Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (71)

71

Алисън Декстър погледна часовника си. Беше девет и половина. Трябваше да почака само половин час. Запита се дали не би трябвало да се чувства неспокойна, да се притеснява заради онова, което предстоеше да се случи. Но след като предния ден бе обмислила положението от всеки възможен ъгъл, тя в крайна сметка остана изненадана от себе си. Не изпитваше абсолютно нищо.

От другата страна на прозореца й нощта се бе изпълнила с мъгла — като дим по стъклото. Напомни й за вредната пелена, която винаги се носеше в кабинета на Пади Макинли в Лейтън. В тамошния криминален отдел имаше много заклети пушачи, а миризмата полепваше по ръцете и по косата й. Всяка вечер в банята дълго се опитваше да заличи вонята от себе си, но след цяла година имаше чувството, че завинаги е пропита с миризмата на никотин — като белите стени на кръчма или като зъбите на Макинли. Марк обичаше да я наблюдава във ваната. Сядаше на капака на тоалетната чиния с чаша червено вино и просто гледаше.

Стъпка спомена и го изрита.

Марк Уилис караше възможно най-бързо през спираловидната бяла мъгла. Неприятното време бе подплашило ловенето шофьори, но той усещаше, че скоро усилията му ще бъдат възнаградени. Продължи да ускорява, докато можеше да вижда отвъд капака на колата.

Знакът за бензиностанцията Норбъри внезапно изникна от мъглата. Сочеше наляво, през двете празни ленти към отбивката. Подозрителен както винаги и умишлено подранил, той намали скоростта и обиколи с ланд роувъра си целия паркинг, проверявайки за скрити полицейски коли. Уилис имаше вносно приспособление към радиото в колата си, което му позволяваше да слуша разговорите на полицейските честоти. Нощта като че ли беше съвсем спокойна — единственото важно събитие беше катастрофа близо до Нюмаркет. Уилис паркира близо до един камион с ремарке и се заслуша в разговорите по радиото. Изпита едва ли не носталгия.

— … ЕРПП е на място — изпращя гласът. — Линейката е на път…

Уилис се усмихна — ченгетата много обичаха жаргона си. ЕРПП означаваше Екип за разследване на пътни произшествия.

— … ранен пешеходец — продължи същият глас. — Подвижната част има един на борда. Няма нужда от вас.

— Разбрано — отвърна женски глас.

Уилис си представяше цялата ситуация. Най-вероятно някакъв малоумен селяндур не беше успял да спре на кръстовището и сега един нещастник щеше да прекара остатъка от дните си в инвалидна количка. „Един на борда“ означаваше, че в полицейската кола на мястото имаше един арестуван.

— По-добре той, отколкото аз — каза си Уилис и подозрително надникна в мрака.

Имаше обаче и други спомени, каза си Алисън Декстър, ужасни и плашещи спомени. 20 ноември 1994 година. През целия ден в службата се бе опитала да зарови страха си в бумащина, да прогони мисълта за бебето в крайчеца на съзнанието си. Не бе успяла. Раздразнена и изтощена, тя бе отишла в дамската тоалетна, за да измие лицето и ръцете си. Сепна се от студената вода и изпадна в ужасна паника. Разгледа отражението си в огледалото над мивката и се запита кога ще започне да й личи.

Декстър реши да си купи кока-кола от автомата до кафенето на отдела. Нетърпеливо отвори кутийката, наслади се на сладостта, която донесе облекчение на мислите й, и подпря глава на хладилния шкаф. От кафенето се носеше шумен мъжки смях. Декстър се опита да не му обръща внимание. Установи, че мъжете по принцип и особено полицаите много обичат непрекъснато да си служат с едни и същи фрази: „… еди-какво си и се вбесих“, „еди-какво си и я изчуках“, „еди-какво си се оплеска“. Отначало тя не слушаше разговора и просто се наслаждаваше на приятната хладина от машината, която усещаше на челото си. След това по силата на някаква ужасна осмоза значението на думите достигна до съзнанието й.

— … чука я от месеци!

— Майтапиш се!

— Не мога да повярвам, че не знаеш… Нали уж си детектив!

Декстър разпозна гласовете: сержант Хортън и сержант Пейн. Леко се извърна, за да чува разговора по-ясно.

