Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (37)

37

Почти в същия момент Мери Колсън се обади в полицейския участък. Беше неспокойна и разтревожена след прекараната в кошмари и тревоги нощ. Отново беше видяла купчина трупове някъде в тъмното, а близо до тях играеха деца. Беше видяла как човекът куче се надига от земята, а ръцете и краката му ръмжат и лаят. Видя и себе си в една кутия, а Джон Андъруд беше дръпнал капака и я бе затворил. Знаеше, че ще умре.

Мери не си даде труда да укорява Дорийн О’Риордан, задето е закъсняла с един час. Не спомена и за банкнотата от десет лири, която бе изчезнала тайнствено от буркана с парите й. Започваше да усеща ужасна умора в костите си, надигащо се чувство, че е видяла и преживяла достатъчно и че би било по-естествено да умре, отколкото да остане жива. Седеше смълчана и чакаше пристигането на приятелите си.

— Пак не си закусила — скастри я Дорийн, като видя недокоснатия поднос в скута на Мери.

— Не съм гладна.

— Струва ми се, че си отслабнала — отбеляза Дорийн с усмивка.

— А ти не.

— Защо не си хапнеш препечена филийка?

— Не съм гладна. И без друго не трябва да ям препечени филийки. Не може ли да ми дадеш малко плодове. Боли ме, като прегръщам препечената филийка.

Дорийн знаеше това.

— Не можем да правим упражненията, докато не закусиш.

Мери сви рамене:

— Те са си чиста загуба на време. Представяш ли си — да караш една осемдесет и осем годишна жена да прави упражнения. Ама че глупост!

— Не го правя за собствено забавление, Мери. Заради твоя паркинсон е. От упражненията ставите и мускулите ти ще заякнат и ще се придвижваш по-лесно.

— И така се придвижвам.

— Разбира се.

Дорийн реши да не спори. Оттегли се в кухнята и седна на един от твърдите дървени столове на Мери. Извади от пазарската си чанта една туристическа брошура и си позволи да й хвърли един поглед. Хотелът, който си беше избрала, се намираше на западния бряг на Корфу, непосредствено до Палеокастрица. Докосна лъскавата, разположена на половин страница снимка на синьото море и зелените петна на маслиновите корички.

Още само няколко седмици.

Вече беше платила депозита от сто и петдесет лири. Скоро трябваше да плати и останалите деветстотин. Не се притесняваше — дотогава щеше да събере парите. Хотел „Одисей“ изглеждаше прекрасно — гледаше към Йонийско море, а зад него беше планината. Дорийн прочете наум описанието от брошурата, макар че вече го знаеше наизуст дума по дума: „Тръгнете по стъпките на могъщия цар Одисей и елате в нашия Йонийски рай. Този чудесен четиризвезден хотел е мечта за всички, които обичат лятото. Насладете се на слънцето до удобния плувен басейн, а вечер отдъхнете под звуците на музиката на оркестър «Лазарос» в бар «Акропол». Направете така, че мечтите ви да се сбъднат на вашата собствена Одисея“.

Дорийн се питаше какви точно са нейните мечти. Една от тях беше да пътува в чужбина и не след дълго щеше да се сбъдне. Несигурно прегледа списъка с атракциите в хотела: плувен басейн, спортна зала, ресторант, снекбар, стаи с климатици и с балкони, сешоар и уреди за приготвяне на чай. Представи си как седи на терасата си с чаша бяло вино и кутия шоколадови бонбони в топлите сенки на късния следобед. Наистина беше като сън. Далеч от голия влажен Кеймбриджшър със своенравните бабички и мокрите плочки в тоалетните.

Андъруд и Сойеруайн пристигнаха половин час по-късно. Сойеруайн беше получил съобщението на Мери Колсън от развеселената централа. Беше уведомил за него Андъруд, след като той се бе върнал от Кеймбридж. Дорийн им направи чай и остана да слухти в кухнята, внезапно обзета от безпокойство заради редовните посещения на полицията тъкмо когато предстоеше да се сбъдне мечтата й. Засмука една цигара, докато се опитваше да се съсредоточи.

