С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (12)

Десета глава

Кол и приятелите му стигнаха до гората Хиндерлинде, близо до северния край на столицата на Рейвънспайър, и излязоха от драконовия си облик. Облякоха най-хубавите си дрехи и след като се сдобиха с коне от една конюшня в покрайнините, влязоха в града. Джин яздеше напред, а Тръг вървеше зад краля.

Улиците се виеха между добре поддържани къщи с островърхи покриви и ярко боядисани капаци на прозорците. Широката главна улица минаваше през центъра на града. По нея вървяха лъскави карети с дами в красиви рокли от сатен и модерни шапки. Маже с копринени вратовръзки стояха пред магазините, дърпаха от лулите си и разговаряха. Аристократи от западното кралство Акрам с бели роби, поръбени с аленочервени ширити, се пазаряха с търговците и производителите на платове на групички. Кол зърна на няколко места търговци с маслинена кожа и черна коса да карат фургони с кошове, обозначени с флага на Съндраил. И над всичко това се извисяваха величествените кули на двореца на кралица Ирина, готови да стигнат слънчевото небе.

Бедността и насилието, на които Кол бе станал свидетел в Транке, все още не бяха стигнали до столицата и той мислено благодари на небесата за това. В никакъв случай не биваше да предизвикат стълпотворения и тук. Не можеха да си го позволят.

— Готови ли сте? — попита Джин, когато достигнаха високия хълм, разделен от широк, павиран с бели камъни път. Портата за двореца се намираше на върха му.

Кол усети присвиване в стомаха, но изпъна гръб в заучената в академията поза, на която се бе подигравал толкова много през последните четири години. Ако Ирина не го приемеше като равен, ако откажеше да го изслуша или не приемеше условията му, народът му нямаше бъдеще. Елдър щеше да бъде обречен.

Той вирна брадичка и възприе онзи кралски израз на лицето, който правеше баща му толкова далечен и труден за разбиране. Ирина щеше да го изслуша. Щеше да се договори с него и да използва магията си за спасението на Елдър.

Кол нямаше да напусне двореца й, докато не постигнеше това.

— Джин, ти ще обявиш пристигането ни. Представи ме с пълната ми титла. Поискай среща с кралицата по въпрос от огромна важност.

Слава богу, гласът му не трепереше. Ръцете му останаха спокойни върху юздите.

Всички тръгнаха мълчаливо по хълма към двореца. Камбаните на катедралата зад тях отмериха тържествено часа. Дълбокият им звън отекна из целия хълм.

— Какво е това, по дяволите? — сепна се Джин, когато стигнаха до билото на хълма.

Кол поведе коня си напред, изравни се с Джин, спря и се вгледа в дворцовата стена в опит да разбере какво точно вижда.

Една жена, достатъчно възрастна, за да бъде негова баба, беше прикована до входа на двореца с помощта на неестествено дълги клони, израсли от близкото ябълково дърво. Клоните се виеха около китките и глезените й и я държаха с разперени ръце и крака на каменната стена.

— Сигурно е направила нещо лошо на Ирина — каза сподавено Джин.

Жената започна да се гърчи в конвулсии, устата й се разшири неимоверно и нещо кръгло започна да излиза от гърлото й.

— О, не, това е жестоко — измърмори Тръг и извърна поглед. Лъскавата червена ябълка си проби бавно път през гърлото на жената, търколи се по езика й и падна върху купчината ябълки под краката й. — Небеса, никога повече няма да вкуся ябълка!

Кол отмести бавно поглед от жената и видя двама стражи от двете страни на дворцовата порта. Те стояха нащрек, сякаш чакаха елдрианците да направят някое по-рязко движение.

— Кой стои пред двореца на Нейно Величество? — попита войникът отляво — жена с широки рамене и зелени очи.

— Крал Колванисмир Арсеневжнек, син на Рагваниснар III, носител на небесния скиптър и властелин на Елдър, моли да бъде приет от кралица Ирина при първа възможност, за да обсъди с нея въпрос от изключителна важност — гръмна гласът на Джин, заглушавайки ужасяващия звук, с който от устата на жената изникна още една ябълка. Кол потръпна от отвращение.

