Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (15)

15

Осем месеца по-късно

29 април 2002 г., Ню Болдън

Джон Андъруд отпи от първата си чаша с уиски от година насам и се наслади на опушения му вкус. Джак Харви го наблюдаваше внимателно.

— Вкусно ли е? — ухили се Харви.

— Трябва да престанеш да задаваш глупави въпроси, Джак — отговори Андъруд.

— Аз съм психиатър. Плащат ми, за да задавам глупави въпроси.

— Смятах, че това е приятелска среща — отбеляза Андъруд, постави чашата си обратно на масата и устоя на изкушението да я вдигне веднага отново. — Не приключихме ли вече с глупостите от рода на „падаше ли си по майка си“?

Харви се усмихна. Радваше се, че Андъруд отново си е същият. Годината беше трудна и за двамата.

— Да, наистина е приятелска среща, Джон. Знам, че никога не си си падал по майка си. Обаче подозирам, че си падаш по жена ми.

— Всички си падат по Роуина, Джак. Щях да съм луд, ако не ми харесваше.

Харви кимна. Беше благословен с красива съпруга и прокълнат с непрекъснатия страх, че може да я изгуби.

— Чуй ме, ти се справи много добре, Джон. Аз само те насочих в правилна посока. Ти сам свърши останалото.

— „Прозак“ и прочутият доктор Харви бяха главните действащи лица. Аз бях само омагьосан зрител.

— Това са пълни глупости.

Андъруд обичаше да курдисва Джак. Правеше го цели десет години. Започваше да се учи да цени приятелите си. Не му бяха останали много. Декстър, може би.

— Възможно е — отвърна Андъруд. — Опитвах се да ти направя комплимент.

— Исусе! Щеше да е за първи път. Сигурно си откачил.

Харви знаеше, че с Андъруд човек трябва да дава всичко от себе си.

— Говоря сериозно. Ти ме спаси. Никой друг не даваше и пет пари.

— Това не е вярно.

— Е, както и да е.

— Чуй ме — наведе се напред Харви. — Ти наистина доста оплеска нещата. И все още не си се оправил напълно. Депресията е като прилив — непрекъснато се връща.

— Сравненията ти стават предсказуеми, Джак. Предполагам, че аз съм като цар Канут.

— Просто не забравяй, че ние не създаваме и не решаваме всичките си проблеми.

Андъруд изгледа студено Харви.

— Ще ми позволиш ли да се върна, Джак? — попита той.

— Ще драсна няколко реда до началника на управлението. Не обещавам нищо. Може да не искат да се върнеш.

Андъруд кимна. Джак може би имаше право. Отношенията му с началника Чалмърс винаги са били напрегнати. Освен това, разсъди той, съдейки по слуховете от криминалния отдел на полицията в Ню Болдън, инспектор Алисън Декстър в момента се справяше много по-добре от него. За пръв път Андъруд забеляза тъмните бръчици около очите на Джак Харви.

— Изглеждаш уморен, Джак.

— Работата ми е напрегната. Знаеш го.

— А нещо друго? Проблеми с Роуина?

— Сега ти ли ме анализираш? — засмя се Харви. — Нещата може доста да се объркат.

— Просто питам, Джак. Напоследък не си на себе си.

— Роуина е страхотна — поклати глава Харви. — Тя е светлината на живота ми.

— Твърде добра е за такъв като теб — шеговито отбеляза Андъруд.

— Може би. — Харви се замисли за миг. — Всички си имат проблеми, Джон. Ти си имаш твоите, аз си имам моите.

— Смущения в ерекцията?

Харви се засмя силно.

— Още не!

— И това ще стане.

Харви огледа малката препълнена кръчма.

— Призраци — тихо продума той и сложи край на темата.

Останаха още час, преди в „Болдън Армс“ да стане твърде претъпкано и шумно. Джак се оплака пръв и предложи да си тръгнат рано. Андъруд се съгласи и допи уискито си.

— Доста ми е досадно — отбеляза той с уморена усмивка. — Отвикнал съм.

— Да не си забравиш ключовете — провикна се Джак, когато Андъруд започна внимателно да си проправя път през тълпата. Андъруд вдигна ръка, за да покаже, че го е чул, и се върна на масата. — Закъде съм без теб, Джак?

— Щеше цяла нощ да стоиш на улицата — отбеляза Харви.

След минута двамата пресичаха улицата пред кръчмата на път за паркинга отсреща. Въпреки приспивното действие на уискито Андъруд забеляза, че Харви внезапно е станал неспокоен.

— От тъмното ли те е страх, Джак? — закачливо попита той.

— А?

— Непрекъснато се оглеждаш — каза Андъруд и посочи: — Колата е ей там.

— Нищо ми няма.

Джак натисна копчето на дистанционното управление на алармата и светлините на новото беемве послушно примигнаха. Андъруд се качи. Харви заключи колата отвътре и запали двигателя.

— Хубава кола — отбеляза Андъруд. — Да не работиш и на частно, Джак?

Харви внимателно излезе на шосето и пое по мрежата от тесни пътища, които пресичаха гората Холтскил и водеха към Ню Болдън.