Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (25)

25

Обаждането пристигна в седем и четирийсет и пет сутринта. Типично за Алисън Декстър, помисли си тогава Андъруд — не в седем и четирийсет и четири, нито пък в седем и четирийсет и шест. Разговорът им беше кратък и смущаващ. Андъруд се облече набързо и с бясна скорост стигна до Мурсфийлд номер двайсет и две, домашния адрес на Джак Харви. Пристигна няколко секунди след полицейската кола на Сойеруайн.

Къщата изглеждаше почти невредима, а пожарът беше угасен. Въпреки това, докато наближаваше, над улицата беше надвиснал облак от черен пушек. Андъруд забеляза, че пожарът е увредил силно входната врата и пристройката на Харви. Стомахът му се сви на стегнат възел от тревога. Пред къщата бяха паркирани две пожарни коли. Андъруд машинално се запъти към паркираната зад тях полицейска кола.

Декстър го забеляза да се приближава и му махна с ръка през синята полицейска лента, която ограждаше входа на алеята за автомобили пред дома на Харви.

— Здравей, Декс — поздрави той, щастлив за секунда, че отново попада в погледа на зелените й очи.

— Радвам се да те видя, шефе. — Нямаше време да поправи грешката си. Андъруд вече не й беше шеф. — Иска ми се да се бяхме срещнали при по-приятни обстоятелства.

— Вътре има ли друг?

Андъруд вече усещаше, че се е случило най-лошото.

— Съпругата му не е била тук, нощувала е при приятелка. В момента пътува насам. — Декстър се поколеба. — Твърди, че Джак е бил тук снощи.

— Така е — кимна Андъруд. — Обади ми се. Оставил ми е съобщение.

— Съжалявам. Пет момчета твърдят, че в кабинета има някакво тяло. Сър, напоследък стават много странни неща.

Прекъсна я вик от входа на къщата. Един пожарникар им правеше знаци да се приближат. Декстър се пъхна под лентата, но Андъруд се поколеба.

— Шефът ми звънна у дома снощи. Връщат ви на работа на по-лек режим, сър.

— Престани да ме наричаш така, Декс — възрази Андъруд.

Декстър го погледна донякъде със съжаление, донякъде безпомощно.

— Много бих се радвала да ми помогнете — простичко каза тя.

— Не съм сигурен, че това означава „лек режим“.

Декстър нямаше търпение за подобни разговори.

— Да вървим — тръгна тя към пожарникаря, който ги беше повикал. Андъруд я последва две крачки по-назад. — Какво има?

— Вече е безопасно да влезете — обяви пожарникарят и избърса челото си с ръкава на куртката, — обаче внимавайте. Кабинетът е на първия етаж, по коридора вдясно. Целият е изгорял, но онова, което трябва да видите, е там.

— Ясно. — Декстър се замисли за момент. — Имате ли представа как е избухнал пожарът?

Пожарникарят сви рамене:

— Обадиха ни се в пет и трийсет и осем. Може би е избухнал час или четирийсет минути преди това. Със сигурност обаче е започнал в кабинета. Поговорете с шефа ни, когато излезете. Ще го уведомя.

— Благодаря. — Декстър се шмугна край него в мрачния коридор. По стените се стичаше вода. Във въздуха: имаше пара и пушек, които полепнаха по гърлото й. Внезапно долови силната миризма на обгоряла плът. Андъруд усети, че започва да му се повдига.

Кабинетът беше в пълен безпорядък. Подът бе покрит с папките на Харви, в които бяха досиетата на пациентите му. Андъруд се запита дали и неговите неврози и кошмари не бяха изгорели с тези на всички останали. Постара се да не поглежда към овъглената купчина в средата на стаята, в която се бе превърнало тялото на Джак Харви. Декстър внимателно се приближи към трупа.

— Незабавно ни трябват следователите — отбеляза тя.

Андъруд кимна, но остана до вратата.

— По дяволите! — внезапно възкликна Декстър.

— Какво има? — Андъруд не можеше да се принуди да погледне към овъглената купчинка, в която се бе превърнал приятелят му.

