С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (16)

Четиринайсета глава

Сънят й винаги започваше на едно и също място — заснежен хълм над пътя, който разделяше Фолкрейн на две и свързваше Рейвънспайър с Моркант. Ирина бе затънала до колене в снега, който достигаше точно пухкавата кожа по ръба на ботушите й. Стоеше и гледаше каляската с герба на Рейвънспайър, движеща се бавно към границата на Моркант. С нея пътуваше по-малката й сестра, Татяна, за да присъства на погребението на баща им.

В съня си Ирина винаги мълчеше. Никога не казваше вълшебните думи, които изскубнаха корените на бора от земята и го запратиха върху абаносовата каляска на Татяна. Спящото й съзнание отказваше да възстанови всички подробности около смъртта на сестра й, но въпреки това не можеше да избяга от истината.

Каретата се разпадна под тежестта на дървото. Придворните на сестра й писнаха, завикаха за помощ и в съня й снегът около Ирина се превърна в кръв. Тя започна да потъва бавно, кръвта я притегляше с огромна сила и чакаше възмездие. Когато горещата лепкава течност стигна до дланите й, тя усети сърцето на сестра си да тупти срещу отнелата живота й магия.

Ирина се мъчеше всячески да държи ръцете си далече от кръвта, но в мига, когато ги вдигна нагоре, потъна като камък. Кръвта покри устата, носа, а накрая и главата й. Тя остана в капана й, с оглушителния ритъм на сърцето на сестра си, туптящ в ушите й.

— Ирина, събуди се, моля те! Върни се при мен — наруши съня й познат глас. Ударите на сърцето на сестра й заглъхнаха и Ирина заплува несигурно през плътните облаци на сиво-черната мъгла. Имаше чувството, че е окована във веригите на изчерпаната си магия. В съзнанието й оковите приличаха на гърчещи се черни змии — като змията, която погуби Арлен и децата му. Защото тя вярваше, че е убила всички.

Сърцето й заби в гърлото. Тя отвори уста и въздухът се стрелна през гърдите й. Една тревожна мисъл разряза като с нож тъмната мъгла на съня й и я извади на повърхността. Облаците се раздвижиха, завихриха се, умората я надви и тя бе готова да се предаде отново на съня, но в този момент усети нещо различно. Някаква енергия докосна върховете на пръстите й и тя усети лека болка, която постепенно започна да се засилва.

Нещо не беше наред.

Лорелай.

Тя впрегна волята си, надви гъстия мрак и отвори очи. Магията изпълни тялото й.

Отне й известно време да осъзнае, че не е в Норденберг. Там бе припаднала от силата на магията, която използва, за да залови непокорните селяни, а сега се намери да лежи между копринените чаршафи на собственото си легло върху купчина възглавници.

От колко време лежеше тук? Успяха ли да заловят момичето, което бе помогнало да ограбят гарнизона?

Лорелай ли беше това момиче?

При мисълта за принцесата магията се стече по вените и опари пръстите й. Ръцете върху белите чаршафи потръпнаха, но останалата част на тялото й все още беше в плен на умората.

Тя примига няколко пети. Очите я боляха, сякаш бяха пълни с пясък. През прозореца на покоите й небето приличаше на звезден килим. Раз се бе навил в краката й, а златните му очи бяха вперени в нея. Виктор дремеше на един стол до леглото, пръстите му притискаха леко затворените му клепачи. Дрехите му бяха смачкани, явно не се бе преобличал.

Тя въздъхна и Виктор веднага отвори очи. Скочи на крака и сините му очи намериха нейните. Ризата му беше извадена от панталоните, а яката се бе извъртяла на една страна.

Раз се разви бавно, плъзна се по чаршафите и се настани плътно до лявото й рамо. Дълъг сссъъън. Трревога.

Виктор коленичи до леглото й и я прегърна. Главата й падна на рамото му. Той зарови лице в извивката на шията й и я притисна още по-силно към себе си.

— Помислих, че ще умреш — успя да каже той.

За миг тревогата и отчаянието му събудиха в нея нещо, което приличаше на любов. Сърцето й се стопли, но в същия момент пламъкът на магията изгори вените й. Тя се опита да раздвижи ръце и да седне.

Той я подхвана нежно и я повдигна. Ирина се намести удобно на възглавниците и отклони поглед от пълните му с изпепеляваща страст очи. Магията бавно затопли дланите й. Той приседна на леглото до нея, сложи пръст под брадичката и повдигна лицето й към неговото.

— Как си? — попита я тихо.

Дали заради неотклонната му всеотдайност, или поради факта че той беше единственият човек, чиято преданост нямаше нужда от магията й, Ирина отвърна простичко:

— Толкова съм уморена!

