С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (29)

Двайсет и седма глава

Ти я надви, помисли си Кол, загледан в спасителката си. Кехлибарените му очи горяха с огъня на победата. Ти надви Ирина.

Лорелай стоеше до него над стръмния бряг на Силбер, а Гейбрил се бе запилял някъде, сигурно да проучва масивния мост, който свързваше северната и южната част на кралството. Магията все още проблясваше в дланите й. Тя се опита да покаже радостта си от победата. И имаше защо. Беше надвила магията на нашийника и я бе изпратила обратно към Ирина, за да може остатъчната енергия да стане поносима за Кол.

Беше се опълчила на Ирина и бе спечелила битката.

Не успя да свали нашийника, но въпреки това спечели.

Това определено беше повод за радост, но вместо усмивка, тя се отдаде на умората. Бавно се отпусна върху повехналите туфи влажна трева на каменистия бряг и въздъхна.

Лорелай?

Но тя бе потънала в мислите си. Беше по-силна, отколкото си мислеше. Значи можеше да победи Ирина.

Остра болка прониза гърдите й, когато истината я осени. Можеше да победи Ирина, което означаваше, че е можела да спаси Лео.

Защо не бе свалила ръкавиците си при първия знак за магията на Ирина? Защо не бе излязла на улицата, за да я види кралицата и да насочи силата си срещу нея? Тогава Лео щеше да остане в безопасност.

Толкова се страхуваше да се разкрие, толкова бе сигурна, че това ще сложи край на всичко, че не направи нищо. И Лео плати цената.

Чакай малко, коленичи Кол на камъните до нея.

Той умря, защото опитахме всичко, но не и магия. Тя не откъсваше поглед от ръцете си. Толкова сила криеха в себе си, а тази сила остана безполезна в единствения момент, когато имаше шанс да спаси човешки живот. Погледат й се замъгли и изведнъж й стана студено. По гърба й премина ледена трепка.

Лорелай…

Ако ще ме успокояваш, че не съм знаела коя от двете ни е по-силна или ще те убеждаваш, че с право съм се страхувала от Ирина и други подобни глупости, просто се откажи.

Болката се засилваше с всяка глътка въздух. Да усеща ударите на сърцето си с ясното съзнание, че сега сърцето на Лео можеше да бие до нейното, беше непоносимо.

Щях да кажа, че човек винаги знае какво е трябвало да направи, когато погледне назад. Аз лично разигравах наум стотици пъти момента, когато мама и татко ми казаха, че взимат брат ми с тях във войната. И всеки път намирах начин да променя изхода от ситуацията. Кол говореше тихо, но мислите му тежаха от мъката по любимите му хора. Веднъж ги убеждават да изчакат един ден. Правя така, че да ме изключат от академията по-рано, за да ги накарам да останат и да решат какво да правят с мен. Друг път се преструвам на много болен. Или бягам от двореца и те остават, за да ме търсят. Какво ли не измислям, за да ги задържа у дома. За да направя истината по-поносима.

Аз не мога да понеса моята истина. Студът обхвана цялото й тяло и зъбите й защракаха. Не мога да понеса мисълта, че можех да спра Ирина и да спася брат си.

Знам, но не е нужно да го понесеш сама.

Той седна тихо до нея и в мислите му усети покана да види какво понасяше самият той. Как бремето на неговата отговорност и страх го смазваше психически. Как понасяше болката от случилото се и какво му костваше да продължава напред, защото това бе единственият възможен път.

Нещо горещо и диво премина като тръпка по тялото на Лорелай. Магията заискри в дланите й, тя ги сви в юмруци и започна да удря в земята, докато кожата й се разрани и започна да кърви. Искаше й се да разкъса света на парчета. Да пропълзи в най-тъмната дупка и да изчезне.

Искаше брат си.

Тя заплака и се удави в сълзите си. Удави се в истината.

Не си сама, Лорелай.

Тя се облегна на него и топлината на драконовия огън в гърдите му прогони студа от нея. Кол обгърна нежно раменете й с ръка. Мислите му бяха уверени — тя щеше да продължи напред, когато бе готова за това. И не беше необходимо да се справя сама с всичко.

Лорелай плака, докато насъбралата се мъка и вина не се изляха от гърдите й. Тя се почувства завинаги изчерпана.

Постепенно утихна, дойде на себе си и осъзна, че той все още стои на колене и камъните нараняват кожата му. Влагата и студът пронизваха и двамата, но той се превиваше на две не заради тях, а за да не даде възможност на нашийника да я докосне. Изведнъж се видя в прегръдките му. Неволно бе пропълзяла там и бе намокрила ризата му със сълзите си.

