Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (69)

69

Над него се движат лекари. Бели престилки и непознати любопитни лица. Паметта вече не е познание. Двете неща се бяха примесили и объркали.

Макс Фалън си спомни една задушна и гореща нощ в Индия преди трийсет години. Седеше на задната седалка на ланд роувъра на родителите си, който се друсаше през северозападните покрайнини на Делхи.

Караше баща му. Майка му бърбореше на предната седалка. Тя никога не си слагаше колана. Ревюто в английското училище в Шив Вихар пожъна огромен успех. Той беше спечелил наградата. Костюмът му беше най-сполучлив от всички.

— Откъде е най-добре да се върнем по това време, скъпи? — попита майка му.

— Смятам да мина през квартал „Рохини“ и да тръгна по Рохтак Роук. Сигурно ще успеем да се върнем в Чанакяпури преди полунощ — отговори Робин Фалън.

— Никога няма да се науча да се ориентирам в този град — каза Елсбет и погледна към задръстените тротоари и лабиринта от криволичещи улички. — Много е объркващо.

— Ще се оправиш. — Робин Фалън леко се извърна на седалката си. — Ти вече се ориентираш, нали, Макс?

— Не съвсем, татко — чу се да казва Макс.

— Ние къде живеем? — попита Робин Фалън сина си.

— В Чанапуи — каза Макс.

— Чанакяпури — поправи го баща му. — А къде се намира училището ти?

— На Шив-нещо си.

— На Шив Вихар.

— Браво, момчето ми — похвали го усмихната майка му. — Ти ще ми бъдеш навигатор.

— Добре, мамо.

— Тази вечер се представи прекрасно, Макси. Гордея се с теб — каза тя.

— Наистина ли костюмът ми беше най-добър, мамо?

— Ама разбира се! — Елспет и съпругът й усмихнато се спогледаха.

— Приличах ли на божество?

— Да, струва ми се — отговори Робин Фалън. — Трябва да благодариш на майка си, задето ти направи такъв прекрасен костюм.

— Благодаря ти, мамо.

— За мен беше удоволствие, скъпи.

Ланд роувърът зави надясно и се насочи на юг, успоредно на един приток на река Ямуна. Светлините на града се отразяваха в черната вода.

— Пред нас е Рохини — обясни Робин Фалън на съпругата си и посочи една редица къщи пред тях. — Ето тук ще прекосим реката.

— Скоро ще бъдем у дома, миличък — чу Макс думите на майка си.

Ланд роувърът внезапно се люшна наляво. Макс си спомни как бе полетял към студеното стъкло, след това усети, че пада напред. Майка му пищеше, баща му се бореше с кормилото, а колата се понесе по насипа и падна във водата. Макс се удряше в твърдото купе, бореше се за глътка въздух, а после внезапно усети, че е на свобода в мрака, сякаш се спускаше по склона на огромна черна планина на дъното на безбрежен черен океан. Помнеше как лежи на твърдия път, а над него кръжат някакви лица и гласове крещят на неразбираем за него език. Помнеше как баща му с мъка излезе от водата. Помнеше, че майка му бе починала. Беше загинала в Рохини.

Над него се движеха лекари. Бели престилки и непознати любопитни лица. Ръцете му бяха вързани. Споменът си беше отишъл.