Декстър се спря и се опита да проумее онова, което виждаха очите й. Предпазливо приклекна и погледна към ръцете на Харви, които все още бяха вързани под масата. Изправи се и се обърна към Андъруд.

— Главата му я няма — с пресъхнали устни съобщи тя.

Андъруд най-сетне се насили да погледне към тялото. Закова се на място шокиран и дълбоко отвратен.

— Някой го е вързал, Джон. — Декстър продължаваше да се опитва да проумее положението. — Някой го е вързал и му е отрязал главата.

— Веднага извикай тук свестен екип следователи — нареди Андъруд на излизане от стаята.

Декстър отново погледна към тялото. Сутрешното слънце блестеше през разкривената от топлината рамка на прозореца. Нещо привлече погледа й. Проблесна насред пепелта и отпадъците на пода до обгорялата маса и отвратителното нещо върху нея. Разгледа го по-внимателно. Имаше три монети от по десет пенса, старателно подредени на пода. Устоя на изкушението да ги вдигне.

Андъруд стоеше пред къщата и се опитваше да си обясни онова, което беше видял току-що. Нещо го гризеше отвътре. Нещо друго, не просто загубата на приятеля му и ужасната сцена, на която беше станал свидетел. Имаше чувството, че пропуска нещо очевидно, или че нещо очевидно липсва.

— Никой да не влиза вътре, освен нашите хора — нареди той на Декстър, когато тя се присъедини към него.

— Разбира се. — Декстър огледа най-близката група униформени полицаи. Трябваше й човек, на когото може да разчита. — Сойеруайн, домъкни задника си тук!

Полицаят прекъсна разговора си с един от пожарникарите и забързано се отправи към тях.

— Остани на пост пред вратата — нареди му Декстър. — От този момент вътре може да влиза само екипът от следователи.

— Да, сър. Искам да кажа, добре, госпожо. — Сойеруайн изглеждаше притеснен. — Наистина ли тялото няма глава?

— Лошите вести се разчуват бързо — мрачно отбеляза Андъруд.

— Извинете, сър — обърна се Сойеруайн към Андъруд. — Пожарникарят ми каза.

— Пази го в тайна — нареди Декстър на полицая.

— Разбира се, госпожо, би прозвучало доста необичайно. Може ли да видя тялото?

— Защо, за бога? — Декстър започваше да съжалява, че е извикала Сойеруайн.

— Имах странна сутрин, госпожо. Може да се окаже вярно.

Декстър погледна към Андъруд, но той просто сви рамене.

— Добре, ако искаш надникни от прага, но не влизай в кабинета. Само следователите имат право да прекрачват прага. И нито дума за онова, което ще видиш — предупреди го Декстър. — Джак Харви беше един от нас и беше истински джентълмен. Не искам никакви глупашки шеги за горкия нещастник в участъка. Само да чуя нещо такова, здравата ще те сритам по задника.

— Разбрано — рече Сойеруайн и се запъти към вратата.

Декстър постави ръка върху рамото на Андъруд.

— Добре ли си?

— Малко съм уплашен.

Декстър се опита да намери точните думи.

— Джон, онова, което видяхме вътре, не е Джак. Джак го няма. Това, което е останало, не означаваше нищо.

Андъруд се усмихна леко. Оцени усилията й.

— Чака те много работа, Декс. Няма да ти се пречкам.

— С радост бих приела всякакви предложения.

Андъруд я наблюдаваше как се отдалечава. Декстър динамото вече хвърляше искри. Липсваше му енергичността й. Запита се дали тя има право. Дали онова, което бе останало, няма значение. Наистина ли вече няма значение, след като сърцето ни спре да бие? Стори му се твърде опростено. Така материята се превръщаше просто във въпрос на време и на очертания. Може би преставаме да имаме смисъл в секундата, в която се родим. Това е просто друга точка върху същата ос на времето.

Андъруд знаеше, че представлява събиране на различни минали времена, впримчени в настоящето. Декстър грешеше. Онова, което остава, има значение. Има значение, защото други хора трябва да носят товара със себе си. Ако този товар ги промени, ако направи носещия го по-слаб или по-силен, значи той предефинира настоящето. Няма начин да избягаш от миналото. То държи здраво в ръцете си всички ни.

