С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (21)

Деветнайсета глава

Обратният път на тримата приятели до двореца на Ирина продължи малко повече от ден. Те летяха без почивка и спряха само на два пъти, за да пийнат вода и да хапнат, след което веднага се издигаха отново в небето.

Кол носеше в торбата си сърце, покрито с кръвта на Лорелай. Тя вече бе скрила магията си под ръкавиците.

Ирина можеше и да се заблуди. И Елдър можеше да бъде спасен.

А той да остане жив.

О, небеса, толкова искаше да остане жив!

Щом пристигнаха в двореца, веднага ги приеха в същата зала, където преди няколко дни Кол се бе поставил в услуга на кралицата и бе дал клетва, която щеше да го убие, ако измамата бъде разкрита.

— Ела при мен, ловецо. Твоите приятели могат да останат в коридора — каза Ирина, когато го видя.

Тя стоеше в далечния край на масата и чакаше. Очите й горяха, устните й бяха извити в тънка усмивка.

Той се приближи бавно, с отмерени стъпки, направи перфектен реверанс и й подаде торбичката. Ръцете му не трепнаха нито за миг, но драконовото сърце пареше гърдите му. Докато Ирина я развързваше, му се стори, че въздухът в стаята натежа като камък.

Най-после торбичката се отвори и покритото с кръвта на Лорелай животинско сърце падна в ръцете на кралицата. Тя затвори очи за момент, от дланта й бликна бяла светлина, обви сърцето и по лицето й се появи лека усмивка.

Ирина отбори очи и се обърна към него.

— Браво. Мардушка или не, малката ни Лорелай явно не ти е допаднала особено.

Той пое предпазливо въздух. Гърдите му се отпуснаха. Измамата беше проработила. Той щеше да живее, Елдър щеше да бъде спасен, а доброто, което принцесата бе сторила за него, нямаше да може да бъде изплатено с нищо.

Кол зачака Ирина да свали нашийника от врата му и да изпрати магията си към Елдър, но вместо това тя остави сърцето на масата, изтри ръцете си в плата на торбичката и взе кристалното си огледало.

— Огледалце, огледалце, в дълбините ти гадая аз. Покажи ми Лорелай — каза тя и се втренчи в сивите облаци по повърхността му. Докато те се вихреха, кокалчетата на ръката й побеляха от напрежение.

Зародилата се в сърцето на Кол надежда започна да гасне и сърцето му заби учестено.

Какво щеше да стане, ако Лорелай случайно бе свалила ръкавиците си? Или грешеше за начина, по който огледалото може да я открие? Животът му все още беше в опасност.

Драконовият огън изгори гърдите му, но той положи усилия да остане привидно спокоен. Ако щеше да умира, искаше да го направи с доблестта на истински крал.

Изминаха няколко минути, но повърхността на огледалото остана покрита с облаци. Ирина остави огледалото на масата и отново взе сърцето. Кол стисна устни и задържа въздишката на облекчение в себе си.

Сърцето издържа проверката. Огледалото също се заблуди. Елдър щеше да бъде свободен, а той щеше да остане жив, за да го управлява.

— Остава още едно последно изпитание — погледна го тя. Острият й нокът драсна плътното месо на сърцето и по резката се появиха няколко капчици кръв.

Радостта на Кол угасна. Тя сложи една капка кръв върху езика си. Лорелай не бе казала нищо за способността на мардушката да различава кръвта според вкуса й. Сигурно не знаеше за нея. Или пък се бе надявала кралицата да опита само кръвта от повърхността на сърцето.

Ирина затъркаля капката по езика си, после впи очи в него. Усмивката й изведнъж изостри чертите на лицето й.

— Знаеш ли какво ме задържа на трона през всичките години в кралство, пълно с хора, които ме мразят и единственото им желание е да ме свалят от него?

Кол не отговори. Коленете му се разтрепериха, но той успя да стисне зъби и да остане външно спокоен.

— Недоверието, Кол. Останах на власт, защото очаквам предателството — тя се приближи към него. — И понеже го очаквам, винаги съм нащрек.

Усмивката й се превърна в лед.

— Ти ще платиш за предателството си, ловецо.

Тя стовари дланта си върху гърдите му и кръвта му закипя. Преди да успее да се отдръпне, тя отметна глава и извика:

— Каз’жа. Вземи човешкото му сърце и ми дай контрол над другото.

Магията влезе в кръвта на краля и се устреми към сърцата му. Тръг и Джин хукнаха към него.

Той се опита да се отскубне от ръцете на Ирина, но тогава дойде болката — непоносим пожар, който го изгори, сякаш бе погълнал огън. Кол стисна гърдите си с ръце, но сърцата му започнаха да бият като барабани, усилвайки бясно ритъма си, докато не заглушиха всичко останало.

Ирина издигна ръцете си нагоре и каменният под се затресе. Две колони, дебели колкото Тръг, се срутиха, блокираха пътя на приятелите му и образуваха нещо като клетка около Ирина и Кол.

Болката продължаваше да забива нажеженото си острие в него и с всеки удар на сърцата му влизаше все по-навътре, отнемаше дъха му и караше краката му да изтръпнат.

Кол се свлече на пода, заби нокти в гърдите си, разкъса ризата и кожата си в опит да извади магията от себе си и да сложи край на агонията.

Тръг и Джин се хвърлиха към клетката, но колоните ги спряха.

Ирина коленичи до него и дръпна с ръка нашийника от тръни и кости.