— Не го е срам — каза Пейн.

— Явно тя е една малка мръсница — отговори Хортън.

— Не съм учуден. Така изглежда.

— Да, имаш право. Уилис казва, че ужасно пищяла.

Декстър застина ужасена. В гърлото й заклокочи ярост, Уилис бе говорил за нея, бе разказвал на тези идиоти каква е, все едно е парче месо, все едно е някаква курва от Спайтълфийлдс. Декстър хвърли кока-колата си в кошчето за отпадъци и влетя в кафенето.

— Гадни копелета — кресна тя на Хортън и на Пейн. — Ще докладвам и за двама ви. Ще ви се стъжни животът. Има правила, които забраняват да говорите по този начин. Не сме в петдесетте. Аз съм полицай, а не някаква мръсница, на която да се присмивате.

— Приключи ли? — попита Хортън.

— Не, не съм, по дяволите. Ако още веднъж ви чуя да говорите така за мен, лично ще се разправям с вас.

— Ние не говорехме за теб — с усмивка я осведоми Хортън.

— Какво? — Декстър имаше чувството, че земята се продънва под краката й.

— Малката ти игричка с Уилис е вече стара история. Той оправя Отам от два месеца.

Декстър познаваше Кати Отам. Беше руса и евтино гримирана.

— Ако бях на твое място, щях да си тръгна и добре да си поплача — посъветва я Хортън. — А после щях да се постарая да си държа устата затворена и да не си разкрачвам краката.

Вече минаваше десет. Уилис реши да огледа навън. Излезе от фрийландъра и закрачи към светлините на бензиностанцията във влажния въздух. Нямаше много хора. Започна да се пита дали Декстър не му бе погодила номер — може би му бе вдъхнала надежда, а после бе решила да не се появява. Отхвърли тази мисъл — не беше в стила й. Декстър беше по-сложно развито животно. Във всеки случай, той наистина смяташе, че в някое малко извратено кътче на сърцето си тя действително изпитва удоволствие от срещите им. Уилис влезе в кафенето на бензиностанцията. Няколко шофьори на камиони с изморен вид го изгледаха безизразно. На бара имаше красиво младо момиче — Уилис си купи чаша кафе и сандвич с пилешко.

— Тежка нощ, а? — усмихна й се той.

Тя вдигна поглед от касовия апарат, учудена от опита му да я заговори.

— Да, смазана съм. Две лири и двайсет, моля.

Уилис й подаде парите.

— Момиче като теб не бива да работи тук само. Не и сред всички тези диваци — посочи той към шофьорите.

— Добре съм.

— Но на гаджето ти едва ли му харесва.

Тя му подаде касовата бележка и рестото.

— Така му харесва повече, отколкото самият той да си намери работа — усмихна се тя леко и безрадостно.

За миг Уилис си представи живота й. Сигурно приятелят й беше безделник с бирено коремче. Най-вероятно стискаше кутийката бира между краката си, докато гледаше футболния мач. Живееше в противен малък апартамент, който миришеше на чипс. Неохотно изпълняваше задълженията си в леглото след края на мача. Може би веднъж на две седмици излизаше с приятелки и си говореха за пишки в някаква противна миризлива кръчма в центъра на града. Изведнъж му се стори крайно непривлекателна.

Седна така, че да може да вижда паркинга, и зачака. Усещаше, че тя внимателно го наблюдава.

Декстър изхвърча от криминалния отдел с набраздено от сълзи лице. Излезе от сградата и потъна в анонимността на улицата. Около нея с рев прелитаха автомобили и автобуси. Дъждът се изливаше по лицето й и се смесваше със сълзите. Опита се да проумее вътрешното си опустошение. Най-накрая беше научила истината. А тя беше, че Уилис й изневерява от месеци. Истината беше, че той се е чукал с полицай Отам, докато тя напразно беше звънила в празния му апартамент. Истината бе, че небрежното му безразличие към нея изобщо не беше небрежно — беше умишлено и коравосърдечно.

— Алисън, добре ли си? — Сержант Джилиан Рийд я бе последвала.

— Добре съм — отговори Декстър, без да я поглежда.

— Виж, знам какво се е случило, мила — обгърна с ръка Рийд раменете й, — хайде да влезем вътре.

