Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (62)

62

Докато караше обратно към Ню Болдън, Алисън Декстър си даде сметка, че Адам Милър е бил прав за две неща. Първо, той явно бе намерил едно от местата, откъдето убиецът вероятно се е снабдил с отровните гъби. Второ, обувките й наистина бяха съвършено неподходящи за броденето из гората. Краката й бяха мокри, а обувките и чорапите й бяха оплескани с кал. Остави учения на последното място, след като пристигна екипът експерти от полицията в Сафък. Може би щяха да открият нещо полезно — някакъв захвърлен предмет с отпечатък или дори следа в почвата. Пръстта беше достатъчно мека, както неудобно бяха доказали глезените и обувките й.

Трябваше да се върне в участъка. Скоро в отдела щеше бързо да започне да се разпространява информация — пълните резултати от аутопсиите на Лийч, подробностите от проучването на Сойеруайн сред търговците и сервизите на „Тойота“ и евентуално данни от екипа експерти от гората Тетфорд. Искаше да бъде фокусът на цялото разследване, да филтрира събраната информация. Очертаваше се дълга нощ, затова трябваше да се преоблече. Декстър зави от околовръстното шосе на Ню Болдън и се насочи към апартамента си.

Веднага щом отключи вратата и влезе вътре, инстинктът й подсказа, че нещо не е наред. Може би беше някаква непозната миризма или усещането за нахлуване в нейния подреден свят. Тогава си даде сметка, че снимката й от дипломирането в полицейския колеж е счупена на пода. Предпазливо тръгна по коридора, като се стараеше да не вдига никакъв шум. Подмина кухнята и хвърли бърз поглед на ориза и боклуците, разпилени по пода и върху плота. Тъкмо се канеше да отвори вратата на спалнята, когато Марк Уилис се появи от банята зад гърба й, помъкна я, метна я върху леглото и тежко се отпусна върху нея.

Декстър яростно се съпротивляваше, драскаше и посягаше към очите му. Усети, че дъхът му мирише на бира. След малко го издраска до кръв и Уилис изгуби търпение. Той силно я зашлеви през лицето и притисна с ръка носа и устата й.

— Ш-ш-шт! — прошепна той. — Защото иначе няма да ти позволя да дишаш.

Тя захапа ръката му и той отново я удари.

— Не се тревожи, няма да се опитвам да ти го пъхна — изпелтечи той и стисна силно едната й гърда. — Но се радвам, че си се поддържала.

— Какво искаш? — изсъска тя, преди ръката му отново да покрие лицето й.

— Искам си наркотиците, Алисън. Ти си ги взела, а те са мои. Искам ги обратно.

— Не са у мен.

Тя обмисляше начин да се освободи. Тялото му притискаше краката й. Ако той се отместеше малко, Алисън щеше да успее да забие коляно в чатала му.

— Знам това, претърсих всичко. Хубав апартамент — отбеляза Марк. — Прилича на килия.

— Е, ти знаеш, нали? — грубо каза тя.

— Нямаше нужда от това, Алисън. Дай ми наркотиците и повече никога няма да ме видиш.

— Не са у мен.

— Знам, че ти си ги взела и си ги скрила. Ако не ми ги върнеш, ще те нараня. Знаеш, че ме бива в това.

— Единственото, в което те бива, е да прецакваш хората.

— Тежки думи от твоята уста, партньоре. — Уилис се ухили със злобна жълта усмивка. — Така и не ми каза, че съм щял да ставам баща.

За пръв път Алисън си даде сметка, че дневниците й са пръснати из стаята. Волята й я напусна, сякаш и последните сили внезапно отлетяха от тялото й. Той я бе осквернил. Миналото, което толкова усилено се бе опитвала да осмисля тайно, сега лежеше изложено на показ и разпиляно върху пода на спалнята й.

— Малката Зоуи ще стане на осем след няколко седмици — продължи Уилис. — Е, щеше да стане, ако не я бе махнала.

— Изчезвай — тихо прошепна Декстър.

— Виждаш ли, партньоре, ти не си толкова съвършена, колкото смятат всички. Аз поне никого не съм убил. Остава и проблемът с твоята селска анонимност. В Лондон има хора, които много биха искали да разберат къде се криеш. Може да пусна слуха и някой наистина страшничък тип да ти дойде на гости.

Декстър изстина, парализирана от шока.

— Върви си и утре ще ти дам наркотиците.

— А защо не сега?

— Това е положението — прошепна тя, вперила поглед право в тавана. — Нямаш друг избор.

Уилис се замисли за момент.

— Кога и къде?

— Ще ти изпратя съобщение.

— Не си играй с мен, партньоре. Ще разбера, ако ме причакват ченгетата.

— Ще ти изпратя съобщение.

— Постарай се.

Уилис се надигна от нея и отстъпи крачка назад. Известно време я наблюдава как лежи съвършено неподвижна на леглото.

— Знаеш ли, хваща ме носталгията, като те гледам да лежиш така, партньоре — каза той.

Тя не отвърна. Уилис се ухили, взе бирата си от шкафа и си тръгна.

Пет минути след това Алисън Декстър се изправи и събра миналото си от ъглите на стаята. Подреди отново бележниците в правилната им последователност и ги пъхна обратно в гардероба. Калта по чорапите й беше засъхнала и се бе изронила върху завивката и белия й килим. Телефонът в дневната й звънеше. Тя не го чу.