Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (70)

70

В друга болница следобед един сън се промени и човекът куче потъна във водите на забравата. Когато белите светлини на болничната стая станаха по-меки около Мери Колсън, тя се надигна над тресавището на болката и се понесе.

Сънуваше, че отново е у дома, в любимото си кресло на Бюмонт Гардънс номер седемнайсет. Стаята й беше прелестно позната, все едно отново бе в обятията на съпруга си. Погледът й се плъзна по полицата над камината, по лицата на отдавна починалите й роднини и приятели. Някога се мразеше, че ги е надживяла, не искаше да продължи да живее самичка. Сега това вече не я тревожеше. Тя пазеше спомена за тях. Беше застанала в светлината на мъдростта и на опита и си бе направила извод за тяхната личност и за техния живот. Времето беше лукс, не мъчение.

Чу гласове и си представи, че е на семейно тържество: около нея се носеха думи и откъслечни разговори. Различи мекия североизточен акцент на съпруга си, мелодичния смях на сестра си, майка си и баща си, бебета, които гукаха и плачеха. Беше щастлива, че отново е у дома.

Количката с чая дойде в пет и половина.

Но Мери Колсън беше мъртва.