С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (42)

Четиридесета глава

Кол махна ръката си от гърдите на Лорелай и се загледа в бликащата от раната кръв. Очите на принцесата бяха затворени, тялото й лежеше безжизнено на мраморния под сред прахта, в която се бяха превърнали лианите.

О, небеса, не! Лорелай, не!

Сърцето му блъскаше в гърдите му, но вече не зовеше за кръв, наказание и смърт, защото бе изпълнило задачата си. Беше я убило.

Той я бе убил.

Ръцете му затрепериха, гърлото му се сви от ужас, той се наведе над нея и притисна чело към лицето й. Съжалявам! Толкова много съжалявам!

Но нямаше значение колко пъти ще го повтори и колко искрен беше. Нея вече я нямаше и за това бе виновен само той.

Нямаше значение също, че Ирина го бе принудила да го стори. Не нейните пръсти бяха покрити с кръвта на Лорелай, а неговите.

Кол нямаше представа как щеше да се справи със стореното зло.

Споменът за нежността в очите й, когато му каза, че вината не е негова и че му прощава, изгаряше гърдите му като жив въглен.

Той не искаше прошката й. Искаше нея.

Тя направи всичко, което му обеща. Унищожи Ирина. Освободи Рейвънспайър. И жертва себе си, за да спаси него.

Той сподави едно ридание и погали бялата кожа на лицето й. Прокара пръсти по тъмната черна коса, поглъщайки усещането с всяка фибра на тялото си. Мина с палец по червените й устни и подскочи, когато усети от тях да излиза лек дъх.

Тя беше жива. Беше жива и той нямаше да позволи да си отиде отново. Не можеше да извика за помощ, защото без човешкото си сърце не можеше да намери точните думи. Не знаеше къде да намери някой, който да я излекува и как да му обясни какво става. Но трябваше сам да я спаси. Вгледа се в раната на гърдите й и съсредоточи мислите си върху нея. Сърцето му знаеше, че има решение. Трябваше да има. И ако някой можеше да открие възможен отговор при невъзможни обстоятелства, това определено беше Кол.

Драконовото му сърце заби в единодушие с мислите и огънят в гърдите му се съживи.

Огънят.

Той призова огъня си и го остави да гори, докато топлината достигна до ръцете му. Щом можеше с едно докосване да разтопи меч, сигурно щеше да успее да затвори раната й.

Той положи ръце върху нея и се замоли небесата да му помогнат. Горещата вълна докосна плътта й и я обгори. Кръвта спря.

Лорелай, моля те… събуди се, Лорелай. Мръдни пръст, направи нещо, за да знам, че още си с мен. Той влезе в мислите й, но откри само неясни спомени за изпръскан с кръв сняг и разбита на парчета абаносова каляска.

Беше спрял кървенето, но ако не намереше начин да възстанови засегнатото в нея, тя щеше да умре. Можеше ли да направи така, че тя сама да се излекува… да я накара да използва магията си…? Изведнъж в главата му проблесна спомен. Двамата бяха в онази пещера под водопада и той я уверяваше, че ако тя не оцелее в битката с Ирина, той ще й върне живота с целувка. Тогава Лорелай каза, че магията не действа върху мъртви хора, но тя не беше мъртва. Едва дишаше, но все пак беше жива.

Моля те, нека това да помогне, помоли се той, взе лицето й в ръцете си и я целуна. Върни се при мен, Лорелай! Не ме оставяй. Обеща, че ще ме спасиш, но няма да е спасение, ако трябва да те погреба и да се върна в разрушеното си кралство без теб. Моля те, Лорелай, върни се при мен!

За един мъчителен момент Лорелай остана неподвижна. Кол притисна още по-силно устни към нейните и й изпрати спомен за нейната сила. Показа й как го спаси в Транке, въпреки че още не го познаваше. Как му помагаше в опитите си да разруши кръвната клетва и удържа на обещанието си да помогне на Елдър, макар той да се бе опитал да я убие. Как отвори сърцето си за него, макар да знаеше, че все още е свързан с Ирина. И накрая как го спаси, като уби Ирина, знаейки, че така ще даде възможност на дракона в него да разкъса гърдите й.

Ти си толкова силна! Знаеш го, знаеш, че можеш да се върнеш при мен. Само трябва сърцето ти да го поиска. Трябва да го желае по-силно, отколкото тялото ти иска да умре.