Какво ли престъпление бе извършила тази жена, за да заслужи толкова жестоко наказание?

— Моите почитания, милорд. Моля, влезте в двора и изчакайте, докато уведомя иконома — каза войникът.

Минута по-късно един висок мъж с черна коса, сини очи и спокойно, неразгадаемо изражение на лицето ги посрещна на широката пътека, която водеше до входа на двореца.

— Крал Колванисмир? — попита мъжът, смръщи вежди и изучи с поглед Кол.

Джин пое дълбоко въздух.

— Искаме да съобщим с дълбока скръб на кралицата на Рейвънспайър, че крал Рагваниснар III и съпругата му, кралица Либеайст, както и първородният им син, принц Рагваниснар, изгубиха без време живота си.

Мъжът кимна бавно.

— Моите най-дълбоки съболезнования за неизмеримата ви загуба, крал Колванисмир. Аз се казвам Виктор, иконом на двореца на Нейно Величество. Кралицата планира пътуване до северната ни граница, но мисля, че ще може да ви отдели няколко минути.

Виктор поведе елдрианците към двореца, въведе ги и отвори една дълга правоъгълна стая със запалени свещи, прикрепени към стените в бронзови свещници, и огромна маса, заобиколена от столове. Кралица Ирина седеше на стол с висока облегалка в далечния край на масата. Гърбът й беше толкова изпънат, че Учителя Ейлер щеше да се гордее с нея, ако я беше видял. Белите й ръце бяха разположени на масата от двете страни на някакъв документ. Около раменете й се бе увила огромна черна змия. Златистите й очи се взираха неподвижно в гостите.

Дори зловещата огърлица около врата на Ирина не можеше да я загрози. Тя притежаваше красота, която оставяше момчетата без думи. Те забравяха как се ходи и започваха да се препъват в собствените си крака. Косата й блестеше като слънце, очите й напомняха небето по обед, бялата й кожа блестеше като мрамор върху деликатните й черти. Изглеждаше невъзможно тази изтънчена красота да използва магия, за да принуди стара жена да се дави цял ден с ябълки.

Ирина се усмихна топло и сърцето на Кол подскочи в гърдите му.

— Елате, кралю, настанете се до мен — каза мило тя. — Вашите хора могат да седнат където пожелаят, нека само да са от лявата страна на масата. Моите съветници ще бъдат от дясната.

Тя направи знак на Виктор и той седна от дясната й страна с перо, мастилница и няколко пергамента пред себе си. Други двама служители, облечени във войнишки униформи, седнаха срещу драконите на Кол.

Щом всички се разположиха удобно, Ирина скръсти ръце върху своя бял пергамент и обърна сините си очи към Кол.

— Дълбоко съжалявам за загубата би. Аз самата преживях такава скръб преди няколко години. Това ме съсипа. — Очите й се откъснаха от неговите и сякаш обърнаха взор към миналото. Топлата й ръка се пресегна и покри неговата. Тя отново се обърна към него. — Но ние сме владетели. Не можем да скърбим дълго. Трябва да продължим да носим кралската мантия за доброто на нашите кралства, съгласен ли сте?

Той кимна и в същия момент осъзна, че ако иска да го приемат за равен, трябва да действа като такъв. Отдръпна ръката си от нейната и каза:

— Именно за доброто на нашите кралства съм дошъл при вас, кралице.

Тя наведе главата си настрани, сякаш готова да чуе повече.

С не по-малко изправен от Ирина гръб Кол заговори с чист и ясен глас:

— Времето ни притиска, затова ще говоря направо. Народът на Рейвънспайър гладува заради плъзналата из страната ви болест. Тласкани от глад и безнадеждност хората започват да недоволстват срещу съседите си и срещу вас.

Ирина присви очи и той смекчи тона си.

— Знам, че правите всичко по силите си да им помогнете, но няма как да им дадете храна, когато тя не съществува.

Тръг се прокашля леко и Кол осъзна, че всички мислят за прикованата на дворцовата стена жена, която се давеше с ябълки. Представяха си как те се оформят в корема й и излизат през устата й.

Той продължи бързо:

— Вие имате нужда от богатство, за да посрещнете непосредствените нужди на поданиците си. Те трябва някак да преживеят годината, докато се справите с болестта.

