Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (50)

50

Фулфорд Хийд и околните пътища бяха затворени. От другата страна на полицейския кордон група хора, излезли на излет, наблюдаваха как пристигат полицейските микробуси и коли. Полицейският хеликоптер стоеше самотно в края на откритата местност. Дъждът започна да се лее по-силно. Андъруд огледа пустата местност, грубата трева и туфите храсти с преплетени клони. Мястото беше съвсем подходящо. Мери Колсън съвсем основателно бе сънувала кошмари за него. Полицейските следователи и специалисти работеха методично около канавката, където се намираха четирите трупа. Специалните им бели екипи всяваха тревога у Андъруд.

Декстър се приближи към него и попита:

— И ти ли откачаш от всичко това, както става с мен?

— Старата дама имаше право — кимна Андъруд.

— Ти също — ти се досети за стрелбището.

Андъруд не изпитваше задоволство.

— Колко са телата?

— Четири — две жени и двама мъже — отговори Декстър.

— Някакви лични документи?

— Нищо. Всичките четири тела са голи. Никакви лични вещи. И четирите са обезглавени.

— Дженсън?

— Засега е трудно да се каже, обаче едно от женските тела отговаря по структура и възраст. Харисън е убеден, че е тя.

— Предполагам, че имаме отпечатъците й — каза Андъруд.

— В досието й са. Ще накарам Лийч да донесе копие.

— А останалите?

— Мъж на средна възраст и един по-млад мъж, някъде между трийсет и четирийсет години. Дженсън — ако това е Дженсън — и още една жена почти на същата възраст.

— Между двайсет и трийсет?

— Да.

Андъруд изпита любопитство. Жертвите не бяха подбрани по обичайния начин. Серийните убийци обикновено се насочваха към групи хора с еднакви обществени, полови и етнически особености. Убитите мъже го заинтригуваха. И двамата бяха потенциално трудни мишени — физически силни и опитни. Спомни си, че Джак Харви също бе в относително добра физическа форма, преди да бъде убит. Защо убиецът избираше такива жертви, които биха могли да му създадат затруднения? Освен ако…

— Той ги е познавал — рязко каза Андъруд. — Познавал ги е всичките.

— И Дженсън?

— Тя е била с Роуина Харви. Убиецът очевидно е познавал семейство Харви. Дженсън просто е застанала на пътя му. По някаква конкретна причина той убива хора, които познава. Идентифицирай телата и ще го хванем.

— Лесно е да се каже. Два от труповете са силно разложени. Без главите няма да може да използваме зъбните данни, а ще трябва да чакаме резултатите от аутопсията. Може някой от тях да е имал характерно заболяване или операция, което да ни помогне, ако сравним с данните на изчезналите лица. Обаче това ще отнеме време и може да не доведе доникъде.

— Мамка му! — Андъруд усети как стомахът му се свива от безсилие. Знаеше, че Декстър е права, но не спираше да мисли за Роуина Харви.

— Има и още нещо — каза Декстър. — То едва ли ще те развесели, обаче може да ни насърчи донякъде. В чувала, където беше тялото на мъжа на средна възраст, намерихме пет монети от по десет пенса. В чувала с едното женско тяло — не на Дженсън — намерихме четири монети. В чувала с по-младия мъж имаше една монета. Ако свържем това с трите монети, които открихме до Джак Харви, и с двете в колата на Дженсън…

— Пет, четири, три, две, едно — тихо каза Андъруд.

— Наистина е обратно броене. Ти беше прав. Все пак е нещо, нали? — опита се да го насърчи Декстър. — Нещо, върху което можем да работим.

— Не — едва чуто отвърна Андъруд. — Означава, че времето ни изтича.

Декстър се обърна, когато Марти Фаръл се приближи към тях откъм канавката.

— Ще преместим телата, шефе — съобщи той на Декстър. — Ще ги откараме в „Аденбрукс“. В по-добро състояние са, отколкото онези в Ню Болдън. Ще се обадя на Лийч и ще го изпратя там.

— Благодаря — отвърна Декстър. — Нещо друго?

— Открихме доста ясни следи от автомобилни гуми, водещи към и от канавката. Господин Бенет, мъжът, който е открил телата, посещава това място редовно. Кълне се, че миналата седмица следите не са били тук. Много е вероятно да са от нашия човек.

— Нещо, за което можем да се хванем? — попита Андъруд.

— В момента ги снимаме и правим отливки. Шарката се е отпечатала добре. Може би ще успеем да разберем какви са гумите.

— Ами колата? Ще можем ли по гумите да разберем каква е?

— Може би. Рано е да се каже, обаче предвид особеностите — разстоянието между левите и десните гуми, между предните и задните оси и дълбочината на следите в калта — допускам, че става дума за някой лъскав джип или за малък микробус.

— Нали Харисън предположи, че убиецът кара лъскава кола? — попита Декстър.

— Така е — съгласи се Фаръл. — Между другото, той добре ли е?

Декстър поклати глава:

— Ти щеше ли да си добре на негово място?

— Не, едва ли.

— Благодаря ти, Марти. Уведоми ме веднага, когато научиш нещо повече за гумите.

— Няма проблем. — Фаръл кимна на Андъруд и се запъти обратно към канавката.

Декстър видя Харисън, който седеше на предната седалка в една от полицейските коли.

— Ще отида да поговоря пак с Мери Колсън — каза Андъруд. — С нейна помощ стигнахме дотук, може да успея да разбера още нещо.

Декстър се съгласи и каза:

— Аз трябва да остана тук.

— Разбира се. — Андъруд погледна Декстър и си спомни за разговора си с Макинли. — Декс, наред ли е всичко останало?

Декстър се извърна изненадана:

— Да не би да си ми станал изповедник?

— Не, просто се питах. Напоследък си под напрежение. Не е лесно.

Декстър се изненада от загрижеността на бившия си шеф. Не беше сигурна как да реагира — беше немислимо да отвори кутията на Пандора и да пусне Марк Уилис да излезе оттам, за да може Андъруд да го прецени. Знаеше и това, че Андъруд е забелязал колебанието й.

— Хайде да вървим — накрая каза тя. — Чака ни много работа.

Край на разговора. Андъруд тъжно се обърна и пое към колата си. Декстър не умееше да крие чувствата си, а този път в очите й прочете, че сърцето й е разбито.