Нищо от уроците на Гейбрил за изискан разговор не й помогна да се извини.

Няма нужда да казваш нищо, достигнаха думите му до нея.

Много си мил, отвърна тя, макар да бе наясно, че „мил“ не е точната дума. Кол разбираше мъката й, а доскоро тя беше убедена, че той не е пристан, където би могла да намери разбиране.

Може ли да те попитат нещо?, посрещна погледа й той и тя видя спокойствие и твърдост. Вятърът рошеше непослушната му коса и това й харесваше. Загледана в него, видя въпросът да се оформя в съзнанието му, но беше прекалено уморена, за да го избегне.

Кой уби Лео?

В главата й се завъртя водовъртеж от мъчителни образи. Техният бяг по мостчетата между покривите. Експлозията на лианите в небето и обратния им устрем към земята. Ръкавиците на ръцете й, докато влачеше Лео към портата. Плъзналата чернилка по вените му, която стигна до сърцето му и то спря.

Трябваше да сваля ръкавиците.

Това не е отговор на въпроса ти. Кой уби Лео?, повтори той.

Аз се провалих.

Може би сега изглежда така. Но кажи защо изобщо отиде в Норденберг? Защо се наложи да бягате оттам? Кой пусна отровата във вените ту? Той подпря брадичката й с пръст и повдигна лицето й, за да я погледне в очите. Това е важното, Лорелай. Това определя дали ще се удавиш в мъката си, или ще продължиш напред. Кажи ми кой уби Лео?

Тя се загледа в него. Отговорът изплува бавно от дълбините на съзнанието й. Ирина.

Той изчака истината да изкристализира в главата й и тя да намери компаса си. Лорелай беше достатъчно силна да победи Ирина и през целия си живот щеше да съжалява, че не го бе разбрала по-рано. Но много по-важно беше да помни, че Лео нямаше да умре, ако Ирина не бе решила да жертва живота на толкова хора, за да запази трона си.

Умората в нея се превърна в гняв, който бързо намери своята цел.

Не можеше да промени миналото. Но можеше да продължи напред и този път да направи по-добър избор.

Лорелай се изправи бавно, после се наведе да помогне на Кол. Пое топлата му ръка и понечи да му благодари, но той вече бе предусетил думите й.

В този момент се появи Гейбрил, видя сплетените им пръсти и свъси вежди.

— В момента мостът е чист. Не се виждат войници. Саша огледа пътя, откъдето дойдохме. Досега не съм получил от нея предупредителен знак, затова мисля, че не ни следят.

— Но при следващия ми ход Ирина ще използва магия срещу мен — каза Лорелай.

— И аз така мисля — кимна Гейбрил и бръчките между веждите му станаха по-дълбоки. — Ще вършим ли работа, или цял ден ще си държите ръцете?

Кол пусна ръката й. Топлината отлетя и студеният въздух я обгърна на мига. Тя го стрелна с поглед и забеляза, от което се почувства глупаво, как косата му се къдри около ушите и колко равномерно се издигат гърдите му, когато вдишва.

Внимавай, каза закачливо той, докато минаваше покрай нея, за да тръгне след Гейбрил. Не знам дали да не добавим още едно правило към списъка. Например да не обръщаме внимание на неподходящи неща на неподходящи места.

Какво да правя, като съм си наблюдателна? И като стана дума за наблюдателност, трябва да се оглеждаме за Ирина. Сигурно ще иска да нанесе ответен удар. Предполагам, че ще изпрати нещо трудно за преодоляване към нас следващия път, когато използвам магия.

Аз определено не се надявам на това.

Това е смисълът на целия план. Колкото повече магия използва, толкова по-слаба ще става. Сега нека да спрем похода на великаните из земите ти и да създадем още тревоги на Ирина.

Как мислиш да ги спреш?, попита нещастно той, но тя откри в мислите му и зрънце надежда.

Ще помоля реката, която тече пред двете кралства, да ти помогне. Ако успея да я убедя да ти се подчини, ще издигна водна стена между твоите хора и чудовищата.

Не съм сигурен, че водата ще направи нещо повече, освен да ги забави. В паметта му се появиха ужасяващи сцени — деца и възрастни дракони бягат от огромни зверове с дебела сива кожа, които правят всичко по пътя си на парчета.