— От това ли имам нужда наистина? — попита Ирина. Говореше тихо, но в гласа й вече напираше властната нотка, която допреди малко липсваше.

Кол изтръпна. Не беше нужно да поглежда към изопнатите лица на приятелите си, за да се увери, че си има работа с мардушка.

— Елдър също има проблем — погледна я той право в очите. — Ние бяхме нападнати от армия неестествено силни великани. Според нас те са освободени от черната магия на злата вещица, завладяла кралство Вале де Луме, на юг от нас. Страшилищата превъзхождат нашата армия, защото някак си са успели да използват магия и да я обърнат срещу нас. Елдър ще загине без сила, която би могла да противостои на тяхната.

— И вие предлагате размяна? — попита тя.

— Да. — О, небеса, моля ви, нека тя да се съгласи!, замоли се той наум. — Ние ще ви дадем достатъчно от нашето злато, за да можете да закупите припаси от Съндраил и да храните кралството си през следващите десет години. В Замяна молим да използваме вашата магия, за да прогоним великаните човекоядци от Елдър и да ги затворим отново във Вале де Луме.

Виктор изсумтя, но Ирина не го удостои с внимание.

— Грешите за нуждите на Рейвънспайър — каза тя.

Кол се намръщи.

— Болестта и гладът… всички знаят за това. Вашите хора…

— Моите хора нямат представа от какво има нужда това кралство. Но аз имам. Ако искате помощта ми, трябва да приемете моите условия.

— Какви са те? — попита Кол и се замоли да е нещо, което можеше да даде.

— Много е просто. Трябва да се съгласите да хванете една предателка и да ми я доведете.

Студена вълна плъзна по тялото на Кол.

— Коя е тази предателка?

Усмивката на Ирина смрази кръвта във вените му.

— Принцеса Лорелай.

В залата наетата пална тишина. Кол знаеше коя е принцеса Лорелай. Дори и при лишеното си от амбиция отношение към училището, историята за смъртта на краля, принца и принцесата на Рейвънспайър бе останала в съзнанието му.

— Мислех, че наследниците на трона са загинали във вечерта, когато е починал и кралят — каза той.

— Аз също — отвърна рязко Ирина, — но днес получих нова информация.

— Но как ще я намеря? — сви вежди Кол. — Вие сте най-силната мардушка на Моркант. Ако вие не можете да я намерите, как бих могъл аз?

Усмивката на Ирина изтля.

— Принцесата също е мардушка и се крие от мен. Може да се скрие от магията ми, но няма да успее да заличи следите си от хищник, който надушва плячката с безупречния си нюх — обясни тя и се загледа в масата пред себе си.

Устата на Кол пресъхна.

— Хората не са плячка.

Устните на кралицата се свиха.

— Не са плячка само достатъчно умните и силните, хората, които знаят, че ако не искаш да си плячка, трябва да станеш хищник. — Тя се приближи и до него достигна омайващ аромат на ванилия и ябълки. — Ти си крал. Нямаш право да се откажеш от задълженията си, ако искаш да спасиш своето кралство.

Тя беше права. Проклетата Ирина беше права и Кол го знаеше.

— Преди години участвах в лов на глигани във Вашето кралство. Видях колко бързо драконите успяват да притиснат глигана в някой ъгъл, щом веднъж го надушат. Беше невероятно. — Тя сниши глас, сякаш споделяше с него някаква тайна. — Тогава се запитах защо Елдър не е превзел останалите кралства на земята. Защо не управлявате света, щом имате такава огромна сила. Но после разбрах за двойствените ви сърца.

Тя протегна ръка и притисна длан до гърдите му. Сърцето на Кол подскочи при допира й и той се отдръпна. Ирина се усмихна.

— Драконовото ти сърце е жестоко. Чудовищно. То жадува за свобода, жадува да властва над небето, да изгори земята и да подчини всички други на волята си. То е съвършеният хищник, но човешкото ти сърце го потиска с приказки за чест, състрадание и справедливост. Хората ти се справят с тази двойственост, като приучват драконовото сърце да се подчинява на човешкото, но във всеки от вас дремят инстинктите на най-великолепния, най-силния хищник на земята. Затова не се съмнявам, че ще проследиш принцесата бързо и ще спасиш кралството си.