Андъруд се сепна, когато Сойеруайн отново се появи от къщата. Младият полицай беше пребледнял и потресен, кръвта се бе смъкнала от лицето му.

— Осведоми ли се? — попита Андъруд с горчивина.

— Доста е страшничко, сър.

— Той ми беше приятел.

— Сър, наистина трябва да поговоря с инспектор Декстър — неспокойно се размърда полицай Сойеруайн.

— Защо?

— Може да се окаже без значение.

— Виж, синко, инспектор Декстър трябва да организира огледа на местопрестъплението. Ако нямаш да й съобщиш нещо наистина важно, предлагам да наведеш глава и да правиш каквото ти нареди тя, т.е. да охраняваш входа на кабинета. — Андъруд усети нещо необичайно в поведението на полицая. Младежът беше потресен и явно имаше да съобщи нещо. Андъруд се поспря и се замисли какво да направи. Реши да рискува. — Кажи на мен.

— Върнахте ли се при нас, сър? — изненадано попита полицаят.

— На лек режим. Даването на съвети на полицаите сигурно може да мине в този параграф.

Сойеруайн реши да рискува — по-добре да бъде унижен от инспектор Андъруд, отколкото да бъде кастриран от инспектор Декстър.

— Сър, тъкмо идвам от дома на една възрастна дама, която се казва Мери Колсън. Живее наблизо.

— Бъди по-ясен.

— Сър, ако ме бяхте накарали да опиша какво има в кабинета, щях да го направя и без да съм поглеждал вътре.

— Говориш с гатанки, полицай.

— Мери Колсън е нещо като гадателка, медиум. Гледа на ръка, прави сеанси, такива работи. Сър, преди около час ми разказа един кошмар, който сънува често — как някой отсича главата на разни хора.

— Възрастните дами сънуват за смъртта, полицай. Всички го правим.

— Сър, тя спомена за хора с вързани под масата ръце.

Андъруд започна да се съсредоточава въпреки мъглата на скептицизма си.

— Какво още ти каза?

— Много неща, сър. Откачени работи. Спомена за някакъв човек куче, който убивал хора.

— Човек куче ли?

— Знам, че звучи странно, сър, обаче описанието й отговаря абсолютно точно на тази стая.

Андъруд виждаше, че Сойеруайн е разстроен. Леко съжали за остротата си и попита:

— Даваш ли си сметка, че това може да ни направи кръгли глупаци?

— Сър, тя ми каза, че мъртвата ми баба иска да говори с мен. Спомена името й съвсем точно — е, почти — и направо ми изкара акъла.

Андъруд се замисли. Имаше нужда да се заеме с нещо. Декстър едва ли щеше да му позволи да участва твърде активно в разследването. Освен това му се искаше да се откъсне от останките на Джак Харви. Може би се бе върнал твърде скоро. В съзнанието му отново започнаха да нахлуват ужасяващи образи — чудовищата започнаха да слизат от ескалатора на мислите му. Явно Джак Харви беше казал на шефа на полицията, че Андъруд е годен да се върне на работа. Може би си струваше да опита да докаже, че Джак е имал право. Да победи злонамерените божества.

— Аз ще поговоря с нея — каза той най-накрая. — Дай ми адреса.

Сойеруайн надраска адреса на Мери Колсън на едно листче от бележника си.

— Добре, чуй ме сега — прикова суровия си поглед върху полицая Андъруд. — Това ще си остане между нас. И бездруго половината полиция си мисли, че ми хлопа дъската. Ако се чуе, че разследвам убийство, като разговарям с възрастни дами, като нищо ще се наредя пред Бюрото по труда. Ти оставаш тук, изпълняваш задълженията на инспектор Декстър и си държиш устата затворена.

— Добре, сър — кимна Сойеруайн. Тежък товар бе паднал от плещите му.

Андъруд пое с отривиста крачка по алеята за автомобили пред дома на Харви. Видя, че Декстър е потънала в разговор с двама пожарникари. Реши да я остави на спокойствие, мина между двете пожарни цистерни и се запъти към автомобила си. Декстър забеляза, че той си тръгва. От разстояние същото стори и едно злонамерено божество.