Това няма да е просто вода, погледна го тя. Ще обвържа реката с магията си и докато съм жива, нищо няма да може да премине през бариерата. А ако умра… просто стой близо до мен. Ще занесеш сърцето ми на Ирина. Технически ти не си обещавал да те убиеш, а само да й занесеш сърцето ти. Кръвната клетва ще я принуди да изпълни своята част от уговорката. И в двата случая Елдър ще бъде спасен. Сега трябва да прекосим моста.

Мостът беше огромен и позволяваше по него да минават четири товарни каруци наведнъж. Старата дървена конструкция беше износена и тук-там проядена от времето, но стоеше стабилно, подсилена от напречни греди и дебели колони, забити в речното корито. Водата беше дълбока, а течението — силно. От северния му край, където стояха в момента, се виждаше другия бряг. В двата края на моста стояха четири двойки статуи на крале и кралици, погребани отдавна във величествена гробница — мълчаливи стражи, три пъти по-високи от принцесата.

Реката можеше да се прекоси и от други места — по-малки мостове на запад и на изток, но този свързваше главния път на север с главния път на юг и на практика беше най-прекият път до столицата. Ако изчезнеше, на армията на Ирина, разположена на север във Фолкрейн, щеше да й трябва седмица, за да се придвижи до двореца.

Дотогава една от двете — Ирина или Лорелай — щеше да е мъртва.

Ти няма да умреш, озъби се Кол и тя чу шепота на нашийника да пъпли из съзнанието му, принуждавайки го да разрушава, вместо да защитава.

Не е сигурно. Тя мина покрай Гейбрил и без да погледне към Кол, огледа моста и планира атаката си. Искаше й се да живее, но безопасността и доброто на Рейвънспайър бяха на първо място.

Готов съм да дам живота си, за да живееш ти. Това е най-малкото, което мога да сторя за теб.

Тя видя решителността в горящия му поглед, докосна се до светлината, която го изпълваше, докато мислеше как да защити Елдър и нея, и сърцето й учести ритъма си. Шепотът от нашийника му се засили, замоли за кръвта й, но той впрегна цялата си воля срещу внушението и съсредоточи мислите си върху дълга си към Лорелай.

Елдър има нужда от своя крал, каза тя и мина между първата двойка статуи.

А Рейвънспайър има нужда от истинската си кралица.

Лорелай вдигна брадичка и го погледна в очите. Сега сме съюзници. Само трябва да се пазим един друг.

Тя мина между друга двойка статуи и потръпна леко, когато погледна в празните черни очи на кралицата с дълга коса и скръстени на гърдите ръце, като повечето каменни пръсти бяха изпочупени.

Тази вода тече през Елдър, каза Кол и гласът му натежа от носталгия. В съзнанието му се заредиха спомени: за широки, украсени с бронзови статуи коридори и извити в дъга балкони, назъбени планински върхове и стаи, пълни със смях и музика, изтекоха и оставиха след себе си само чувството за самота.

И съвсем скоро тази река ще спаси Елдър, каза Лорелай, погледна към водата и се замоли сърцето й да се предаде на нейното без борба.

— С какво искаш да започнем, с водата или с моста? — попита Гейбрил, който крачеше пред нея.

С което и да започнеше, щеше да предизвика ответен удар. И въпреки че бе надвила Ирина в опита й да накаже Кол, Лорелай трябваше да направи две изключително трудни магии една след друга. Ако реката или мостът откажеха да й се подчинят, щеше да се изтощи и нямаше да може да се бие с Ирина.

— Първо ще изпратя бариера в Елдър — каза тя.

Ако Ирина реши да отвърне веднага на удара, ако магията отнеме силите на Лорелай и се наложи тя да бяга, щеше да остави моста непокътнат и да промени плана си. Но бариерата беше важна. Трябваше да спази обещанието си и да успокои Кол, че повече няма да изгуби нито един елдрианец.

Благодаря ти, достигна до съзнанието й гласът на Кол. Двамата преминаха рамо до рамо последната двойки статуи от северната страна и тръгнаха по моста.

Аз спазвам обещанията си.

Аз също, отвърна той. Пръстите му докоснаха нейните и тя видя клетвата, която си бе дал — да я защитава, каквото и да му струва това. Видя и болката от омагьосания нашийник, чу драконовото му сърце да го моли за кръвта й и разбра колко му е трудно да издържи да не бъде хищника, създаден от Ирина, да остане момчето, което бе срещнала в Транке. Видя всичко това и докато вървеше до него, сърцето й се вълнуваше.