Кол усети как железен обръч стегна гърдите му. Той се изправи и заяви твърдо:

— Драконите не преследват хора.

— Особено когато човекът е мардушка — добави Джин и също стана със святкащи от гняв очи. — Няма да позволим нашият крал да се подложи на такава опасност заради теб.

Ирина също се изправи и въпреки че беше дребна, присъствието й изпълни цялото пространство в залата.

— Не заради мен, а заради Елдър. Вие дойдохте тук, защото не виждате друга възможност за страната си. Къде другаде можете да получите помощ срещу магията на великаните? В Моркант? — Тя се изсмя презрително. — След дълги години на обучение крал Милек също се научи да използва магията, но той се страхува толкова много от нейната дълбочина, че забрани всичките й форми, освен най-безобидните. Никоя от официалните мардушки там не би признала, че може да спре един великан, да не говорим за цяла армия. Онези, които могат да ти помогнат, не са приближени на краля.

— Как ще ни убедиш, че преследването на принцесата, която е мардушка като теб, е безопасно за нашия крал? — обади се Тръг.

— Принцесата е още млада и неумела, а и аз ще му осигуря средство, което ще го пази от магията й — каза Ирина. До краката й имаше малко дървено сандъче. Тя се наведе и го взе. Остави го на масата пред себе си и вдигна капака. Вътре имаше два предмета — овално огледало, обрамчено със златна плетеница, върху което се вихреха сиви облаци, и каишка, изплетена от тръни и кости. Кралицата взе нашийника и го положи на масата до Кол.

— Той ще носи моята магия — моята защита. Този нашийник беше създаден преди години и аз вложих в него най-силната си магия. — Тя погледна Кол. — Докато ми служиш, нищо не може да те нарани. Доведи ми принцесата и ти обещавам, че ще прогоня всички страшилища от границите на кралството ти. Дори ти предлагам двамата да си дадем кръвна клетва, тогава магията ми ще ме задължи да ти помогна, щом ти изпълниш своята част от уговорката.

Виктор отново изсумтя в знак на протест и стисна перото толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Ирина взе огледалото и попита:

— Искаш ли да видим какво става в Елдър?

Кол се наведе напред, а кралицата занарежда:

— Огледалце в моята ръка, покажи ми Елдър на мига.

— Защо трябва да му говори в рими? — измърмори Тръг, но Джин му даде знак да мълчи. Повърхността на огледалото се развълнува, сивите облаци започнаха да се движат все по-бързо, завихриха се и скоро се появиха цветове. След миг Кол видя Елдър и по-точно един от големите му градове — Френелскир. Кралят и приятелите му бяха прелетели над него по време на обиколката си над бойното поле. Тогава Френелскир беше цял и мирен, войната се водеше далече от него в северната част на Елдър.

Но не и сега.

Сега той беше в ръцете на великаните. Ужасните чудовища вилнееха из улиците, чупеха стъклата на занаятчийските работилници, оглеждаха къщите, с едно бързо движение скачаха върху покривите и влизаха вътре.

Кол вкопчи пръсти в ръба на масата и бавно седна на стола. Малкото останали в домовете си елдрианци — повечето деца и възрастни, защото другите бяха на бойното поле — изскачаха през вратите с изкривени от ужасяващи писъци лица и Кол благодари наум, че огледалото не му позволи да ги чуе. Сърцето му се сви, когато видя децата — прекалено малки, за да могат да сменят облика си — да се опитват да я приемат с надеждата да избягат от смъртта като дракони. Възрастните успяваха, опитваха се да грабнат децата с острите си нокти и да излетят, но великаните чупеха крилата и костите им, разкъсваха ги парче по парче.

Кол простена мъчително в опит да си поеме въздух и се опита да обмисли видяното, без да се предава на чувствата от разиграващата се пред очите му трагедия.

Къде беше армията му? Защо не бяха евакуирали града?

