Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (45)

45

Алисън Декстър повика Андъруд в кабинета си и му връчи фотокопие от доклада на Милър.

— Още не съм го чела. Трябва най-наред да поговоря с Харисън — каза му тя. — Днес ще ползваме един от хеликоптерите на графството. Харисън ще го заведе първо на мястото на катастрофата, а след това ще проверят някои от районите, които ти му даде вчера.

— Въз основа на съня на Мери Колсън ли?

— Да. Както сам изтъкна, не разполагаме почти с нищо друго, за да продължим. Разполагай се в кабинета, докато се върна. После ще ме запознаеш с доклада.

— Благодаря — отвърна Андъруд привидно равнодушно.

Когато излезе от стаята, Декстър си даде сметка, че Андъруд упорито бе избягвал да я погледне в очите по време на разговора им.

След като седна на бюрото на Декстър, Андъруд забеляза датата на календара й. Днес се навършваха десет години от смъртта на майка му. Десет години се бяха изнизали между пръстите му. По-късно щеше да си отдели спокойна минутка. Взе доклада на Милър, отпи от кафето и зачете: „Профили на Amanita Muscaria и Amanita Phalloides, подготвени за полицията в Кеймбриджшър от д-р Адам Милър, 2 май 2002 г.“.

Интересно заглавие, помисли си Андъруд.

„Токсикологичните профили, изготвени в полицията в Кеймбриджшър (май 2002 г.) подсказват смъртоносно съдържание на аматоксини у двама мъже на зряла възраст. Подробният анализ на тези профили потвърди тази хипотеза.

Идентификация на токсините: Високото съдържание на алфа-аманитин у двете жертви подсказва сериозна вероятност от поглъщането на Amanita Phalloides. Алфа-аманитинът е цикличен октапептид, който възпрепятства синтеза на протеини в човешките клетки. Това прави клетките на черния дроб и на бъбреците изключително уязвими на неговото действие. 0,1 мг алфа-аманитин на килограм телесно тегло обикновено се смята за потенциално смъртоносна доза. Това се равнява на поглъщането на общо 7–9 мг. Една гъба от този вид със средни размери съдържа между 40 и 100 мг алфа-аманитин.

Трябва да се отбележи, че и у двете жертви са регистрирани значително по-високо съдържание на погълната отрова от опасната доза 0,1 мг на килограм телесно тегло, което предполага общото погълнато количество да е около 360 мг предвид теглото на жертвите. При втората жертва е регистрирано количество от 5 мг на килограм, което предполага общото погълнато количество да е 375 мг. Очевидно, изключително високото съдържание на алфа-аманитин подсказва, че поглъщането на отровата не е станало случайно.

Пробите от урината и от кръвта на жертвите показват и висока концентрация на иботенова киселина и на мускимол. Това са силно халюциногенни вещества, които се срещат при различни гъби от вида Amanita, но най-често при Amanita Muscaria (мухоморка).

Големите дози, намерени в жертвите, (и отсъствието на остатъци от гъбите в храносмилателната им система) говори в подкрепа на факта, че някакъв разтвор или разтвори, съдържащи гореспоменатите химически вещества, са били инжектирани на жертвите венозно. Това е вероятна, макар и необичайна хипотеза — иботеновата киселина и мускимолът са разтворими във вода, а алфа-аманитинът се разтваря и във вода, и в липиди“.

Андъруд се запита по какъв начин изключително високите дози са разстроили мозъчните функции на жертвите. Замисли се най-вече за Джак Харви, чиято ясна логика и чувство за хумор бяха върнали самия него от прага на самоубийството. Никак не му се нравеше мисълта, че последните мисли на Джак са били разпилени и лишени от смисъл. Продължи да чете и да подчертава онези части от доклада на Милър, които му се струваха най-интересни:

„Описания: Гъбата Amanita Phalloides има широка изпъкнала шапчица, която достига до 15 см в диаметър. Шапчицата може да бъде слизеста, а цветът й варира от тъмнозелено до жълто. Обикновено има силна миризма. Пънчето е бяло, високо е до 18 см и до 3 см в диаметър“.

Андъруд погледна снимката, която им беше изпратил Милър и потвърди подробностите, преди да продължи да чете.

„Amanita Muscaria има характерен външен вид. Шапчицата е кървавочервена с бели или жълтеникави люспици или брадавички; Обикновено е между 6 и 30 см в диаметър. Пънчето е бяло, високо е до 15 см и е дебело 2–3 см“.

Андъруд разлисти напред няколко страници. Имаше още снимки на двете гъби от различни гледни точки и сложни подробности за размножаването им. Потърси евентуалните места на разпространение на гъбите и с удоволствие видя, че Милър не го е разочаровал:

„Разпространение: И двете гъби са характерни за Съединените щати, Централна и Южна Америка, Япония и други части от Югоизточна Азия. Освен това се срещат често в скандинавските страни и в Сибир. Трябва да се отбележи, че и двете гъби са присъщи и на флората във Великобритания.

Най-вероятните места, където двата вида могат да бъдат открити във Великобритания, са широколистните, смесените и иглолистните горски райони в периода между май и ноември. Amanita Muscaria често се намира в брезови гори или около брезови дървета в смесени гори. Последните данни сочат, че тези гъби се намират все по-трудно в открити тревни площи, паркове и изкуствено създадени местности.

Характерни зони със смесени, широколистни и иглолистни гори са гората Уеърхам в Дорсет, Ню Форест в Хемпшир, горските райони в националния парк «Дейлс» е Йоркшър, гората Шъруд в Нотингамшър и иглолистните гори в Северна Шотландия.

Разпространение в Кеймбриджшър: Регистрирани са няколко места на поява и на двата вида гъби на територията на Кеймбриджшър. Предвид състава на почвата в региона и относително рядко срещащите се гористи местности този факт не буди учудване. Установено е наличие на Amanita Muscaria около блатата Холм и в горите Монкс, но преди няколко години.

Заслужава обаче да се отбележи близостта на гората Тетфорд в Сафък, която се намира на по-малко от двайсет минути път с автомобил от района на Ню Болдън. Гората е държавно разработен природен резерват, засаден предимно с корсикански борове. Освен това там има доста брезови и дъбови дървета, които създават благоприятна среда за виреене и на двата вида Amanita. Трябва да се отбележи, че ботаниците от университета са открили представители и на двата вида гъби в този район: в Уангфорд Глиб (1997), Брандън Парк (1999), Тетфорд Уорън (1999) и Сантън Даунхам (2000)“.

Андъруд благослови Адам Милър. В крайна сметка дадената от него информация можеше и да не се окаже полезна, но най-сетне им беше дала сигурна посока на търсене. Милър беше разпознал токсините, намерени в телата на Иън Старк и на Джак Харви. Той беше идентифицирал и конкретните гъби, които отговарят на токсикологичния профил, а сега дори им бе дал местен източник, където гъбите можеха да бъдат открити. Когато Декстър най-сетне се върна в кабинета, Андъруд й преразказа доклада на Милър.

— Май ще трябва да изпратим екипи на тези места — каза Декстър, след като осмисли подробностите. — Ще се обадя в полицията в Сафък и ще го уредя.

— Може би няма да е зле да закараме там и Милър.

— Смяташ ли, че е необходимо?

— Ти можеш ли да разпознаеш една гъба от друга?

— Убеди ме. Ще му се обадя. Май ни е направил услуга.

— Обаче все още не сме разбрали причината — тихо каза Андъруд. — Защо някой ще инжектира хората с тази гадост, след като и без друго е решил да ги убие?

Погледът му бързо пробяга по тялото на Декстър към снимките отпред.