Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (53)

53

4 май

Събуди се в шест сутринта и си даде сметка, че е плакал. Очите му смъдяха. Сведе поглед и видя ръката на Мери Колсън върху своята. Явно полагаше усилие да се събуди — клепачите й се опитваха да се преборят с тежестта на успокоителните. Андъруд се наведе напред.

— Господин Андъруд? — гласът й беше сух и едва доловим.

— Здравей, Мери — тихо каза той.

— Помните ли за ключовете?

Андъруд кимна.

— Приятелят ви пита за ключовете. — Тя стисна ръката му малко по-силно, докато се опитваше да се събуди.

— Знам, Мери, вече ми каза.

— Добре — прошепна тя. — Той говори за някаква кутия.

Андъруд настръхна от страх.

— Джак ми каза да прибера в кутия разни неща, които ме натъжават.

— Иска да я отворите. — Очите на Мери вече бяха отворени. Постепенно идваше на себе си и осъзнаваше къде се намира. — Аз съм в болница.

— Вчера си паднала. Ударила си си ръката и главата. Добре ли се чувстваш? Да ти донеса ли нещо?

Мери немощно се усмихна:

— Бих искала чаша чай — промълви тя и го потупа по ръката. — Вие сте добър приятел.

Андъруд остана, докато поднесоха закуската на Мери. Реши да не я осведомява за труповете във Фулфорд Хийд, защото беше твърде немощна. След като изсърба чая си и направи слабо усилие да изяде половината овесена каша, тя се облегна на възглавниците и отново се унесе в сън. Андъруд й остави кратка бележка, с която я осведомяваше, че отново ще дойде да я посети вечерта. Не го правеше само от добро сърце. Описанието, което Мери им беше дала на местоположението на труповете, беше невероятно точно. Андъруд съзнаваше, че старицата все още е единственото истинско прозрение в разследването. През съзнанието му обаче преминаваха и други проблеми. Когато подкара колата си от болницата, мислите му неизбежно се върнаха към майка му. Преди десет години си бе тръгнал от същата тази болница и повече не я видя. Знаеше, че в продължение на много години е бил за нея извор на разочарование и обезсърчение — особено задето не бе успял да има деца. Отношенията им бяха станали напрегнати през месеците преди смъртта й — когато ракът бе завладял тялото й, Елспет Андъруд бе започнала да се държи нелогично и злобно. Знаеше, че тя изпитва силна болка и бе видял как в погледа й се събира ужас. Страхът й се превърна в горчивина. Укоряваше го за минали грешки, обвиняваше го, че я е изоставил, когато закъсняваше за посещенията си в болницата, възпираше всичките му състрадателни забележки с жестокия си фатализъм. Рационалната му мисъл отдавна бе приела и се бе опитала да заключи този спомен. Андъруд обаче знаеше с най-тъмните, най-детинските и най-егоистични кътчета на душата си, че все още не може да се примири с начина, по който го бе напуснала майка му.

Постъпването на Мери Колсън в болницата и сърдечното й отношение към него бяха в ярък контраст. Беше го нарекла свой приятел. Този простичък жест отекна дълбоко в сърцето на Андъруд. Беше започнал да смята, че след разпадането на брака си и след като бе изпаднал в депресия, вече е изгубил способността да създава нови приятелства. Любящата природа на Мери го трогваше. Тя стоически бе приела неизбежността на смъртта си. „Не се боя да умра — беше му казала във връзка с виденията си за човека куче, — но не по този начин“. Андъруд се запита дали собствената му майка не се бе чувствала по същия начин по отношение на болестта си, но просто не бе имала смелостта да си го признае. Като дете цялата обич на майка му бе насочена към него. Вероятно горчивината й извираше от факта, че синът, когото боготвореше, не е способен да я спаси. Мисълта го изпълни със съжаление.

Андъруд внезапно взе решение. Отклони се от околовръстното шосе и се насочи право към центъра на Ню Болдън. Мина покрай сивата сграда на полицейския участък и се насочи на юг по Арджил стрийт към жилищния квартал, който всички тук наричаха Хоубуш. Паркира пред католическата църква „Свети Йосиф“. Поседя мълчаливо в колата четири-пет минути, преди да излезе навън.

Църквата беше обикновена тухлена постройка от петдесетте години. Андъруд отвори вратата. Опита се да преодолее обичайното си чувство на скептично негодувание и да изпълни намисленото. В църквата се подготвяха за литургия. Андъруд искаше да излезе, преди да започне шумотевицата. Попита една жена, която подреждаше цветя от лявата страна на нефа, къде може да намери свещи. Откри мястото почти веднага и забеляза, че нямаше нито една запалена свещ. Погледна часовника си — още беше рано. Мисълта, че неговата свещ ще бъде първата запалена за деня, го накара да се почувства още по-неудобно.

