С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (23)

Двайсет и първа глава

Заключен в човешкото си тяло, Кол вървеше през гости гори, прескачаше реки и обикаляше западната част на Фолкрейн, следвайки миризмата на своята плячка. Лягаше да спи само когато краката му отказваха да го държат, и се сещаше за храна, когато поглед от му се замъгляваше и ушите му започнеха да бучат. Храсталаците под дърветата се заплитаха в краката му, ниските клони шибаха лицето и тялото му и разкъсаха ризата, но той не спираше. Веднъж се опита да тича дори през нощта, но падна от един хълм и се претърколи чак до основата му. И като капак на всичко, нашийникът около врата не спираше да изпраща болезнени импулси по цялото му тяло. Но подлудяващият аромат на бор, сняг и изгоряло дърво — така бе определил миризмата на момичето — оставаше все така недостижим.

Ала днес усети нещо, приклекна до една огромна ела и съзря момичето, което седеше опряло гръб в ствола на едно дърво. В северозападната част на планината беше студено, но макар след скъсването на ризата да бе останал само по панталони, Кол не усещаше студа. Драконовият огън и ужасната болка в гърдите изпълваха всяка частица от съзнанието му и той не чувстваше нищо друго.

Пристъпи към нея и тя вдигна глава. Срещна погледа му и се усмихна леко.

— Значи измамата свърши работа — каза победоносно тя, но после се загледа в очите му и се намръщи. — Къде ти е ризата? И защо продължаваш да носиш нашийника на Ирина?

Той изръмжа.

Момичето застина, мускулите му се напрегнаха. Вятърът раздвижи черната му коса и ароматът му достигна до ноздрите на Кол. Той вдигна нос и подуши въздуха. Бор, сняг и горящо дърво — миризмата от палтото, което Ирина му бе дала да подуши.

Най-после бе открил плячката си.

Не, не, тя не беше плячка. Беше… нещо друго. Нещо, за което той вече нямаше думи. Кол тръсна глава, опита да си събере мислите, да си спомни, но драконовото сърце изгаряше гърдите му, молеше за огън, кръв и смърт, искаше да причини болка, равносилна на безкрайната агония, която тръгваше от нашийника и се разпростираше по вените му като нажежено острие на кинжал.

Той знаеше, че ако убие момичето, болката щеше да спре. Беше убеден в това. Нашийникът му нашепваше неразбираеми думи, чието значение достигаше до мозъка на костите му: спасението му бе в нейната смърт.

Сърцето на момичето принадлежеше на кралицата и за да приключат мъките му, той трябваше да го изтръгне от гърдите й и да го занесе в двореца.

— Какво става? — попита тя. Гласът й му напомни за друго момиче, което, криейки сълзите си, се бе опитало да го убеди да не заминава и да не го оставя да умре само в големия дворец.

Другото момиче… му се струваше много далече оттук. Изгубено в неясни спомени за живота му преди нашийника, живот, от който успяваше да улови само неразгадаеми парченца.

— Трябва да ми кажеш какво стана, Кол. Мога да ти помогна. — Гласът на това момиче потрепери леко, но все пак прозвуча уверено. Явно не се страхуваше да се доближи до него.

Но нямаше да оцелее.

Никой не можеше да оцелее след срещата си с него. Той беше огън, кръв и смърт. Беше ярост, заключена в човешка кожа.

Кол посегна към скрития в колана нож.

Момичето свъси чело и бавно присви колене, готова да скочи на крака. При тази мисъл бесовете в него се развилняха.

— Можеш ли да говориш? — попита тя. В гласа й нямаше и следа от страх.

Нашийникът се затегна около шията му, енергията изгори кожата му и добави още огън към вече бушуващия в него пожар.

Ножът падна от ръцете му. Той хвана главата си и простена. Ако знаеше думите, с които да помоли за собствената си смърт, щеше да ги каже. Като спомените, словата му също бяха скрити зад димна завеса от болка и ярост. Обвила платно съзнанието му, тя пропускаше през себе си единствено шепота на нашийника.

