Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (52)

52

Андъруд пристигна в болницата в Ню Болдън малко след девет сутринта. След като остави Декстър на Фулфорд Хийд, той отиде право в дома на Мери Колсън. Щом установи, че къщата е празна, отиде в полицейското управление и намери там съобщение, оставено за него от полицай Сойеруайн. На влизане в болницата Андъруд усети, че го пронизва тревожно опасение. Близостта на болестта и на смъртта винаги му напомняше, че самият той също е смъртен. Прекоси рецепцията и се качи с асансьора на втория етаж. Мери Колсън беше преместена от спешното отделение в нормална стая за възстановяване, след като раните й бяха прегледани. Откри я зад последната преграда на отделение 2F. Сойеруайн беше седнал до леглото й, а тъмносинята му униформа изпъкваше ярко сред безцветната светла обстановка.

— Благодаря ви, че дойдохте, господине — каза той при идването на Андъруд. — Много съм ви признателен.

— Няма проблем. Какво става? — Андъруд погледна към крехката фигура, заспала под обикновената завивка, и си спомни за смъртта на майка си.

— Един съсед разхождал кучето си в Бюмонт Гардънс и я видял да пада. Повикал линейка. Явно става дума за злополука. Изнасяла боклука си и се подхлъзнала. Явно неотдавна са сменили лекарството, а от новото й се вие свят. Според лекарите това е причината да изгуби равновесие.

— Какви са нараняванията?

— Сериозни охлузвания по дясната ръка и ребрата. Ударила си е главата при падането. Истинско чудо е, че няма нищо счупено. Обаче има силни болки.

— Откога си тук?

— От около час.

— Ти си свестен човек, Сойеруайн. — Андъруд леко се намръщи. — Казваш, че някакъв човек е разхождал кучето си, така ли?

— Някакъв възрастен особняк. Записах му данните. Струва ми се свестен. Страхува се, че ще умъртвим кучето му.

— Защо, да не би да я е нападнало?

— Не, по тялото й няма драскотини или следи от ухапване, но според него се е препънала, докато се е опитвала да избяга от кучето. Уплашен е до смърт. Нали ги знаете тези! Искате ли да поговорите с него?

Андъруд поклати глава. Спомни си съня на Мери. Тя беше видяла собствената си смърт, причинена от човека куче. Освен това смяташе, че човекът куче е убиецът на Джак Харви. Може би двата образа се бяха слели в съзнанието й. Ако Мери имаше дарбата да провижда бъдещето, изглеждаше вероятно да е объркала посланията — да е свързала собствената си болка с тази на Джак.

— Тя имаше право — тихо заяви Андъруд. — Всичко, което ни каза, е вярно — твърде общо, объркано, но вярно.

— Научих за труповете на Фулфорд Хийд. Тъкмо тръгвах за там, когато ми се обадиха за госпожа Колсън.

— Тя каза, че телата ще бъдат под земята, но навън. Така беше. Каза, че чувала изстрели в далечината. Фулфорд Хийд се намира близо до стрелбище. Каза, че телата са пет или шест, ние открихме четири. Стават шест, като добавиш Джак Харви и Иън Старк.

— Засега — добави Сойеруайн.

— Няма да има повече трупове — уверено заяви Андъруд. После се сети за Роуина Харви и додаде: — Поне се надявам да е така.

— Защо го казвате?

Андъруд не отговори на въпроса, а приседна до Мери Колсън.

— В какво състояние е? Ще може ли да говори с мен?

Сойеруайн поклати глава:

— На успокоителни е. В момента не е на себе си. Честно казано, вече смятах да тръгвам за Фулфорд Хийд и да видя дали не мога да съм полезен там. Болниците ме потискат.

— Аз ще поостана — кимна Андъруд.

Сойеруайн взе радиостанцията и бележника си от нощното шкафче на Мери и излезе. Андъруд се опита да се съсредоточи върху основните подробности по случая. Тишината в отделението му помогна. Досега бяха намерили шест трупа. Пет бяха обезглавени. Жертвите бяха мъже и жени на различна възраст. И Фаръл, и Харисън смятаха, че убиецът кара скъпа кола. Следите от гумите в пръстта потвърждаваха, че кара голяма кола. Това се стори смислено на Андъруд. Спомни си една аномалия — всички тела бяха открити навън, с изключение на тялото на Харви. Джак беше нападнат в собствената си къща. Убиецът си беше направил труда да изгори всичките му документи. Дали не се опитваше да заличи самоличността на Джак или своята собствена самоличност? Андъруд все повече се убеждаваше, че убиецът е бил пациент на Джак.

Инспекторът знаеше, че Джак живее по-нашироко, отколкото му позволяват доходите му — красиво обзаведена къща и кабинет, нова и скъпа кола. Може би Джак бе давал и частни консултации, освен работата си в полицията. Беше против правилата, но бе разбираемо. Възможно бе убиецът да е богат. Дали беше плащал на Джак огромни суми за лечението си? Разсъжденията на Андъруд удариха в тухлена стена. Нямаше смисъл. Защо един финансово осигурен човек ще плаща на полицейски психиатър за лечението си, когато можеше да си осигури внимание от страна на друг специалист? В мътната светлина на изтощението си Андъруд съзря една възможна причина.

Мери Колсън леко се размърда в леглото си. Андъруд се запита дали Джулия беше запалила свещ в памет на майка му, както беше обещала. Прободе го вина, защото самият той не го бе направил. Преди беше опитвал, но не му беше помогнало особено, а го бе накарало да се почувства като лицемер. Облегна глава на стената, уморен от собствените си мисли, и потъна в лек сън.

Сънува Джулия. Беше в някаква църква. Беше тъмно. Тя палеше свещи, а той ги духаше. Двамата вървяха по пътеката. Джулия коленичи пред олтара. Чу плача на бебе. Огледа се. Шумът стана по-силен. Отново се огледа. На масата пред олтара лежеше някакво бебе. Приближи и се вгледа в личицето му. Бебето пищеше и животът отлиташе от тялото му. До него стоеше Алисън Декстър. Тя също пищеше.