— Как да се върна? Те ми се присмиват.

— Единственият начин да ги спреш, е да им покажеш, че не са те наранили.

— Но не е така. — Декстър усещаше горещите сълзи по лицето си. Струваше й се, че очите й ще се пръснат. — Бременна съм.

— О, миличка! — прегърна я Рийд. — От него ли е?

— Разбира се.

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам. — Декстър наблюдаваше как светът й се изплъзва и тя вече не може да го владее.

— Той знае ли?

— На никого не съм казала.

— Трябва да го махнеш.

— Не мога.

— Алисън, не си малко момиченце. Замисли се как стоят нещата. Не бива да допускаш да се случи това. С кого можеш да поговориш?

— С майка си, сигурно.

— Тогава говори с нея. Не проваляй живота си заради мръсник като Уилис.

Декстър кимна. Изведнъж й стана много студено.

— Искам да се върна и да си взема палтото. Прибирам се у дома.

— Алисън, чуй ме. Ако ще се връщаш горе, трябва да си твърда. По-твърда откогато и да било друг път. Не им позволявай да разберат, че са те наранили. Ако го допуснеш, свършено е с теб.

— Ще се справя. — Декстър избърса лицето си и се върна в сградата. Време беше да им покаже коя е Алисън Смелчагата.

Усети погледите им върху себе си, когато се върна в отдела. Хортън й се хилеше подигравателно от бюрото си. Дори някои от униформените полицаи явно се забавляваха с вида й. Декстър взе палтото от мястото си и се запъти към кабинета на Уилис. Той говореше по телефона и когато я видя да приближава, й даде знак да се махне. Не му обърна внимание и влетя в кабинета.

— Жалък нещастник — каза Декстър. — Противен долен тип!

Уилис веднага затвори телефона.

— Какъв ти е проблемът?

— Спиш с Отам.

— И с други — сви рамене той. — Какво толкова? Никой не е изключителен.

— Напротив — кресна Декстър. — Аз съм.

— Време е да пораснеш, партньоре. Ставаш за запълване на свободното време, обаче нищо повече.

Думите му разкъсаха сърцето й на парчета.

— Не го мислиш. Ти ми помогна. Помогна ми тук и с Винс.

— Сигурно съм се бил размекнал. Ти си сладко мъниче, партньоре, длъжен съм да ти го призная.

Тя го погледна, обзета от пълно отчаяние. Този мъж не беше достоен дори за презрението й, а в утробата й растеше неговото бебе. Декстър се завъртя на пети и излезе от кабинета. Всички от отдела с наслада бяха наблюдавали представлението. Внезапното й тръгване свари някои от тях неподготвени и те се постараха да се престорят на заети, докато тя минаваше покрай тях. Преди да излезе от отдела, Декстър се обърна с лице към всички:

— Понеже виждам, че всички проявявате интерес — провикна се тя, — ще ви кажа, че малкото му пишле не може да задоволи и монахиня.

Хортън и още двама полицаи се ухилиха. Две жени от отдела прехапаха устни, а лицата им сякаш казваха: „Мили боже!“. Пади Макинли излезе от кабинета си заедно със сержант Рийс и се изсмя на висок глас.

Това беше една малка победа. Алисън Декстър плака по целия път за вкъщи.

Уилис започваше да се дразни. Беше десет и половина, а нея още я нямаше. Загаси цигарата си в кафето и излезе навън. Дойде му до гуша от тъпите й игрички. Щеше да отиде в апартамента й, да изрита вратата и да я пребие до безсъзнание, докато не му даде наркотиците. Вече бе отделил един от час от времето си този ден, да пусне обява в „Ийст Лондон Адвъртайзър“ и „Ивнинг Стандарт“. Текстът й гласеше: „Важно! Алисън Декстър, Ню Болдън, Кеймбриджшър“. Беше платил допълнително, за да е сигурен, че текстът ще бъде поместен в дебело каре и че обявата ще се отпечатва цял месец. Искаше информацията да се вижда. Декстър беше напуснала Лондон набързо през 1996 г. Той смяташе, че столицата заслужава да получи шанса да научи къде се намира една стара приятелка.