Нещо се промени. Леко дихание. Едва забележимо повдигане на гърдите. И изведнъж магията изскочи на яркобели спирали от дланите й и обгърна и двамата, вдигна ги от земята и им даде толкова енергия, че Кол я усети в костите си.

Сърцето на Лорелай подскочи. Веднъж. Втори път. Ноздрите й се отвориха и тя отметна глава назад. Сърцето й започна да бие силно и уверено, раните по краката и ръцете й изчезнаха. Магията ги положи леко на земята и се върна в нея.

Кол се опита да каже нещо, но не намери думи. Тя беше жива. Той се наведе напред, покри лицето си с ръце и се опита да скрие сълзите.

Тя беше жива.

Той усети движението й чак когато седна до нея и я прегърна.

Ти ме спаси, каза тя.

Спасихме се един друг, отвърна той, обърна се към нея и зарови лице в рамото й. Много съжалявам. Не знам как да изкупя вината си.

Вече ти простих. Гласът й беше топъл и успокояващ. И двамата знаем, че решенията не бяха твои, а на Ирина. Важното е, не че за известно време една зла мардушка стана господар на действията ти, а че намери начин да ме спасиш.

Той вдигна глава и й се усмихна плахо. Бях ти казал, че ако се наложи да те съживя, ще те целуна.

Тя му върна усмивката. Сигурна съм, че не е било лесно.

Усмивката му изгря, но преди да разцъфне, се прекърши. Мислех си, че съм те изгубил завинаги. Не искам никога повече да мисля за това.

Тя взе лицето му в ръцете си. Сърцето ми винаги ще се връща при теб.

Целувката й стопли гърдите му така, както драконовият огън никога не би могъл, и той я притисна до себе си. В коридора над главите им се чуха стъпки. Прислужниците и пажовете допълзяха до парапета на стълбата, надникнаха и ахнаха, когато видяха опустошенията долу. Чу се шепот, настъпи суматоха, всички се питаха къде е кралицата.

В следващия момент входната врата се отвори и Тръг влезе вътре, следван от приятелите си и, о, небеса, дори от Саша. Тя кацна на мраморния под, погледна към образувалата се от кръвта на Лорелай локва и изгледа кръвнишки Кол.

Кажи й да не ме убива.

Няма да те убие.

Сигурен съм, че го обмисля.

— Кол! — извика Тръг, изтича при Кол, издърпа го от ръцете на Лорелай и го вдигна във въздуха. После го пусна, тупна го радостно по рамото и Кол трябваше да направи гигантска крачка напред, за да не падне.

Мики и Раум изтичаха покрай тях и се наведоха да помогнат на Лорелай да се изправи, а Джин и Тор махнаха веригата от Гейбрил.

— Добре ли си? — попита я Мик.

— Много добре. Ирина е мъртва и мога да се обзаложа, че Кол ревнува, че се тревожите повече за мен, отколкото за него.

Кол се смая, осъзнавайки, че мисли точно за това. Опита се да каже с поглед на Лорелай да не споделя съкровените му мисли, но приятелите му го наобиколиха, започнаха да го прегръщат и да го потупват щастливо по гърба.

— Ти успя — каза тихо Гейбрил на Лорелай и мислите й накараха Кол да разбере колко много означава този човек за нея.

— Веднага разбрахме, че кралицата е мъртва — заговори Раум. — Жестоко земетресение раздруса земята и се отправи към Елдър, а онези ужасни създания в градината спряха да се бият и се разпаднаха. Кол, струва ми се, че ти изпълни своята част от уговорката си с Ирина и когато тя умря, магията й се спусна да изпълни нейната. Естествено, трябва да се върнем в Елдър, за да проверим, но ми се струва, че великаните човекоядци отново са в своята тъмница във Вале де Луме.

Изведнъж на Кол му се стори, че короната на Елдър е по-лека от перце.

Един от приятелите ми трябва да тръгне напред, да огледа какво се е случило с чудовищата, да ни посрещне някъде по пътя и да ни съобщи какво да очакваме. Небеса, щеше да е далеч по-лесно, ако можех лично да се разпоредя.

Не се тревожи, каза Лорелай. Личеше си, че се забавлява. Ще имаш възможност да споделяш мислите си със свои думи.