Той погали косите й и прибра непослушните кичури. Ръката му стигна до основата на шията й и остана там, за да прогони напрежението.

— Преуморяваш се — каза тихо той. — Все така правиш. Сякаш ако оставиш и другите да свършат нещо, кралството ще се разпадне.

Тя леко се усмихна.

— Уверявам те, че това няма да се случи.

Очите на Виктор помръкнаха.

— Твоята магия в Норденберг… ти излъчи огромен поток от енергия и това ти струваше много.

Гласът му секна. Той погледна встрани и въздъхна дълбоко.

— Добре съм, Виктор.

— Не си добре. Продължаваш да използваш магията, сякаш това не ти причинява нищо, но не е така. Не е така и аз не мога… Ирина, ти за малко не умря. Така се изплаших, че ще те загубя!

Той я погледна с укор и тя усети как чувството за вина обагря лицето й.

— Това са глупости — опита се да загърби усещането си тя.

— Не са глупости. Беше в безсъзнание цели три дни. Три дни! — Той дръпна рязко вече разкривената яка, сякаш го душеше. — Дишането ти беше неравномерно и плитко. На втория ден докторът ми каза да наредя придворните да спуснат черен креп и да приготвят оплаквачките.

— Както виждаш, е сгрешил. Уволни го и…

— Да, сгреши — повиши глас той и острият му тон я накара да замълчи. — Използва огромно количество енергия, за да хванеш едно момче. Струваше ли си да умреш заради едно момче, Ирина?

— Трябваше да го направя. — Тя намери сили да се надигне, склони глава на рамото на Виктор и усети топлината му. — Трябваше да го направя, Виктор. Всички в града засвидетелстваха своята преданост. Бяха готови да ми помогнат да открия момичето от планината. Но това момче избяга. Защо би го направил? За да я предупреди. Защо би я предупредил, ако не е знаел, че тя е принцесата? Щях да я изгубя и да започна цялото търсене отново. Не можех да си го позволя. Ако Лорелай е жива, трябва да я намеря и да я унищожа, преди тя да унищожи мен.

Той се наклони към нея бавно, съвсем бавно, за да може тя да се отдръпне, ако реши, и долепи устни до нейните. Тя се притисна към него, сгуши се в обятията му, намести се удобно, сякаш там беше нейният дом. Из тялото й се разнесе непредизвикана от магията топлина, плъзна по вените й и заискри като шампанско. Ирина го хвана за яката и го придърпа още по-близо до себе си.

Той простена, наклони главата й назад и я целуна с такава страст, каквато си позволяваше само когато бяха сами. Спокойният непоклатим Виктор, който управляваше двореца със здрава ръка, изчезна и на негово място се появи изгарящ от копнеж мъж, който целуваше Ирина сякаш тя беше въздухът, а той — давещ се човек.

За миг тя се остави на чувството. Остави се да повярва на това. То можеше да бъде част от живота й. Достатъчна беше една нейна дума и повече нямаше да бъде сама.

Нямаше повече да бъде сама, но срещу съответната цена. Винаги имаше цена. Баща й, който обичаше повече сестра й, я бе научил на това. Нейният чичо й го напомни, когато уби мечтите й, нарушавайки традицията, на Моркант по-голямата дъщеря да се омъжи първа, и вместо нея, даде на Арлен Татяна. И накрая Лорелай, малката принцеса с магия като нейната, гравира урока дълбоко в сърцето й с ножа на предателството.

Тя се отдръпна от Виктор, който вдигна очи към нейните. Безграничната му любов все още струеше от погледа му, когато каза:

— Какво искаш, Ирина? Кажи ми, моля те!

Върховете на пръстите я засърбяха. Дланите й пламнаха. Споменът за предателството на Лорелай прогони топлината от целувките на Виктор и магията отново превзе сърцето й.

Лорелай.

— Донеси ми огледалото, Виктор.

Щом докосна повърхността на огледалото, магията й се изля върху нея и дълбоките сиви облаци се втурнаха в лудешки танц. Ръцете й затрепериха и пръстите й се изпотиха, когато му заповяда:

— Огледалце, огледалце, погадай ми ти — каза бавно и ясно. Магията се събра в дланите й и скочи върху стъклото. — Покажи ми принцеса Лорелай.

Бялата светлина на магията проряза сивия водовъртеж и изведнъж върху огледалото се появи образ. Завита с одеяло, Лорелай лежеше в някаква палатка. Един тъмнокож мъж с гръб към огледалото се бе навел над нея. На входа на палатката бе кацнал огромен бял сокол. Лицето на принцесата беше бяло като сняг, устните й — червени като кръв, а дългата коса — черна като абанос.

— Лорелай — прошепна кралицата и вдигна поглед към Виктор. — Тя е жива.