— Добре ли сте, госпожо Колсън? — попита Сойеруайн. — Притеснихме се за вас.

Мери Колсън гледаше някакво телевизионно предаване за човекоподобните маймуни.

— Не намирате ли, че избиването на всички тези горили е много тъжно, господин Андъруд?

— Честно казано, не съм се замислял за това — призна Андъруд.

— Изсекли са всичките им гори и те няма къде да живеят. Това ужасно ме ядосва.

— А, разбирам — забеляза документалния филм Андъруд. — Разбирам. Да, наистина е ужасно. — Той се размърда на мястото си. — Може ли да ви попитам защо ни извикахте, Мери? Още нещо за… моя приятел ли? За онзи, който почина?

Мери Колсън бръкна в дамската си чанта и извади оттам запечатан бял плик.

— Написала съм някои неща за вас двамата — каза тя и се закашля силно, защото димът от кухнята я дразнеше.

— Какви неща, госпожо Колсън? — попита Андъруд, без да отваря плика.

— Сънят ми — отвърна тя. — Снощи беше по-ясен. Почувствах се по-близо до него. Сега го разбирам по-добре. Човекът куче е убил и други хора, не само вашия приятел.

Андъруд сведе поглед към плика.

— Какво сте написали, госпожо Колсън?

Мери потърка уморените си очи.

— След като се събудих сутринта, записах всички подробности, които си спомнях. Беше ужасен сън, по-лош отпреди. Сънувах вашия приятел. И една жена. Никога досега не съм я виждала в сънищата си. През деня забравям много от нещата. Напоследък много се изморявам. Затова реших да ви запиша всичко.

— Много мило от ваша страна, госпожа Колсън — благодари й Сойеруайн. — И не се притеснявайте, че се изморявате. Винаги сте по-енергична от мен.

— Значи планетите не са те направили по-мъжествен? — пошегува се Мери.

— Аз поне не съм забелязал такова нещо. — Сойеруайн се обърна към Андъруд. — Мери е моят личен астролог. Тази седмица се очаква някакво особено разположение на планетите. Мери смята, че то ще се отрази благоприятно на любовния ми живот.

Усмивката на Мери угасна.

— Той идва за мен — тихо промълви тя.

— Кой, Мери? — попита Андъруд. — Кой идва за вас?

— И аз бях в съня, господин Андъруд. Човекът куче ще убие и мен. Бях в някаква кутия.

— Чуйте ме, Мери — решително поде Андъруд, — никой не идва за вас. Тук сте в безопасност. Никой не знае за сънищата ви, освен полицай Сойеруайн и аз. Няма да допуснем никой друг да види бележките ви.

— Обещавате ли?

— Обещавам. Ако нещо ви уплаши или разтревожи, звъннете в участъка и ще пратим кола след няколко минути. — Андъруд знаеше колко ще се зарадват в централата на обещанието, което даваше.

— Не се страхувам от смъртта — каза тя и погледът й се плъзна към прозореца. — Знам, че братята ми и синът ми ще ме чакат. Знаете ли, майка ми все повтаряше, че животът е като приспивна песен — красива мелодия, от която се унасяш в сън. Преди това ми харесваше, обаче сънищата ми вече не са приятни. Вече не искам да заспивам.

— Стига, госпожо Колсън, ние ще се погрижим за вас. — Сойеруайн прекоси стаята, дръпна празната чаена чаша настрани от Мери и хвана ръката й, когато тя заплака.

Андъруд ги остави за малко и отиде в кухнята. Дорийн се стресна, когато той отвори вратата.

— Госпожо О’Риордан?

— Госпожица — поправи го тя и угаси цигарата си в една чинийка.

— Госпожице О’Риордан, днес Мери е много разстроена. Сънувала е неприятен сън. Може би няма да имате нищо против да я наглеждате внимателно през следващите няколко часа.

— Точно за това съм тук.

— Да, така е. Ваканция ли планирате? — попита Андъруд, когато забеляза брошурата в скута й.

Внезапно Дорийн се обърка.

— Гърция. Корфю — каза тя и Андъруд ужасно се подразни от погрешното произнасяне на думата.

— Заслужили сте си почивката, не се съмнявам — сухо отбеляза той.