Кол се преви на две и изкрещя, пламъците в него се сраснаха в един-единствен мъчително болезнен кинжал, който сякаш го разсече на две.

Ирина се наведе по-близо до нашийника и му прошепна нещо.

Кол потръпна. Сърцата му биеха като луди.

В следващия миг тя отново сложи ръка върху гърдите му и повтори заклинанието отново и отново, издигайки гласа си все по-високо.

Приятелите на Кол продължаваха безрезултатно да атакуват каменната клетка.

Нашийникът на Кол започна да се свива все повече, накрая залепна за кожата му, сякаш бе роден с него и той се сгърчи на пода. Ирина продължаваше да повтаря магическите думи с допрени до гърдите му длани.

Изведнъж човешкото му сърце се освободи от клетката си толкова рязко, че Кол остана без дъх и подскочи в ръката й.

Ирина се усмихна победоносно, когато видя сърцето му в дланта си. То продължи да потръпва в ритъм, после затрепери за кратко и накрая се успокои.

Болката се изпари и на нейно място се настани неутолимата жажда да наранява, да наказва и да руши.

Кол се отпусна на пода и се затресе отчаяно в опит да се раздвижи. Мускулите му искаха да се разтегнат, костите да се преобразят, но човешката му кожа се бе превърнала в желязна клетка, заключила дракона в себе си.

Ирина бръкна под масата и извади малка златна кутийка с черен камък на капака. Постави там сърцето му, прокара дългия си лакиран нокът по дланта си, изстиска от раната три капки от собствената си кръв и покри камъка с тях. После се изправи доволно.

— Какво… направи с мен? — попита Кол с пресипнал от крясъците глас. Езикът му едва се обръщаше, думите се затъркаляха като камъни, които трябваше да изтласква с мъка от устата си. В гърдите му бе останало само едно чувство — ярост — и именно тя го вдигна на крака.

Ирина вдигна кутията и той чу човешкото си сърце да бие между златните му стени.

— Превърнах те в съвършения хищник — каза тя и прокара леко пръст по черния камък върху кутията. — Сега вече нищо не стои между теб и драконовите ти инстинкти. Само не се опитвай да се преобразяваш, защото нашийникът няма да ти го позволи. Така няма да се тревожа, че моят ловец може да се превърне в дракон зад гърба ми и да ме нападне. Инстинктите и драконовите ти нокти обаче остават. Така ще можеш лесно да проследиш Лорелай в човешкия си вид и да я убиеш. Ако тя се опита да се защити с магия, тази в нашийника ще я довърши.

Той изръмжа. Драконовият огън бе превърнал гърдите му в горящ ад — фучеше и го молеше да го освободи, но Кол не можеше да го стори.

Ирина се наклони към него и прошепна:

— Сега аз те притежавам. Драконовото ти сърце се подчинява на моето. Спазиш ли твоята част от уговорката ни, ще бъда длъжна да спазя моята заради кръвната ни клетва.

Тя остави златната кутия на масата и сякаш едва сега забеляза двамата елдрианци, които бяха приели драконовия си облик и се опитваха да разрушат колоните с огън и опашни удари. Ирина стовари юмрука си по масата и от дървото изскочиха клони, увиха се около Тръг и Джин и ги избутаха в дъното на стаята.

— Вашият крал вече ще стои надалеч от вас. Нашийникът го пази от всеки с двойно сърце. Ако го докоснете, ще умре. Ако се приближите прекалено близо, вие ще умрете. Сега той е мой.

Тръг изрева и атакува клоните с огън.

Ирина им обърна гръб.

— Ох, омръзна ми от вас — каза с досада. — Веднага напуснете двореца ми и не доближавайте моя ловец. Ако се върнете, ще извадя и вашите сърца, но за разлика от кралското, няма да ги запазя.

— Запазя? — изговори с мъка Кол. Без човешкото си сърце той се бе превърнал изцяло дракон — безсловесно същество, изтъкано от инстинкти и жажда за насилие. Спомените за семейството, за Бриг, за любимия му Елдър се бяха изплъзнали между пръстите му като пясък. Сякаш някаква дебела сива завеса го бе отделила от всичко, за което доскоро милееше. Вече нямаше какво да държи под контрол ужасния гняв, настанил се на мястото на второто му сърце. Той зарови трескаво в паметта си, помъчи се да си спомни смеха на майка си, усмивката на Бриг, нещо, което би могло да потопи яростта по-надълбоко в него, но образите тънеха в мрак. Кол беше останал сам с ужасния ритъм на драконовото си сърце.

Ирина щракна с пръсти и клоните около Тръг и Джин ги вдигнаха нагоре и ги изхвърлиха от залата. После се обърна към застаналия в далечния ъгъл на залата Виктор и сви устни в тънка черта.

— Видях лицето на човека, който помага на Лорелай. Беше в спомените на моя ловец. Намери ми добър художник. Това лице ми се струва познато. Искам да науча името му.

Тя върна погледа си върху Кол.

— Намери ми принцесата, донеси ми сърцето й и ще ти върна твоето.

Той се опита да възрази. Да й каже, че отказва да бъде хищник. Но нашийникът му причини лека вибрираща болка, която премина като искра по кожата му и мислите му полетяха, където той не можеше да ги стигне. Ирина махна с ръка и каменната клетка се превърна в прах.

— Върви, ловецо — отсече тя.

И той тръгна.