Отговорът беше толкова жесток, че той се преви, сякаш някой го удари в корема. Единствената причина армията да не защити града беше, че вече нямаше армия. Най-вероятно беше разбита и понеже не бе получил вест от дворцовия съвет, той съобрази, че великаните бяха действали толкова бързо, че не бе останал нито един жив, за да им предаде новината.

Сега между столицата и армията от чудовища не стоеше нищо, освен реките, горите и няколко села, пълни с невинни дракони. Горките, те нямаха представа колко близка е гибелта им.

Колко дълго щяха да ги удържат хората му? Колко дълго щеше да ги удържи Бриг?

Ирина върна огледалото в сандъка и бутна нашийника по-близо до Кол.

— Споразумяхме ли се?

Кол се загледа в плетеницата. Кръвта заблъска в слепоочията му, ръцете му се разтрепериха. Той не беше хищник. И принцесата не беше плячка.

Но Елдър загиваше и кралица Ирина беше единствената му надежда. Можеше ли да отхвърли предложението, когато алтернативата беше унищожение на кралството му?

Той откъсна поглед от странния предмет в ръцете й и я погледна в очите. Ирина очакваше напрегнато отговора му. Змията около шията й намери погледа му и изсъска. Джин и Тръг нямаха възможност да видят образа в огледалото. Те говореха един през друг и със задълбочаването на спора между тях гласовете им ставаха все по-силни.

— Той не бива да излиза срещу мардушка. Не ме интересува каква защита има. Това е лудост — удари Джин с юмрук по масата.

Но великаните вече бяха във Френелскир.

— Ако се провали или принцесата го убие, кралицата няма да изгуби нищо — продължи Джин и се вгледа в Ирина.

И армията му я нямаше.

— Кралицата е готова на кръвна клетва — надвика я Тръг. — Магията й ще я обвърже и няма да може да се отметне.

— Но това означава, че Кол също ще е обвързан с магията. Какво ще стане, ако не успее да открие принцесата? — не се съгласяваше Джин.

Чудовищата разчленяваха хората му крайник по крайник. Никой не можеше да ги спре.

— Кол няма да пострада, някой от нас ще заеме мястото му и ще продължи преследването — отвърна Тръг и се обърна към Ирина. — Приемате ли това, кралице?

Ирина отговори, без да изпуска Кол от поглед.

— Подобна преданост заслужава възхищение. Но той е този, който трябва да спаси Елдър. Отговорността е негова. — Тя се наведе, притисна леко длан към сърцето на Кол и той усети болка. — Драконовото му сърце няма да му позволи да се провали.

— Никой от нас няма да се провали — каза ядосано Джин. — Просто изберете един и той ще…

— Аз ще го направя — каза Кол, посрещна погледа на Ирина, докато приятелите му избухнаха в гневни протести. Махна с ръка и с поглед ги помоли да го изслушат. — Кралицата ми показа великаните. Те са вече във Френелскир. Градът беше пълен с деца и стари хора. След тази нощ нито един от тях няма да остане жив.

Приятелите му замълчаха, потресени от чутото. Той се обърна към Ирина.

— Аз ще дам кръвната клетва. Ще заловя принцесата. Но щом ти я доведа, очаквам ти да заличиш чудовищата от земята ми.

Триумфът в очите на кралицата отне дъха му, но той нямаше друг вариант, а времето на Елдър изтичаше.

С бързо движение на острия нокът Ирина проряза дланта си през средата. Кръвта бликна от раната. Със същото бързо движение тя поряза и ръката на Кол и притисна кървавата си длан към неговата. Той ясно усети прилива на нейната енергия. Тя опари ръката му и накара кръвта му да кипне. Кралицата впери погледа си в него.

— Кълна се, че ще използвам магията си, за да унищожа великаните, след като ти изпълниш своето обещание.

Той преглътна тежко. Магията й премина в неговата ръка, тръгна по вените и нахлу в гърдите му като рояк пчели.

— Кълна се, че ще изпълня задачата си в замяна на твоята помощ да освободим кралството ми от великаните.

Ирина сложи нашийника на врата му и се усмихна ослепително. Студен и груб, нашийникът прилепна до кожата му и той потръпна.

— Ще започнем още днес — каза доволно тя. — Каляската ни чака. С теб отиваме на лов в планината Фолкрейн.