С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (25)

Двайсет и трета глава

Слънцето докосваше каменния балкон със златните си пръсти, но нежните следи не успяваха да разпръснат сенките на следобедния сумрак. Ирина се хвана с две ръце за металния парапет и се загледа в града — нейния град — с красивите му къщички с островърхи покриви, кокетни гостилнички, павирани улици и куполи на катедрали, които пробождаха небето като игли.

Фенерите в домовете на хората блещукаха с меката си светлина като малки звезди по улиците. Вечерният хлад плъзна по гърба на Ирина, но тя не му обърна внимание.

Скоро и последните слънчеви отблясъци се скриха от балкона и той потъна в сянка. Погледът на кралицата проследи пътя на залязващото слънце към хоризонта със стиснати в тънка линия устни, докато вечерните лъчи напускаха градината на двореца. По бялата надгробна плоча, заобиколена от красиви рози, проблясваха откъслечни светлинки.

Сърцето й заби като юмрук върху гърдите. Тя притисна бледата си ръка към него в опит да спре болезнения му ритъм и отдръпна очи от белия монумент.

Вече нямаше за кого да скърби. Не остана никой. Вместо любими хора имаше в краката си кралство, което трябваше да управлява с желязна ръка. Някои биха казали, че са готови да убият, за да бъдат на нейно място, но тя знаеше, че лъжат.

Ирина бе доказала на всички, че има силата да изтръгне живота, който смяташе, че заслужава, от истинските му притежатели. Бе преживяла не един и два провала, но бе съумяла да ги превърне в победи. Скоро и Лорелай щеше да се прости с живота си, тя щеше да вземе предателското й сърце в ръцете си и да намери начин да подмлади своето. Всичко щеше да се нареди. Болката, която бе вплела в нашийника на ловеца, нямаше да му позволи да се провали отново.

Неочаквано усети странен прилив на енергия в себе си. Тя се плъзна по вените заедно с магията и опари ръцете й.

Нещо не беше наред.

Кралицата затвори очи и се съсредоточи върху нишките магия, които бе пуснала под земята на кралството си.

Нещо ставаше на север, зад гората Хиндерлинде и на запад от река Силбер.

Ирина хвана с две ръце черната пълзяща роза, израснала до кулата на двореца. Дебелите й къси бодли се забиха в кожата й. Без да обръща внимание на болката, тя прошепна:

— Проснакх. Намери, каквото търся.

Магията й се изля в бодливото стебло на розата, спусна се по него и се оттече в земята с лек трепет. Ирина затвори очи и видя в ума си планината на северозапад от река Силбер, където се простираше земята на херцогиня Уолдина с нейните села и мини. Там беше и най-далечната гранична крепост на кралицата.

Сърцето й изгуби равномерния си ритам, когато магията й разцъфна под повърхността на земята като бодлива лиана, промъкна се под столицата, пресече гората Хиндерлинде и няколкото селца, закрепили се здраво за скатовете на недружелюбните западни планини.

Лианата достигна земите на херцогиня Уолдина и пусна стотици разклонения, които запояха под повърхността и затърсиха отговори. За няколко секунди откриха нишките на използваната от Лорелай магия и кралицата разбра всичко.

Болката стегна сърцето й между пръстите си и отне дъха й. От северния граничен пост нямаше и следа. Беше разрушен до основи. Оръжията бяха заровени под втвърдена лава, кулите със сигнални огледала и пощенски гълъби бяха заличени, а войниците се бяха разбягали из близките села.

Но най-лошото бяха магическите нишки около сърцето на планината, които бяха отблъснали заклинанието на Ирина.

Лорелай.

Гняв, примесен с горчивина и страх, изпълни сърцето на Ирина. Тя не бе обучавала принцесата да използва така магията си — да я слее със сърцето на нещо и да го превърне в оръжие. На самата нея й бе отнело години да усвои това умение. Лорелай или бе обучавана от някоя зла мардушка, или притежаваше много по-голяма естествена сила, отколкото Ирина предполагаше.

И в двата случая принцесата й бе обявила война и Ирина не можеше да я остави ненаказана.

Стисна здраво стеблото на розовия храст и прошепна:

— Наркхгор каз’лит. Намери онази, която търся, и я накажи.

Тя изля в заклинанието цялата си енергия и жажда за мъст. Ръката й запулсира, сърцето я заболя, когато магията премина в стеблото, а оттам в стотиците вече изтъкани нишки под столицата, които продължаваха през Хиндерлинде, пресичаха Силбер и се събираха във Фолкрейн.

Вълната премина, тя отвори очи и се олюля от усилието да събере сила от все по-неподатливата земя на Рейвънспайър. Стисна здраво парапета с кървави от бодлите пръсти и се усмихна студено към северната земя, която сега бе свързана с нея толкова силно, че я усещаше в ударите на сърцето си.

Нейният ловец скоро щеше да открие принцесата — гонен от вътрешната нужда да изтръгне сърцето й и да прекрати собствените си страдания, — щеше да изпълни възложената му задача. Ирина най-после щеше да спи спокойно с мисълта, че Лорелай е платила за предателството си.

А ако той все пак се провалеше, нишките на магията на кралицата щяха да изпълнят заповедта й. В мига, когато Лорелай решеше да използва отново силата си, тази на Ирина щеше да я атакува и глупавата игра на момичето щеше да приключи в полза на кралицата.