Драсна клечка кибрит, наслади се на пламъка и запали една свещ. Трудно му беше да мисли за нещо уместно. Установи, че вместо това си спомня лицето на майка си в деня на сватбата му. На него бе изписана любопитна смесица от гордост и отчаяние — гордост заради щастието на сина й и отчаяние, защото той вече бе възрастен човек. Пламъкът на свещта проблесна пред него. Забеляза свещеника, който подготвяше масата пред олтара за службата. Андъруд си спомни неудобството си, когато като дете го бяха накарали да получи първо причастие, обзет от омраза към действието, което нямаше никакъв смисъл за него. Все пак беше доставил удоволствие на майка си. Свещеникът му се усмихна. Андъруд кимна в отговор и реши да си тръгва.

Църквата се намираше в съседство с католическото училище и когато се насочи към западната врата, Андъруд забеляза изложбата от детски рисунки на стената. Забави крачка, за да разгледа ярките им рисунки на библейски сцени и персонажи.

Любимият ми светия е свети Франциск — пишеше на едно място, — защото обичам животните, а свети Франциск е умеел да разговаря с тях. Имам куче, което се казва Мак, и хамстер, който се казва Чакълс, и през цялото време им говоря.

Андъруд се усмихна. Друга рисунка се казваше Двайсет въпроса за църквата. Той продължи да чете: Какво представлява литургията? Литургията е много важна в католическата църква. Тя отбелязва Тайната вечеря. Ние вярваме, че виното и хлябът се превръщат в кръвта и в плътта на Исус Христос.

Друго дете беше преписало откъс от религиозен текст с красив калиграфски почерк: Получаваме ги не като обикновен хляб и обикновено вино, а както Исус Христос, нашият спасител, се е превърнал в плът и кръв за нашето спасение. Това му бе предостатъчно. Църквите и болниците бяха сред най-неприятните за него места, а вече се бе преситил и от двете. Забърза обратно към колата си, треперейки в студения сутрешен въздух. Докато отключваше вратата, започна да осмисля някои от прочетените откъси и в мислите му постепенно се оформи страховита логика.

Убиецът на Харви и на Старк им бе инжектирал някаква невероятна смесица от наркотични вещества, преди да ги убие. Тези вещества предизвикваха халюцинации и видения. Андъруд вече подозираше, че наркотиците не целяха само да умъртвят жертвите. Имаше много по-лесни начини да се постигне това. Заключи, че наркотиците са предназначени да променят начина, по който жертвите възприемат действителността или своя мъчител. Дали убиецът не искаше да се превърне в нещо друго в очите на жертвите си? Доктор Милър беше споменал, че някои от веществата в тези наркотици са били използвани като серум на истината, че правят човека, който ги поглъща, податлив на внушение.

Андъруд се замисли за католическата литургия. Концепцията за превръщането играеше важна роля в няколко религиозни системи. В католическата литургия се смяташе, че хлябът и виното за причестявано физически се превръщат в плътта и кръвта на Исус Христос: Исус Христос, нашият спасител, който се е превърнал в плът и кръв заради нашето спасение. Дали наркотиците не бяха инжектирани на жертвите като някакъв странен ритуал на причестяване? Дали убиецът не пресъздаваше някакво необикновено превъплъщение и не искаше да се превърне в съзнанието на жертвите си от светска в духовна субстанция? Или пък, инжектирайки насила сместа в телата им, той ги караше да споделят виденията му, да се слеят с него?

Не беше съвсем последователно, но Андъруд усещаше, че е на прага да открие нещо. Светото причастие беше пасивно действие, при което човек доброволно приема причастието в тялото си. Действията на убиеца бяха агресивни. Той насила налагаше волята си на своите жертви. Инжектираше ги с наркотици насилствено и вероятно въпреки съпротивата им. Това беше акт на проникване — насилие над възприятията. За пръв път Андъруд започна да разглежда престъпленията в сексуален контекст. Убиецът натрапваше виденията си в съзнанието на жертвите си. Той искаше да предизвика промяна, да им наложи нов вид възприятия. Андъруд усети как го облива студена тревога, когато се замисли за Роуина Харви. Започваше да разбира защо убиецът бе пощадил живота й.

Ключът се криеше в природата и в историята на сместа. Убиецът беше създал специална течност, която смяташе за единосъщна със себе си. По време на срещата им в ботаническата градина Адам Милър беше споменал, че гъбата Amanita Muscaria е била използвана в древните цивилизации. Андъруд внезапно осъзна, че незабавно трябва да разбере как е ставало това.

Усещаше, че парченцата от пъзела се наместват по местата си. Убиецът най-вероятно беше пациент на Джак — не официален полицейски случай, а частен клиент. Убиецът беше богат и караше голям джип или друго подобно превозно средство. Той се опитваше да повлияе на възприятията на жертвите си, да ги накара да променят начина, по който гледат на него. Беше избрал Amanita Muscaria предумишлено. Гъбата имаше дълга история и беше тясно свързана с някои древни цивилизации. Освен това убиецът събираше глави. До този момент имаше най-малко пет. Беше приключил с обратното броене. Андъруд запали двигателя и си тръгна от църквата „Свети Йосиф“.

Обратно броене до какво?

Трябваше да поговори с Декстър и да прегледа личните вещи и онова, което беше останало от досиетата на пациентите му. Андъруд все повече се убеждаваше, че някъде в подробностите се крие бог.