— Време е да довършим това, което ни чака — каза тя на глас и Кол с изумление отбеляза, че всичките му приятели, дори и Тръг, насочиха вниманието си към нея. — Трябва да намеря човешкото сърце на Кол и да му го върна.

— Не знам за вас — размърда вежди Тръг и погледна замислено Кол, — но за мен фактът, че не може да ни заповядва на глас, е доста… прелестен.

Лорелай го сръчка приятелски.

— Какво? Нека си остане още малко така — заоправдава се Тръг.

След това Лорелай сложи ръка на гърдите на Кол, прошепна някакви думи и откри къде е златната кутия. Отвори я, пое внимателно сърцето му в ръцете си и погледна несигурно гърдите му.

— Вижте, това е първото ми наместване на сърце. Честно да ви кажа, нямам представа как се прави.

— Предполагам, че трябва да използваш магията си, за да го върнеш — опита се да помогне Джин.

Лорелай присви очи.

— Друг трябва да каже.

Ирина изпрати магията си в мен и после сърцето ми някак се появи в ръцете й, каза Кол.

Да се надяваме, че ще помогне и при обратното действие.

Магията й, толкова позната сега, колкото ударите на собственото му сърце, се вля в кръвта му. Тя вдигна сърцето му с побеляло от напрежение лице и прошепна вълшебните думи няколко пъти, сякаш се страхуваше, че ще ги обърка или те няма да подействат.

Човешкото сърце на Кол започна да бие едновременно с драконовото, после припламна като свещ. Тя повтори отново неразбираемите думи. Сърцето изчезна от ръката й и се върна на мястото си в гърдите му. Човешката му кожа възвърна мекотата си. Желязната клетка, която държеше дракона заключен в себе си, изчезна. Мислите му се проясниха, яростният шепот на дракона замлъкна и думите се изтъркаляха без проблем по езика му. Той потърка гърдите си с ръка и се усмихна свенливо.

— Не приключихме ли разговора си, когато ти казах, че изглеждаш…

— Не си го и помисляй — усмихна се тя.

— Предполагам, че сега, когато можем да водим нормален разговор…

— … ще трябва да помислим как да не чуваме мислите си — довърши тя.

О, не, приятно ми е да те усещам в главата си. Особено сега, когато трябва да се върна и да управлявам Елдър, а ти — Рейвънспайър, и ще прекарваме доста време разделени.

Не толкова много, отвърна решително тя и усмивката й върна топлината си. Сигурна съм, че мога да намеря доста работа за краля на драконите… Дори мога да започна още сега, засмя се тя. Разбира се. Какво по-впечатляващо от това един крал на драконите да те придружи при първата ти обиколка из страната…

Да те целува до забрава…

Да ти спести време, когато трябва да запалиш огън през зимата…

Да ти помага да намираш…

Той я целуна. Устните й го приеха, пълни с магия, ръцете й притиснаха гърдите му и макар да беше на километри от Елдър, той почувства, че си е у дома.

— Ще повърна. Чувате ли ме? — изсумтя Тръг. — Направо ми прилошава, като ви гледам.

— Млъквай, Тръг — сряза го Раум и побутна всички елдрианци да излязат. — Кол направи достатъчно, за да заслужи щастието си.

— И на мен ми се иска малко от това щастие — измърмори Тръг, докато напускаше залата.

— Ако спреш да говориш за повръщане в присъствието на момичета, които иначе биха се заинтересували от твоите целувки, може и да се уреди — каза Джин, която излезе след него.

— Ти ли се интересуваш от моите целувки? — изненада се Тръг.

— Вече не.

Кол откъсна устни от Лорелай, погледна към вратата, която се затвори след приятелите му, и се усмихна.

— Винаги се заяждат.

— Аз ги харесвам — каза Лорелай и взе ръката му в своята. — Харесвам и Елдър, защото е твой. Когато се почувстваш достатъчно силен, за да смениш облика си, ще отидем заедно, за да се убедим с очите си, че Ирина е изпълнила своята част от клетвата. Ако не е, аз ще се погрижа за това.

Защото беше обещала. И защото беше достатъчно силна да се заеме с онова, с което другите не смееха.

Той я целуна още веднъж и двамата излязоха заедно да се сбогуват с драконите, които се приготвяха за обратния път до Елдър.