— Нямам търпение.

— Явно пушенето ви дразни госпожа Колсън.

— О!

— Може би за в бъдеще ще бъде по-добре да избягвате да пушите в къщата.

Проклетата дърта кучка.

— Трябваше просто да ми каже — кисело рече Дорийн.

Андъруд огледа малката кухня.

— Знаете ли, Мери питаше за фъча си. Чудеше се какво ли е станало с него.

Дорийн сви рамене:

— И ви накара да го потърсите, нали?

— О, не, аз знам какво се е случило със сладкиша — отговори Андъруд.

Дорийн си спомни, че някой бе почистил микровълновата печка. Беше решила, че е работа на Мери.

— Вие пазарувате всичко необходимо за Мери, нали, Дорийн? — продължи той.

Дорийн се притесни. Навлязоха в минно поле.

— Освен в почивните си дни и през уикенда. Тогава тук идва друга гледачка.

Андъруд се усмихна. Беше го очаквал. Дорийн О’Риордан не беше глупачка.

— Дали не бихте ми направили една услуга? — замислено поглади брадичката си той. — Мери се притеснява, че парите й изчезват. Смята, че някой ги краде. Знаете какви са възрастните хора — често забравят, нали? Но вие сигурно можете да ми дадете графика на смените си и касовите бележки от последния месец. Така ще разберем кога сте пазарували вие и кога ви е замествала някоя от другите гледачки, нали?

— Да, би трябвало. — Дорийн мислеше как би могла да се измъкне. — Но какво ще помогне това?

— Мога да ги сверя със записките на Мери. Да проверим какво е било похарчено според нея и каква е истината. А ако разполагам с графика ви, ще знам кой е пазарувал в съответните дни.

— Значи тя си води сметка за всички покупки? — учуди се Дорийн.

— О, да, записва си всичко — увери я Андъруд.

Половин час по-късно в кабинета на Декстър Андъруд отвори плика, който му беше дала госпожа Колсън, и прочете всички подробности за последния й сън. Забеляза датата в горния край на първата страница и си спомни за майка си. Наближаваше десетата година от смъртта й.

Уважаеми господин Андъруд, ужасно съжалявам за случилото се с приятеля ви. Но ние вече сме приятели и се надявам, че това ще ви помогне. Ваша Мери Колсън.

Андъруд усети как го пробожда чувство за вина. Той не бе смятал Мери Колсън за своя приятелка. Може би бе забравил как да разпознава приятелите си.

Най-напред има един мъж, вързан за някаква маса. Ръцете му са вързани под тялото, а главата му е в една кутия. Това е вашият приятел, знам го със сигурност. Той вече говори с нас. Духът му не може да намери покой. Предадох ви неговото съобщение за ключовете. Той се появи и на други места в съня ми. Има и една жена, която плаче в мрака. Ужасно е изплашена, пищи.

Андъруд установи, че думите на Мери го тревожат много по-силно, когато ги вижда написани. Не му харесваше мисълта за съобщения, изпращани от мъртъвци, които стоят скупчени около него и шептят. Смъртта на родителите му и съсипаният му личен живот бяха унищожили и последните следи от католическата му вяра. За него мисълта за съществуване в отвъдното, за това, че ще споделя живота си с всички духове, които е разочаровал, беше ужасно потискаща. Беше се примирил със смъртта, когато си я представи като нищо: връщане към същото състояние на блажена неосъзнатост, в каквато се намираме преди раждането си. Андъруд смяташе осъзнаването за проклятие — да проумееш нещата според него бе прелюдия към това да се разочароваш от тях. Точно затова беше против смъртното наказание — най-добре да оставиш копелетата да гният от скука.

Отърси се от унеса си, когато усети вълната на прилива да ближе краката му, и се опита да се съсредоточи върху писмото на Мери:

След това виждам една купчина тела: на едно място са, но са отделени едно от друго. Намират се едновременно вътре и вън. Прилича на стая, обаче наблизо няма сграда. Наоколо играят деца. Сигурно е училище. Чувам ги как се смеят и викат. Тичат и ту се шмугват между дърветата, ту излизат оттам. Понякога чувам силен шум — все едно се троши камък или се разнася изстрел.

