Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (24)

24

1 май

Къщата беше спретнато подредена и леко ухаеше на лавандула. Върху полицата над камината бяха подредени снимки, поставени в рамки. Повечето от тях бяха черно-бели, на някои се виждаха мъже с униформи.

Полицай Сойеруайн седеше на крайчеца на двуместния диван на Мери Колсън. Вече започваше да свиква с дневната. Та нали идваше тук за трети път през последните две седмици. Колегите му от участъка смятаха, че се опитва да се докопа до наследството на старата дама. Според него това беше много грозно. Мери беше уплашена възрастна пенсионерка и част от работата му се състоеше в това да я успокоява. Освен другото му приготвяше страхотни пържени яйца.

— Глезите ме, госпожо Колсън — провикна се той към кухнята.

Не последва отговор. Сойеруайн знаеше, че тя не дочува и внимателно наблюдава устните му, когато й говори. Откачи радиостанцията и се обади.

— Седем-осем едно на проверка в Бюмонт Гардънс, номер седемнайсет. Тръгвам след десет минути.

— Централа до седем-осем едно. Прието. Провери и под матрака — долетя подигравателният отговор.

Копелета.

— Това нещо вдига ужасна врява — каза Мери Колсън, когато влезе с подноса със закуската на Сойеруайн.

Две пържени рохки яйца. Днес са малко по-препържени, но няма нищо.

— Вие ме глезите, госпожо Колсън — повтори той с надеждата тя да не е чула добре съобщението по радиостанцията.

— Глупости — възрази Мери и постави подноса в скута на Сойеруайн. — Никой друг не го е грижа за мен.

— Нали имате жена, която се грижи за вас.

— Тя пет пари не дава за мен. Само гледа да си напълни корема.

— Ако ме черпите така, госпожо Колсън, май ще трябва да се преместя при вас.

Мери се засмя високо:

— Ами какво ще си кажат съседите? — попита тя и се отпусна мъчително в любимото си кресло.

— Че сте си намерили красив мъж с униформа — подметна шеговито Сойеруайн, след което тутакси се притесни, като си спомни за черно-белите спомени над камината.

— Хубава униформа — благо се усмихна Мери.

Сойеруайн се съсредоточи върху яйцата и филийките си.

— Е, кажете сега за онези хулигани, които са ви събудили — подкани той между два залъка. — Какви бяха този път?

— Бяха четирима. Цигани — посочи Мери през предния прозорец. — Размотаваха се наоколо като идиоти, които пускат фойерверки. В четири сутринта. Ужасно досадно.

— Съмнявам се, че са били цигани, госпожо Колсън. Не и в този квартал.

— Изглеждаха като цигани — настоя тя.

— С каруци и огньове?

— Не ставайте нахален. Знам какво видях.

— Значи са ви събудили? — състрадателно попита Сойеруайн.

— Бях будна. — Мери се пресегна към шишенце с хапчета на ниската масичка. — Тези са за паркинсона ми. Цяла нощ прескачам до тоалетната.

— Съжалявам — потисна усмивката си полицаят.

— Освен това сънувам странни сънища.

— Включително и това, че разбивате сърцето на кварталния полицай.

— Ах, ти, палаво момче! Не, честно казано, от хапчетата получавам кошмари.

— Какви точно? — Сойеруайн отпи от чая си и се запита какви ли са кошмарите на една осемдесет и осем годишна жена.

Мери за пръв път се почувства неловко.

— Нали знаете за мен?

— Какво да знам?

— За способностите ми.

Сойеруайн смръщи вежди за миг, след това си спомни, че един от колегите му му беше разказвал за Мери.

— А, да — припомни си той. — Предсказвате бъдещето и други такива.

Мери го изгледа обидено:

— Малко по-сложно е. Някога правех сеанси.

— Като медиум ли?

— Да. Престанах, когато веднъж заради мен един старец се разкрещя.

— Как така?

— Казах му, че мъртвата му съпруга стои на прозореца на кухнята.

Сойеруайн развеселен се задави с чая си.

— Не е смешно — укори го Мери. — Наистина гледаше.

— Извинявайте, госпожо Колсън — прокашля се полицаят, за да прочисти гърлото си. — Но какво общо има това с кошмарите ви?

— Не съм сигурна, обаче това ме плаши.

— Това?

— Все един и същи кошмар.

— Разкажете ми.

Госпожа Колсън тихичко му разказа онова, което наричаше „съня с човека куче“.

— Страшничко е — съгласи се Сойеруайн. Вече започваше да схваща. Уплашената старица имаше повтарящ се кошмар и викаше младия красив полицай, за да я успокои. — Не се тревожете заради това, госпожо Колсън. Сънищата са си просто сънища. Те не се сбъдват. Същото е като с онези астрологични щуротии. Всеки ден във вестника ми обещават, че ще се случи нещо голямо, че ще се запозная с някакъв специален човек, че животът ми ще се промени. Обаче нищо такова не става — пак съм си аз и опъвам здраво каиша. Не виждам как Марс или Юпитер ще ми помогнат да спечеля от лотарията.

— Всъщност тази седмица е много важна от астрологическа гледна точка — неодобрително изсумтя Мери. — Четох за това — пет планети от Слънчевата система ще застанат на една линия.

— Нека да позная — настъпва краят на света, така ли?

— Надявам се да не е това. Смята се, че е благоприятно за възпроизводството.

— За жалост, това не ми е особено важно в момента, госпожо Колсън. Все още не познавам бъдещата госпожа Сойеруайн.

Явно нещо беше отвлякло вниманието на Мери и тя се взираше в празното пространство зад Сойеруайн.

— Не съм преживявал подобно нещо — продължи полицаят. — Някога сънувах, че играя в „Арсенал“, а вижте ме сега…

— Познавате ли някой на име Кристин или Кристи? — внезапно го прекъсна Мери.

— Моля?

Мери се смръщи неопределено. Явно търсеше нещо, подреждаше белите шумове в главата си.

— Кристин или Кристи — каза тя. — Един от гласовете.

Сойеруайн се почувства много неловко. Момчетата в участъка направо щяха да пощуреят, ако узнаеха за това. Внезапно радиостанцията му изпращя и той се стресна.

— Централата до всички патрули. Пожарната има нужда от помощ. Мурсфийлд номер двайсет и две. Възможни смъртни случаи. Полицаите са на път.

— Те не обичат радиото — укорително отбеляза Мери. — Нито мобилните телефони.

Сойеруайн се изправи бързо и изпи чая си. Мурсфийлд беше само на двайсет и пет минути път.

— Трябва да тръгвам, госпожо Колсън. Дългът ме зове.

Мери не го слушаше.

— Тя вече си тръгна. Искаше да ви каже нещо.

— На мен ли?

— Много се гордее с вас.

— Пазете се — провикна се Сойеруайн и отвори входната врата. — Благодаря ви за закуската.

Мери взе книжка с ребуси. Понякога й помагаше да прогони шепота от главата си.

Сойеруайн притича по стълбите към полицейската кола. Добре познаваше Мурсфийлд — елегантни къщи на хора от средната класа. След Бюмонт Гардънс наляво по Уолис авеню до кръстовището с Мортън, направо и после наляво на светофара…

На кръстовището на Бюмонт Гардънс и на Уолис авеню Сойеруайн рязко натисна спирачките и погледна назад към квадратната къща с нейната малка тревиста морава и дантелени пердета. Баба му беше починала преди пет години. Моминското й име беше Хана Кристиан.