Той беше крал. Не, беше убиец. Беше брат.

Не, той беше огън, кръв и смърт.

И това нямаше да се промени, докато не видеше момичето пред себе си мъртво.

То стана и той светкавично се извърна към него. Погледите им се срещнаха. Драконовото му сърце заби яростно в гърдите и оголи заби.

— Недей — протегна тя ръка напред, сякаш можеше да го спре. Сякаш нещо изобщо можеше да го спре.

Огънят плъзна с кръвта из цялото му тяло и той сви юмруци. Затвори очи и се опита още веднъж да си припомни защо не искаше да се подчини на нашийника.

Да си спомни кой е.

— Бягай — прошепна ненадейно той с глас, изпълнен с повече драконови нотки, отколкото човешки, макар да знаеше, че вече е късно. Ако тя побегнеше, драконът щеше да се спусне след нея. И да я хване.

Да я убие.

Тогава щеше да е свободен.

— Не — тръсна глава момичето.

Той отвори очи. Пое дълбоко свежия аромат на планински бор, сняг и горящо дърво и усети пожарът да лумва с нова сила в гърдите му, подклаждан от отчаяната нужда да преследва, наказва и убива.

Тя заби пети в земята и вдигна ръце нагоре, сякаш да се защити.

Той извади ножа от колана си и се хвърли напред.

Тя се спусна към него. Той хвърли ножа и протегна ръце към нея. Искаше да ги сключи около врата й и да я свали на земята, но те не намериха плътта й. Тя направи салто, прескочи го и продължи към дървото, под което той бе приклекнал преди малко.

Кол заби пети в пръстта и се обърна рязко. Драконовото му сърце жадуваше за кръв.

Тя се изкачи по дървото с няколко скока, но още не бе изминала и половината път към върха, когато той я настигна, сграбчи я за крака и я метна обратно на земята.

В мига, когато краката на Лорелай усетиха твърда повърхност, тя направи салто напред, после се претърколи през рамо.

Кол изръмжа, нашийникът му се нажежи и болката изтри от съзнанието му всяка друга мисъл, освен една: убий я.

Лорелай вече беше на крака. Грабна захвърления от него нож и го потърси с поглед.

Ръцете на Кол отпуснаха хватката си около ствола на дървото и той се свлече надолу, без да обръща внимание на треските, които се забиваха в голите му длани.

Момичето насочи ножа към него и се приведе в готовност за нападение.

— Кажи ми какво ти стори тя. Позволи ми да ти помогна. Никой не бива да пострада, разбираш ли? — отново опита да говори с него тя.

Но не беше така. Никой не можеше да спре звяра в него, докато не я видеше мъртва.

Кол се спусна към нея и тя отскочи встрани, избягвайки ръцете му на милиметри, но този път той беше готов. Завъртя се наляво, блъсна се в нея и двамата се намериха на земята.

Тя сви колене и ги опря в гърдите му, но той скочи върху нея и я прикова към земята. Тя замахна с ножа. Кол сграбчи китката й и я извъртя. Лорелай извика от болка, но не пусна оръжието.

Кол се надвеси над нея и нещо в гърдите му избухна. Нещо диво, нещо отчаяно задвижи тялото му.

Сърцето й. Трябваше да вземе сърцето й и адът щеше да спре.

Той хвана ножа за острието, без да го е грижа за потеклата от ръката му кръв. Изтръгна го от пръстите й, вдигна го и го насочи към сърцето й.

— Не! — вдигна тя ръце с дланите навън, за да предпази гърдите си и върхът на ножа проби ръкавицата й, оставяйки дълбока рана под нея.

Той посегна към ръцете й, за да махне всяка преграда между ножа и гърдите й. Щеше да извади сърцето и непоносимата болка в него щеше да спре.