Андъруд спря за момент. Беше изправен пред два проблема. Първо, нямаше никакви доказателства, че има още неоткрити тела. Дженсън и Роуина Харви бяха изчезнали, но макар да усещаше, че Дженсън е мъртва, съгласно стандартната процедура се смяташе, че отвлечените са живи, докато не намерят доказателства за обратното. Той разсъди обаче, че ако теорията му за монетите е вярна, ако убиецът извършваше обратно броене, тогава имаше вероятност да ги е зарязал някъде заедно. Може би обратното броене още не бе приключило.

Вторият проблем беше, че сънят на Мери все още бе доста смътен. Не му даваше никаква реална представа къде да търси. Намират се едновременно вътре и вън. Прилича на стая, обаче наблизо няма сграда. Андъруд се обърка. Това твърдение можеше да означава какво ли не. Може би Мери си представяше някакво мазе — сграда, която е разрушена над повърхността, но мазето е останало. Това му се стори най-приемливото обяснение.

Обаче къде? Отново погледна листа пред себе си.

Наоколо играят деца. Сигурно е училище. Чувам ги как се смеят и викат. Тичат и ту се шмугват между дърветата, ту излизат оттам. Понякога чувам силен шум — все едно се троши камък или се разнася изстрел.

Андъруд изостави идеята за играещите деца — беше твърде неопределена. Можеше да се отнася за училище, за детска площадка, за поляна, за какво ли не. Насочи вниманието си към последното изречение от откъса. Понякога чувам силен шум — все едно се троши камък или се разнася изстрел. Това би могло да се окаже по-полезно. Може би Мери виждаше в съня си някаква каменна кариера. Андъруд усети известен прилив на въодушевление. Кариерата можеше да има подземни галерии, които да приличат на стая без сграда.

Бръкна в чекмеджето на Декстър и извади пътната карта на Кеймбриджшър. Пръстът му бързо намери три каменни кариери: Мелбридж Клей Питс, кариерата за чакъл Литъл Елстид и Пакстън Голт Стоунуъркс. Поколеба се. Знаеше, че поне две от трите все още функционират, но колкото повече си мислеше за начина, по който могат да се прекарат четири или пет трупа, толкова по-малко вероятно му се струваше да бъдат оставени в каменна кариера.

Убиецът се нуждаеше от време, за да прекара и да скрие толкава много тела. Той не би искал да излиза на открито. Би предпочел укритието на гора или на изоставени сгради. Въпреки това щеше да даде на Харисън имената на кариерите, за да ги провери.

Все едно се троши камък или се разнася изстрел. Спря. Ами ако само половината от твърдението на Мери беше вярна? Че мястото се намира близо някъде, откъдето се разнасят изстрели? Андъруд напрегна мозъка си. Къде се чуват изстрели? Вероятно във фермите, но само от време на време при организирано отстрелване на дивеч.

Организирана стрелба.

Отново погледна картата на Декстър. В района имаше две главни стрелбища. Записа си местоположението и на двете. Остатъкът от писмото на Мери звучеше тревожно и объркано. Беше просто сбор от странни образи, лишени от яснота и смисъл.

Господин Андъруд, знам, че човекът куче ще ме убие. Случва се в съня ми. Падам на пода и човекът куче се надвесва над мен. Усещам ужасна болка в главата.

Андъруд прегледа набързо следващите два параграфа, в които този образ бе разработен по-подробно. Заключението на разказа на Мери обаче изцяло привлече вниманието му.

В края на съня се оказвам в една кутия. Така свършва всичко, предполагам. Вашият приятел е заедно с мен в кутията. Опитвам се да изляза, но не мога. След това капакът се затваря. Работата е там, господин Андъруд, че вие затваряте капака над двама ни. От месеци сънувам този сън, без да разбера кой ме погребва в крайна сметка. Вече знам, че ще бъдете вие. Разбрах, че ще бъдете вие на първата ни среща. Това ми вдъхва спокойствие. Както ви казах, имате мило лице.

Андъруд сгъна писмото и го прибра във вътрешния джоб на якето си.