Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (7)

7

Черното такси излезе с ръмжене на магистралата от мрака на тунела Лаймхаус Линк. Крауч седеше отзад, облян в студена пот от тревожно предчувствие. Таксито зави наляво на Табако Док. Шофьорът погледна през рамо и свали междинното стъкло.

— Тук наляво ли, приятел?

— Да — каза Крауч, — а после по главната улица на Уопинг. Точно срещу станцията на метрото е. На Ралей Уорф.

— Ясно.

Пристигнаха две минути след това. Крауч каза на таксито да го изчака. Забързано влезе в сградата, а шофьорът отвори пластмасов термос с кафе.

Отключи апартамента на Лиз. 2-1-2-3 заглуши воя на алармената система.

Въздухът беше влажен и миришеше на гел за душ. Крауч бе неспокоен и бързо свали диктофона от лавицата с книги. След минута отново беше навън.

Щом седна в таксито, той си пое дълбоко въздух и натисна копчето на диктофона. Нищо. Батериите се бяха изтощили. Автомобилът с грохот се понесе обратно към Канари Уорф, подскачайки по старите павета на главната улица на Уопинг. Крауч здраво стисна онемялата машинка в ръка.

Макс Фалън се появи в кабинета си към осем часа. Уморено включи компютъра си и установи, че е получил двайсет и шест имейла. Три от тях бяха от Лиз. Изстена и пресуши половин бутилка минерална вода „Ейвиън“. Тя беше смущаващо добра в леглото, но той се надяваше да не става досадна. Нямаше нужда от лепка в офиса. Щеше да прегледа съобщенията си по-късно. Засега възнамеряваше да хвърли силите си срещу борбата с обезводняването.

Саймън Крауч купи две батерии от магазинчето до столовата на „Фогъл енд Мур“ и бързо се отправи към кабинета си. Затвори вратата и несръчно постави батериите в диктофона. Пое дълбоко въздух и натисна копчето. Светна някаква лампичка и сред електронното прашене той чу откъслеци от думите на Лиз.

— … „Фогъл енд Мур“… пробутват ми мизерно повишение… а аз се скапвам от работа…

Чу се някакво неясно мърморене. В стаята имаше още някой, но Крауч не можеше да определи кой. Намръщи се, докато се опитваше да чуе отговора, и изруга по адрес на микрофона на диктофона. Над прашенето отново се извиси гласът на Лиз. Като че ли беше пияна.

— Работя през уикендите… през някои… Защо си такъв негодник…

Чу я да се смее. Разнесе се трясък от счупено стъкло. Пияната Лиз беше изпуснала нещо — и друг път го бе правила.

Стъпки. Стъпки по голия дървен под на Лиз. Скъпи стъпки, които започваха да се чуват по-силно.

— … до един са негодници. Майка ти не ти ли го е казвала?

Гняв обзе Саймън Крауч. Гняв, защото тя го бе излъгала. Гняв, задето бе изпуснал нещата от контрол. Ужас, от онова, което щеше да последва. Чу някакво шумолене — все едно някой мачка хартиена торба.

— По дяволите! Роклята ти е изцапана с вино отпред.

Отговорът на Лиз беше приглушен и неясен. След това отново се разнесе мъжкият глас.

— Защо просто не я свалиш?

Крауч натисна стопа и повърна в кошчето за отпадъци. Избърса киселата слуз от устните си. Ето това беше. Студено и грубо. Тя спеше с друг. Сърцето му заби лудо. Кръвта му кипеше зад очите. За миг се поколеба дали да не изхвърли диктофона, но някакво болезнено привличане го накара да продължи. Опита да се успокои. Свали евтината си вратовръзка, която отгоре на всичко беше изцапал, когато повърна. Натисна копчето.

Гласът на Лиз: За какво си мислиш?

Мъж: … направо фантастично.

Лиз: Смяташ ли да направиш нещо по въпроса?

Мъжът, явно също пиян: Ами приятелят ти… Господин Тъжна муцунка от „Плащания“…

Лиз: … свърши. Той не значи нищо. Ще се чукаме ли, или цяла нощ ще си бъбрим глупости?

Крауч се облегна на стола. Щеше да е по-добре да беше влязъл и да ги бе спипал на местопрестъплението, по-добре в съзнанието му да бе останал един-единствен ужасяващ образ. Тогава щеше да го превърне в пъзел и с течение на времето да изхвърли парченцата едно по едно. А сега въображението му рисуваше десетки страховити картини.

Вбеси се от собствената си глупост. Беше най-големият скапаняк на планетата. Дал й бе толкова много свобода, беше повярвал във всички онези глупости за самоуважението, беше се отнесъл толерантно към постепенното спиране на интимните им отношения. Олдо беше прав от самото начало. Тя беше боклук. Крауч стовари юмрук върху пластмасовата маса. Как е възможно да е такъв кръгъл глупак?

Записът продължи. Сумтене, което се открои от прашенето.

Мъжът: Харесва ли ти?

Лиз: Да… О, да…

Мъжът: … знаех си, че си мръсница…

Лиз: О-о-о… о-о-о… чукай ме… чукай ме…

Чукай ме. Чукай ме. Крауч установи, че неочаквано започва да му се повдига от акцента й. Като че ли поглъщаше мръсотия, изхвърлена от дъното на Ийст Ривър.

Мъжът: Къде го искаш?

Лиз, задъхана: Където и да е, Макс, където искаш, по дяволите…

Където искаш. Макс. Където искаш, по дяволите. Макс. Макс.

Шумовете не спираха. Сумтене, писъци, шумолене. Като че ли колеха прасе. Най-сетне лентата свърши и във внезапно настъпилата тишина в кабинета си Крауч се разплака за пръв път от десет години насам. Затвореше ли очи, виждаше Макс Фалън, най-изкусния играч на пазара, който чукаше приятелката му. Представата го отвращаваше и едновременно с това го възбуждаше. Още повече се вбеси заради собствената си окаяна възбуда. Два часа бяха нужни, докато отчаянието му се превърне в ярост.

В десет и половина прочете писмо от Лиз по електронната поща, с което му съобщаваше, че се нуждае от пространство.

В единайсет се обади на Олдо.