закрилял през целия й живот. Той я бе обучил да се защитава и бори. Обичаше я безпрекословно, вярваше и беше готов да даде живота си за нея. Сега цялото й същество бе готово да се жертва, за да живее той.

— Ада… — прошепна с мъка мъжът.

Тя вдигна глава и го видя да гледа към небето с копнеж. Намръщи се. Коя беше Ада?

— Не е Ада, аз съм — каза тихо тя. — Лорелай.

Той примига, съвсем бавно, едва смогваше да държи очите си отворени, после бавно съсредоточи погледа си в нея. По устните му се разля усмивка, пълна с любов, гордост и увереност, и това я съкруши.

— Моята… кралица — прошепна той.

Лорелай не можа да му отговори. Не й достигна въздух.

Неговата кралица, за която бе готов да се жертва. Която бе спасил, отгледал и научил да бъде онази, от която кралството имаше нужда.

Кралицата, която не успя да се пребори с магията на Ирина и да спаси брат си.

Но тя нямаше да допусне тази грешка втори път.

— Лорелай… ти си… по-силна… отколкото си мислиш — задъха се той и затвори очи.

Лорелай се загледа в него, непослушните й устни се опитаха да оформят думите „обичам те“, но мислите й препускаха в друга посока. Само чудо можеше да го спаси сега, ала в Рейвънспайър не се случваха чудеса.

Чудеса нямаше, но имаше магия.

Тя свали ръкавиците бързо и решително. Гърдите на Гейбрил изнемогваха, дишането му стана плитко и учестено.

Лорелай положи голите си длани на горещата кожа на гърдите му и веднага усети сърцето — източника на неговия живот. То подскочи вяло към нея. Беше много източено. Гейбрил си отиваше.

Тя нямаше да го пусне. Беше готова да поеме риска и да разкрие местонахождението си на Ирина, но да го спаси.

— Накхгор! — извика с треперещ глас. Върховете на пръстите й пламнаха. — Намери болестта в кръвта му.

Дъхът на Гейбрил загъргори в гърлото и той се задави.

— Не! — извика тя, притисна по-силно длани към гърдите му и усети магията да изтича от вените и да изпълва дланите й със светлина. — Забранявам ти да умираш! Забранявам!

Гърдите на Гейбрил се повдигнаха още веднъж, после бавно издиша. Тя усети слабия нестабилен ритъм на отиващото си сърце под тях.

— Гейбрил!

Изведнъж сълзите й пресъхнаха. Ръцете й спряха да треперят. Не остана нищо, освен изгарящата я магия и решимостта да го спаси.

— Накхгор! Намери болестта. Каз’прин. Върни го при мен, върни го на земята.

В първия момент й се стори, че магията кръжи над Гейбрил, държи сърцето му, но отказва да й се подчини и да влезе в тялото.

Неволно си спомни Ирина да се навежда към нея, да поглежда в очите й и да казва: „Трябва да се отдадеш изцяло. Сърцето разбира дали си достойна да го командваш. Не си позволявай съмнения. Не оставяй място за колебание. Кажи какво желаеш, пожелай го с цялото си същество и всяко сърце ще се подчини на твоето.“

Лорелай наведе глава и се съсредоточи върху гърдите на Гейбрил. Тя беше воин. Бе оцеляла. Беше станала всичко, на което Гейбрил я беше научил.

Тя беше негова кралица и сърцето му щеше да й се подчини.

— Накхгор. Каз’прин. — Гласът й укрепна, изпълни се със сила и ярост. — Накхгор. Каз’прин.

Гърдите на Гейбрил потръпнаха. Сърцето му отново подскочи към дланта й.

Тя отметна глава, магията я изпълни, топлината загря цялото й същество и скоро й се стори, че ще експлодира от силата й.

— Накхгор. Каз’прин! — извика отново.

Енергията излезе от ръцете й, прониза гърдите на Гейбрил и влезе в тялото му като поток от бяла светлина, която я заслепи. Тя се загледа невярващо в случващото се.

Светлината премина през вените на Гейбрил, изпълни го и Лорелай видя мислите му, както виждаше тези на Саша. Мислите на Саша обаче не бяха ясни, тя чуваше само по някоя дума и тук-там виждаше образ. С Гейбрил думите нахлуха в нея като поток от спомени, изречение след изречение започнаха да се редят като панделки, да се къдрят като живи върху ленено платно. Тя видя двореца, видя майка си да държи ръцете на баща й, видя също една красива тъмнокожа жена с две малки момчета на ръце, видя жестоките устни на застаналата в езеро от кръв Ирина да й крещят нещо, видя и онази стара жена в планината, където се криха през първите дни от бягството си, да й шепне, че ако носи ръкавици, ще може да се скрие от кралицата. Образите прелитаха бързо през съзнанието й. Светлината скоро свърши своята работа и се върна при Лорелай, носейки със себе си всяка частица от болестта и треската на Гейбрил.

Щом забушува обратно в нея, Лорелай извика. Болката беше ужасна, сякаш имаше зъби и нокти, които се забиха в плътта й отвътре. Тялото й пламна, напрегна се и се сгърчи от непоносимо страдание.

Но гърдите на Гейбрил започнаха да се надигат и отпускат в равен ритъм, раната се затвори и кожата там стана гладка и мека. Той отвори очи и видя принцесата да плаче над него с все още притиснати до сърцето му ръце.

— Лорелай! — грабна ръцете й той и се надигна. Но тя не можа да го види, нито да го чуе.

В този момент за нея не съществуваше нищо, освен ужасна, непоносима болка.

Магията трябваше да отнеме болестта от Гейбрил, да я вкара в нея и после да я изпрати в земята. Но защо отказваше да излезе от Лорелай?

Тя стисна зъби и се преви на две.

— Не! — спря я Гейбрил и я придърпа към себе си. — Не докосвай земята с голи ръце, Лорелай!

Докосни земята.

Трескавото й съзнание започна да повтаря думите, докато болката вече сковаваше цялото й тяло.

Магията остана заключена в нея и тя трябваше да я отключи по същия начин, по който я бе призовала. Трябваше да допре длани към сърцето на онова, което искаше.

Гейбрил я залюля в ръцете си и й зашепна нещо, но тя не го чу. Бореше се със себе си и с него, и той й даде пространство, за да й е по-удобно.

В мига, когато отпусна прегръдката си, Лорелай се дръпна рязко напред и дишайки насечено и учестено, допря длан до земята.

Светлината избухна, излезе от ръката й и се гмурна дълбоко под планината. Болката утихна на мига, освободи тялото й и се оттече в пръстта. Магията се прибра в нея и изведнъж я обзе пълно изтощение. Неизпитвана досега умора я отведе право в царството на сънищата и тя се отпусна в ръцете на Гейбрил, който отчаяно се мъчеше да я откъсне от земята и да сложи ръкавиците на ръцете й.

Но беше късно.

Нишките на магията на Ирина, изпратени от нея в дълбините на планината да наблюдават границите на кралството, бяха изплели гъста мрежа под земята. Остатъчната магия на Лорелай се оплете в тази мрежа и след миг местонахождението на принцесата вече не беше тайна за кралицата.