Да извади сърцето й. Той примига. Образът на кралицата, допряла длан до неговите гърди, за да извади човешкото му сърце, прогори съзнанието му. Ето кога бе започнала тази непоносима болка. Момичето нямаше нищо общо. Кралицата беше виновна.

Така ли беше наистина?

Нашийникът прошепна нещо, болката избухна и споменът изчезна, сякаш никога не го е имало. Той изрева от безпомощност.

— Чакай — извика момичето и отново вдигна ръце. — Спри за момент. Нека поговорим. Аз мога да ти помогна, каквото и да се е случило, от каквото и да имаш нужда.

Той се вгледа в нея — това дребно незабележимо момиченце го бе затворило в нашийника. Той замахна с ножа.

Тя го отклони с рязък удар по китката. Кол изгуби равновесие, пропусна целта си и заби ножа в земята до нея, но го издърпа веднага, без да я изпуска, въпреки че тя се бореше с всички сили.

Той беше огън, кръв и смърт.

Тя беше неговата плячка.

Болката трябваше да спре.

Острието на ножа пое към сърцето й.

Тя се извъртя и стовари ръце върху гърдите му.

Кожата на дланта й под разкъсаната ръкавица докосна неговата.

От реката й изригна бяла светлина и се прицели в сърцето му. Ножът падна от реката му. Пожарът в гърдите му изведнъж се успокои. И болката, слава на небесата, намаля дотолкова, че той почти не я усещаше.

Очите на Кол се разшириха, когато светлината изпълни празното пространство, доскоро приютявало човешкото му сърце, а сега превърнало се в свърталище на безграничния му гняв. Магията му подейства като затоплена стая в зимна нощ. Беше чиста като недокоснато от живо същество заснежено поле. Тя го погледна разбиращо, сякаш бе разкрила истината за него и в гърдите му се надигна непреодолимо желание да я помоли да сподели тази истина с него.

— Какво е направила с теб злата мардушка?

Той не намери думи да й отговори. Неочаквано осъзна, че все още я държи притисната до земята. Че я е наранил, докато избиваше ножа от реката й.

Че се бе държал с нея като с плячка.

Срамът опари гърлото му, сякаш беше жив въглен, качи се по лицето му и изби като червенина. Той сведе поглед, за да избегне нейния.

Съжалявам се зароди в съзнанието му, но устните не успяха да оформят думата.

Тя подскочи като ударена и свали бързо ръка от гърдите му. Болката се върна на мига, открадна дъха му и той се преви на две.

Моля те, недей. Мек и уверен, гласът й си проби път сред обвилата спомените му мъгла и изпълни съзнанието му.

Той вдигна очи към нея.

Чуваш ли ме?, погледна го тя, сякаш очакваше отговор. Сякаш това, че гласът й отеква в мислите му, беше съвсем нормално.

Той кимна бавно, но драконовото му сърце отново заби яростно и нашийникът започна да нашепва, че тя трябва да умре.

Момичето трябваше да умре.

Или не?

Тя отново положи ръка на гърдите му. Болката утихна. Изпълни го топлина, толкова различна от драконовия огън в гърдите му.

Така по-добре ли е?, попита го тя.

Да, помисли си той и погледна в очите й, за да види дали ще го разбере.

Тя задържа погледа му. В какво са те превърнали?

Главата му падна на гърдите. Той беше хищник. Огън, кръв и смърт. Не можеше да го изкаже с думи, но образът се появи в съзнанието му.

Ти не си такъв, каза твърдо тя, надигна се и доближи лице до неговото. Ръката й все още беше на гърдите му. Ти не искаш да ме нараниш. Не искаше. Ясният й глас в главата му беше като спасение. Единствен пристан за измъченото му съзнание.

Къде са Джин и Тръг?

Имената му се сториха познати, но промъкналите се случайно през дебелата димна завеса откъслечни спомени не му донесоха ясен отговор.

