Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (42)

42

Алисън Декстър се върна в жилищния комплекс Морли по тъмно. Този път се увери, че никой не я следи. Другият гараж на Иън Старк се намираше в югоизточния край на квартала. Мястото беше зле осветено и Декстър разбра защо го е избрал Старк — самата тя се почувства удобно невидима, когато сряза катинара на гаража. Този път от вратата не се посипаха изсъхнали листа и мръсотия.

Освети с фенерчето си голите стени и провери дали полицейската радиостанция е на сигурно място в джоба й. Гаражът беше празен, с изключение на един метален шкаф и на някакви инструменти. Декстър взе отвертка и чук и постави фенерчето на пода до шкафа. Внимателно подпъхна отвертката под капака на най-горното заключено чекмедже и я заби наполовина вътре. След това с всички сили натисна дръжката на отвертката и отвори чекмеджето около два сантиметра. Извади отвертката и освети вътрешността на чекмеджето с фенерчето си.

Бинго.

Декстър затвори вратата на гаража, за да не се чува шумът, който вдига. След това започна да рови сред инструментите на Старк, за да открие нещо, с което да може да повреди по-сериозно ключалките на шкафа. Спря се на едно зидарско длето и се залови за работа. Ключалката се опъваше, затова се наложи в продължение на цял час Декстър да се бори яростно, за да счупи механизма. Най-сетне успя да отвори изцяло горното чекмедже чрез комбинация от система лостове и физическа сила.

Вътре преброи двайсет килограма кокаин в отделни торбички. Освен тях имаше десетина найлонови плика с хапчета, с хиляди хапчета. Приклекна, плувнала в пот. Ето за какво беше дошъл Уилис. Най-сетне успя да го хване натясно. Декстър действаше бързо, защото съзнаваше, че усилията й може да привлекат нежелана компания. Отвори вратата на гаража. Минутка по-късно, след като се увери, че все още е сама, тя вкара колата си на заден ход в гаража.

Натовари в багажника си всички наркотици, като остави само една торбичка с кокаин, която разряза и разпиля съдържанието й по пода на гаража. Извади от вътрешния джоб на якето си лист хартия и написа кратка бележка. След това пъхна бележката в разрязаната торбичка с наркотика. Това беше добре премислена обида. Надяваше се да го заболи.

Премести мондеото си няколко метра напред, затвори плътно вратата на гаража и я заключи с нов катинар. Поруменяла от положените усилия и от успеха си, тя подкара на висока скорост, прекоси Морли и излезе на околовръстното шосе. Пътуването й отне петнайсетина минути. Паркира на брега на канала Болдън — вонлив канал зад новата промишлена зона. Постара се да стои извън обсега на охранителните камери, които новите корпорации бяха поставили по високите си метални огради.

Декстър имаше съвсем ясна цел. Извади торбите с кокаин и с хапчета от багажника на колата си и една по една ги изсипа в кафявата вода. Това действие й достави огромно удоволствие. Все едно си пускаше кръв. Все едно изливаше навън отровата, която Марк Уилс беше инжектирал във вените й. Технически погледнато, унищожаваше улики, само че тази мисъл не я притесняваше особено. Иън Старк беше мъртъв, търговията му беше секнала. Нямаше начин да свърже наркотиците пряко с Уилис, защото единственото доказателство, с което разполагаше, бе присъствието на името и на телефонния номер на Уилис в бележника на Старк. Във всеки случай не искаше Уилис да отиде в затвора. Той много добре знаеше как да разиграва системата и да я побеждава. Най-добре бе напълно да унищожи стоката, за да не го изкушава. Освен това много й се искаше да зърне изражението на лицето му, когато разбере, че тя е ликвидирала неговата инвестиция за сто хиляди лири.

Декстър съзнаваше, че е изгубила точната си преценка за нещата. Уилис й пречеше да вижда нещата ясно, както правеше винаги. Някога тя имаше нужда от него. Той беше защитната сила, за която бе копняла и от която се нуждаеше. Реши да скъса с миналото. В крайна сметка, каза си тя, един от мотивите й да поиска прехвърляне в Ню Болдън беше желанието й да избяга от плаващите пясъци на лошите спомени, които по онова време заплашваха да я погълнат изцяло. Бе време да се поучи от грешките си. Трябваше да сложи край.

Ню Болдън беше малко градче с присъщия на такива места начин на мислене. В началото това я измъчваше. Докато се отдалечаваше от промишлената зона обаче, Декстър си каза, че това все пак е празно платно, върху което можеше да нарисува какъвто живот си пожелае. Жълтата светлина на уличните лампи прелиташе покрай колата, докато тя пътуваше към малкия си апартамент недалеч от полицейския участък. Алисън Декстър имаше чувството, че всяка светеща лампа е един лош спомен, и бе твърдо решила да ги остави зад гърба си.