Уилис влезе в мъжката тоалетна и се приближи до един писоар. От десет минути ужасно му се пикаеше, обаче не искаше да напуска наблюдателния си пост в кафенето. Разкопча панталоните си и впери поглед в белите плочки на стената, докато изпразваше мехура си. Вратата зад гърба му се отвори. Уилис не обърна внимание, съсредоточен в това, което вършеше. Изведнъж усети, че някой е застанал зад него. Преди да успее да реагира, някой рязко дръпна главата му и я блъсна в твърдите бели плочки. Носът му се счупи и той изгуби съзнание.

Нападателят на Уилис го помъкна към изхода и проведе кратък разговор по мобилния си телефон. След две минути Уилис беше натоварен отзад в един форд „Транзит“. Белият микробус напусна бензиностанцията на висока скорост и се насочи по шосе М11 към източната част на Лондон. Уилис бързо дойде в съзнание — усети вкуса на кръв в устата си, а езикът му опипа назъбеното ръбче на счупените зъби.

— Какво става тук? — Той се опита да седне, но един юмрук се заби в лицето му и отново го повали.

— Лягай, тъпако! — излая един глас, зареден с яростта на южните квартали на Лондон.

— Кой си ти?

— Ако не си затвориш устата, ще ти изтръгна езика — каза друг глас.

Уилис се опита да прецени положението — двама мъже отзад и шофьорът. Похитителите му бяха най-малко трима. Осени го смразяващо и ужасно прозрение.

— Къде отиваме?

— В Лондон — обяви първия глас.

— Защо? — отчая се Уилис.

— Защото дължиш пари на някого.

— На Ерик ли? Имаш предвид Ерик Моул?

Същият юмрук се заби отстрани в главата му. Уилис усети, че му се завива свят. Не можеше да разбере какво му се случва.

— На господин Моул — изръмжа гласът. — За нещастни наркомани като теб е господин Моул.

Значи това било. Ерик Моул го бе открил. Уилис се опита да мисли бързо. Знаеше, че ако светкавично не намери някакво решение, с него е свършено.

— Кажете на господин Моул, че мога да намеря парите — избъбри той.

В микробуса се разнесе смях.

— Много е късно, скапаняко. — Единият мъж се наведе над лицето на Уилис. Дъхът му вонеше на уиски и на цигари. — Какво предпочиташ — да те кремират, или да те погребат в морето?

В микробуса, който се носеше с висока скорост по магистралата, отекна смях.

— Чуйте, имам парите. Обърнете и ще ви заведа. При приятелката ми са. Тя е ченге. Разиграваше ме. Ако се върнем, мога да я накарам да ви ги даде.

— Съмнявам се — каза онзи, дето миришеше на уиски и цигари. — Подготвили сме ти прекрасна вечер, слънчице. Честно казано, очаквам я с нетърпение. Господин Моул също ще дойде, за да те поздрави. Лично се интересува от такива сделки. Може дори да те почерпи с чаша вино.

— Защо? За какво говорите?

— Докато гледа как ядеш собствения си задник, поднесен на тепсия. Може дори да ти предложи глътка „Ламбруско“, за да преглътнеш по-лесно.

— Според мен господин Моул предпочита „Болингер“, Лени — провикна се шофьорът.

— Да, имаш право, приятел. Е. какво ще кажеш, Уилис? Една глътка, за да преглътнеш гадостите си?

— Как ме намерихте? — попита Уилис. — Откъде знаете, че съм тук?

Лени, господин уиски и цигари, се замисли над въпроса.

— Ще простим нетърпението ти предвид обстоятелствата. Едно птиченце ни каза.

Микробусът шумно подскачаше по празния път, докато хората на Ерик Моул започнаха да обработват Марк Уилис с юмруци и дървени тръби.

 

 

Алисън Декстър угаси осветлението на излизане от полицейското управление в Ню Болдън. Тихо слезе по каменното стълбище към входното фоайе и кимна за довиждане на дежурния сержант на излизане от сградата. Беше необичайно студена пролетна вечер и тя се загърна в якето си, за да се предпази от лепкавата мъгла. Преди да отвори вратата на колата си, извади от джоба си лист хартия. Обзета единствено от студено задоволство, Алисън Декстър накъса на малки парченца телефонния номер на Ерик Моул, и разпиля хартийките в мрака на нощта.