Те са твои приятели. Джин е хубаво момиче, смело и решително, а Тръг говори много, но те обича толкова, че е готов да умре за теб. Те не биха те изоставили доброволно.

Но той беше сам. Затворник на обърканото си съзнание. Затворник на нашийника, който му нашепваше ужасни неща и го изпълваше с болка. Само когато ръката й беше върху него, можеше да си поеме дъх.

Нашийникът ли ти носи болка? Той ли те кара да ме следваш?, попита го тя.

Да.

Тя те е омагьосала. Лорелай огледа внимателно нашийника, без да го докосва. Нашата хитрост не е сполучила и вместо да остави кръвната клетва да те убие, тя е намерила начин да те накара да изпълниш волята й.

Той не можа да си спомни името, но съзнанието му показа жена с изящна красота и неоспорима мощ. Момичето го разбра и кимна мрачно.

Ирина.

Ирина. Той опита думата в устата си и тя пасна точно на образа. Пасна също и на празното място в гърдите и на болката от нашийника.

Тя те е наказала. В мислите й имаше болка, но освен това се долавяше гняв, остър като нож и два пъти по-опасен. Разбрала е, че сме искали да я измамим и те е наказала, като е отнела човешкото ти сърце. Магията ми може да запълни празнината в теб, но ти трябва да си го върнеш, Кол. Това е единственият начин да се излекуваш.

За него нямаше изцеление. Той беше огън, кръв и смърт.

Тя поклати глава. Ако беше истина, щях вече да съм мъртва. Но ти се бориш със себе си. Усещам го.

Да. Той я погледна в очите и я накара да разбере, че каквото и да стореше, след като тя махнеше ръка от гърдите му, щеше да бъде убита заради шепота на нашийника. В момента той разбираше, че тя не е плячка и не искаше да я погубва по много по-важни причини от потушаването на вътрешната болка.

Първо ще махнем това нещо от теб, каза тя.

Драконовото му сърце се блъсна със сила в гърдите му, но той кимна.

Моля те, махни го, погледна я в очите той. Тя прехапа устни и дръпна нашийника с ръката, която все още беше в ръкавица. Моля те.

Нашийникът не помръдна.

— Лорелай? — извика един мъжки глас и прониза утринния хлад със силата си. Тя свали ръка от гърдите му и се обърна по посока на гласа.

Адската болка веднага избухна в него. Яростта беше силата, която го задържа жив. Ужасната магия от нашийника нахлу в него и замоли за туптящото сърце на момичето.

— Какво прави това момче при теб без риза? И къде са приятелите му? — попита мъжът.

Кол обърна глава към мъжа и изрева. Пръстите му започнаха да копаят земята до момичето.

Момичето, което трябваше да умре. Което трябваше да му даде сърцето си.

Момичето, което не избяга, а се опита да се приближи до него.

Да го спаси.

— Махни се от нея — затича се мъжът към него. Ръката му затърси дръжката на препасания през кръста му меч.

— Чакай! — извика тя и протегна ръка към гърдите на Кол.

Драконът в него подскочи победоносно, когато протегнатите й ръце разкриха гърдите й. Но вместо да се хвърли към тях, той се обърна и избяга от нея. И от ножа. От изкушението да унищожи и последния лъч надежда, достигнал до него, след като болката го завладя.

— Спри! — извика мъжът. Хладното острие на меча му разряза въздуха.

— Не, почакай! Той не иска да ме нарани.

Но той искаше. Искаше го, повече отколкото можеше да обясни.

Върни се. Мога да ти помогна, изпълни главата му гласът й и му донесе успокоение и светлина.

Ако се върнеше, щеше да я убие и болката да спре. Но нещо там, където топлината от докосването й все още се усещаше, му подсказа, че няма да понесе цената на стореното.

Той й обърна гръб и избяга.