Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (75)

75

Малката група опечалени пое по алеята към къщата на Харви. Входната врата беше отворена в очакване на посетителите. Роуина беше организирала скромно опело. Беше се върнала в наново обзаведената си къща едва предния ден и почти с облекчение посрещна възможността да я види пълна с хора въпреки повода. Щеше да й бъде трудно да оправи живота си. Най-важната първа стъпка беше да държи мислите си заети с нещо.

Погребението на Джак беше неловко преживяване за Андъруд. Две неща го тревожеха: първото беше тягостното съзнание, че останките на Джак в черния ковчег са осквернени и овъглени. Андъруд мрачно се питаше дали земята ще приеме такова жалко жертвоприношение. След това се сети за Мери Колсън и за твърдението й, че духът на Джак е присъствал на срещите им. Дали и сега ги гледаше? Дали вървеше сред тях, докато минаваха по тясната чакълеста алея на път за паркинга? Дали беше надникнал от дупчицата, докато спускаха ковчега му в земята?

Второто обстоятелство, което го притесняваше, беше присъствието на бившата му съпруга.

Роуина Харви беше поканила Джулия Андъруд на погребението. Двете бяха приятелки още преди Джулия да напусне Ню Болдън предишната година. Андъруд я наблюдава внимателно по време на кратката служба. Сега, докато си наливаше чаша уиски в хола на Роуина Харви, той се опита да я прогони от мислите си, да разсее трупащите се в съзнанието му съмнения. През месеците на дългото им и мъчително отчуждаване един от друг си беше повтарял, че най-добрият начин да й помогне, е да я остави да си отиде. Сега, изправен пред жената, която бе обичал през почти целия си съзнателен живот, притихнала и красива в семплия си черен костюм, той се почувства объркан. Една част от него я обичаше, а друга я ненавиждаше.

— Хубава служба — отбеляза Декстър зад чаша червено вино.

Андъруд си спомни свистенето на вятъра в дърветата по време на погребението, което му напомняше на плисъка на прибоя върху пясъка.

— Никога не съм обичал гробищата — потръпна той.

— Едва ли може да се очаква човек да ги харесва, Джон — отговори тя.

Той се огледа и забеляза снимките и предметите, останали от Джак Харви.

— Странно е като си помислиш, че всички ще свършим като Джак. Не мога да си представя как ще се справя с вечността. Последните четирийсет и няколко години ми стигат.

— Аз не искам да ме погребват — каза Декстър. — Искам да ме кремират. Не ми харесва мисълта да гния в ковчег.

— Смъртта е процес. Да се надяваме, че съзнанието не участва в него.

— Не съм склонна да рискувам. Моля те, изгори ме.

Андъруд видя как Джулия прегръща Роуина Харви. Спомни си какво е усещането.

Декстър забеляза как погледът му се премести от Джулия към килима и после отново се върна към нея.

— Защо не отидеш да си поговорите? Нямам нищо против да почакам.

— Не знам какво да й кажа.

— Ще измислиш нещо.

Декстър се обърна и се престори, че разглежда портрета на Роуина Харви, който отново бе окачен в хола, след като го бяха взели от Яксфорд Хол.

Андъруд прекоси стаята и изчака, докато Джулия приключи разговора си с Роуина и остане сама.

— Много мило, че дойде — започна той.

— Реших, че е редно — отговори Джулия. — Надявам се да нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам. Той беше и твой приятел. Дори беше редно аз да те поканя.

— Разбирам. Роуина каза, че си бил ранен, когато сте я открили.

— Нищо сериозно. Вече съм по-добре.

Настана неловко мълчание, докато двамата се опитваха да открият какво се крие зад любезността на другия.

— След малко трябва да тръгвам — каза Джулия след една малка вечност. — Следобед съм на работа.

— Не ти ли позволиха да отсъстваш целия ден? — попита Андъруд.

— Много сме заети — меко се усмихна Джулия. — Винаги е така.

— Чувството ми е познато. Сигурно не ти е лесно отново да градиш кариера.

Джулия не беше сигурна как да отговори.

— Не е лесно, но винаги е така с нещата, които си струват.

— Радвам се, че ти е потръгнало — отбеляза Андъруд.

— Защо не ми позвъни, Джон? — внезапно попита Джулия. — Не се опитвах да създавам трудности или да си играя игрички. Просто исках да разбера как си.

— Добре съм — излъга Андъруд.

— Би било хубаво да поддържаме връзка — продължи Джулия. — Да се чуваме от време на време.

Андъруд забеляза, че е малко нервна. Приличаше на момиче, което е дошло само в дискотека и кани на танц едно момче. Не беше сигурен как да реагира — да танцува и да я разочарова или да се скрие в сенките.

— Нямам нищо против — каза той най-сетне.

— Чудесно — с облекчение отвърна тя. — Е, ще ти се обадя.

— Ще чакам.

Значи така щеше да продължи всичко, помисли си той. Очертахме рамката — учтиво приятелство. Ще се отнасяме един към друг с уважение и ще помним общото си минало, без да му позволяваме да се стовари отгоре ни или напълно да ни раздели. Ако ще бъдем затворници на миналото, нека поне да направим килията удобна. Самотата ни отвежда на странни места. Андъруд трябваше да реши кое ще бъде по-добре: да си седи в тъмното или да танцува лишеният от любов танц на отчаянието.

По-добре да танцува.

Джулия се приближи и го целуна по бузата.

Алисън Декстър безмълвно ги наблюдаваше. Внезапно усети как в гърдите й се надига съжаление, но не беше сигурна към кого е насочено. След малко Андъруд се върна при нея тъкмо когато допиваше виното си.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Приятели — отговори той.

— Това е добре, нали?

— Не съм сигурен — погледна я колебливо Андъруд. — Какво смяташ, Декс? Човек се опитва да се откъсне и да започне наново, но миналото винаги го застига. Смяташ ли, че има значение?

— Ние сме нищо без спомените, нали? Просто едно затворено в тялото съзнание. Като златна рибка.

— Понякога ми се иска да мога да залича всичко. Да оставя всичко зад гърба си и да се правя, че не се е случило.

Декстър поклати глава.

— Трябва да вземеш само важното и да захвърлиш останалото. Ако счупиш телевизора си, го изхвърляш на боклука, нали?

— Не те разбирам.

— Не седиш да гледаш празния екран всяка вечер.

Неочаквано Декстър се засрами от лицемерието си. Запита се дали има смелостта да последва собствения си съвет, дали наистина притежава достатъчно сили да стане нов човек. Винаги се бе гордяла, че е здраво стъпила на земята, но въпреки това бе допуснала въображаемото й минало да я оплете в мрежите си. Фалшивият спомен за един баща, който я беше напуснал, фалшивият спомен за един мъж, който я бе изоставил, фалшивият спомен за едно дете, което изобщо не се е раждало. Отчаянието й бе създало образи върху празния екран.

Замисли се за миг за една снимка — избледняла и с оръфани краища, която бе полетяла далеч от нея в гората от тътрещи се нозе. Помнеше как се протяга на сляпо, за да я хване. Помнеше болката, когато стъпкаха ръката й.

В този спомен се криеше някакво послание.

Най-сетне го бе проумяла.