Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (48)

48

Пикникът на Фулфорд Хийд се увенча с частичен успех. Близначките останаха доволни от сандвичите си с конфитюр, но лекият дъжд развали настроението на Силвия. Уилям Бенет знаеше, че ще трябва да действа бързо, преди търпението й напълно да се изчерпи. Вече беше седнала в колата и слушаше радио. Уилям подозираше, че ако скупчващите се черни облаци освободят товара си, Силвия просто ще потегли и ще го зареже.

Работеше на едно място на стотина метра от колата. Виждаше как момичетата си играят с водните си пистолети. Русите им главички подскачаха наоколо, докато се предпазваха от водните струи. Той събра няколко проби от кремък от мястото, на което според него някога се бе намирала мината. Освен това откри няколко плитки вдлъбнатини в неравната почва, които вероятно са били някогашните входове към галериите. Снима ги и ги отбеляза с малки пластмасови етикетчета за бъдещи изследвания.

Почти беше приключил огледа си. Чуваше далечните изстрели от стрелбището във Фулфорд в далечината и приглушеното бръмчене на хеликоптер на около километър и половина оттам. Имаше още два големи насипа пръст и една канавка, които искаше да проучи. Намираха се зад широко и покрито с преплетени храсти място. Момичетата забелязаха, че баща им се отдалечава, и хукнаха към него, като през цялото време се пръскаха.

Уилям Бенет забеляза нещо странно между по-големия насип и канавката, която отводняваше района. Приближи се, за да го разгледа. Забеляза следи от автомобилни гуми, дебели гуми, които бяха оставили вдлъбнатини в пръстта покрай едната канавка. Точеха се на петдесетина метра по посока на шосето. Покатери се на първата обрасла с трева могила и надникна в канавката. Видя четири чувала от зебло на дъното на калния ров.

Бум!… Бум!… Бум!… — обади се стрелбището.

Бр-р-р… Бр-р-р… Бр-р-р — отвърна му хеликоптерът.

— Какво е това, по дяволите! — прошепна едва чуто Бенет.

Храстите зад гърба му прошумоляха.

— Татко! Татко! — повикаха го близначките.

— Тук съм, деца, просто проверявам нещо! — Бенет преметна крака през насипа и колебливо се смъкна в канавката.

— Какво е? — провикна се Аймоджин.

— Може ли да видим? — попита Изобел.

Бум!… Бум!… Бум!… — обади се стрелбището.

Бр-р-р… Бр-р-р… Бр-р-р — отвърна му хеликоптерът.

— Не, останете там.

Бенет тръгна по дъното на канавката.

— Може ли да видим, татко?

— Не съм сигурен. Струва ми се някакъв лош чичко е изхвърлил тук боклука си.

— Гадост! — възкликна Аймоджин. Отегчена, тя се обърна и напръска с водния си пистолет нищо неподозиращата си сестра в лицето.

Бум!… Бум!… Бум!… — обади се стрелбището.

Бр-р-р… Бр-р-р… Бр-р-р — отвърна му хеликоптерът.

Уилям Бенет се наведе над единия от четирите чувала. Беше вързан с въже. Вонеше ужасно. Бенет се поколеба. Притаи дъх и развърза въженцето. Предпазливо повдигна грубия край на чувала и се озова пред назъбената почерняла плът и отсечените кости на шията на Лиз Коплински. Той отчаяно се опита да си поеме дъх, политна назад и болезнено се стовари в канавката. Обзет от паника, се надигна, без да обръща внимание на ужасната болка в китката, която бе счупил при падането, и кресна на дъщерите си да се върнат при майка си.

Петнайсет минути по-късно от централното полицейско управление се обадиха на втория хеликоптер. Харисън се слиса, когато научи новините. В момента се намираха на около километър от Фулфорд Хийд. Стайлс оглеждаше с инфрачервената камера гористата местност в съседство с Клуба по стрелба на Илай и Фулфорд. По нареждане на Харисън, Тони Пайн се откъсна от мястото, което бе заел над гората, и се отправи на север към откритата площ на пустошта и големия семеен автомобил, паркиран на калния път. Харисън се облегна на седалката си, когато ЕС135 се спусна долу и се приземи рязко на неравната земя. Опита се да се държи професионално, да гледа възможно най-равнодушно на онова, което ще открият в канавката, да превъзмогне изненадата си от странното съвпадение. Осъзна, че присъствието му в района не е никакво съвпадение.

Андъруд се оказа прав.