Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (65)

65

Бог Сома седеше гол и с кръстосани крака в гората близо до началото на алеята пред къщата си. Наслаждаваше се на влажния натиск на пръстта върху кожата си. Той беше Сома. Харесваше червено-бялата шапчица на мухоморката, все едно че отпиваше от собствената си кръв. Светлинките започваха да се спускат в ъгълчетата на очите му като насекоми, които изпълзяват изпод камъните. Не се страхуваше. Мигът на превъплъщението му наближаваше, препускаше по небесата с гръм и трясък със сложните стъпки на неизбежното.

Беше взел навън и часовника си. Важно бе да не губи представа за времето. Бе настроил алармата за единайсет и петнайсет. Така щеше да има достатъчно време да подреди мислите си и да се върне в библиотеката навреме, за да обладае Рохини точно в единайсет и двайсет и седем. Вече я бе свалил долу от спалнята им. Не беше лесно — тя риташе и се съпротивляваше, но в крайна сметка бе успял да я върже за дървената маса пред нетърпеливите си последователи. Беше взел и нож, за да среже въжетата — да й даде възможност свободно да се отдаде на докосването му. Сега му оставаше само да се наслаждава на въртящите се небеса, докато мигът настъпи.

Мондеото на Алисън Декстър се носеше с висока скорост северно от Ню Болдън непосредствено преди въртящите се сини светлини на полицейската кола, която беше поискала за подкрепление. Андъруд неспокойно стисна ръкохватката, когато скоростта надвиши сто и петдесет километра в час.

— Все още не мога да разбера как се досети — каза той, без да изпуска от очи пътя.

— Тази сутрин двамата с Милър открихме едно място в гората Тетфорд. Имаше няколко гъби като тези, които използва убиецът. Били са отрязани наскоро. Мястото е в края на гората и гледа на запад към мочурището. Оттам се виждаха три-четири села. Едно от тях е Яксфорд. Погледни на картата — каза тя и потупа картата върху скута на Андъруд.

— Яксфорд Хол — отбеляза той.

— ЯХ.

— Не трябваше да тръгваме без заповед за арест — настоя той.

— Искаш ли да обясниш това на Роуина Харви? — попита Декстър.

— Знам — погледна часовника си Андъруд. — Нямаме много време.

— Виж, просто ще почукаме на вратата и ще видим какво ще стане.

Двете коли профучаха през мрака на Кеймбриджшър, разбълбукаха тишината на ширналите се зловещи мочурища и осветиха бездната със сините и жълтите си светлини.

Сома се бе слял с почвата. Изживяването беше дълбоко и красиво с белите светлини на звездите над него и с лекия полъх на вятъра по лицето му. Видя как крайниците му се разпенват и изчезват, как телесната му форма се разпада пред очите му. Превръщаше се в собствената си есенция, в своя сок. Разтваряше се в почвата като дъждовната вода и отново поникваше в червено-бялата светлина на бога на растенията. Усещаше как ерекцията му пониква от тялото точно както растението пониква от земята. Светлинките светеха силно в очите му — прелестни сини спирали. Чуваше плисъкът на океана, на собствената си родилна течност. От калейдоскопа се появиха форми, сред изобилието от безформени същини щръкнаха остри ръбове. Започна да разпознава формите. Сома усети как от земята са надигат гняв и ярост и го поглъщат.

Декстър зави по чакълестата алея на Яксфорд Хол и спря. Полицейската кола спря зад нея. Отключи предната врата и излезе в студения нощен въздух. Полицай Стивън Евънс, шофьорът на полицейската кола, свали стъклото си.

— Вие двамата чакайте тук — нареди им Декстър. — Оставете колата паркирана на алеята, а вие блокирайте входа, за да не му позволим да избяга.

— Искате ли някой от нас да влезе с вас, госпожо? — попита полицай Доусън от предната седалка.

— С инспектор Андъруд ще отидем до къщата. Дръжте си очите на четири. Ако ви се обадим, пристигате на секундата.

— Няма проблем.

Евънс и Доусън разкопчаха коланите си и излязоха от волвото. Декстър се върна в своята кола. Старата къща се извиси внушителна и голяма над тях, когато се приближиха до входната врата. Беше главната постройка на имение от осемнайсети век с каменно стълбище отпред, от двете страни, на което стърчаха две рушащи се колони.

— Исусе! — възкликна Андъруд. — Това място е огромно.

— Май няма никой вкъщи — отбеляза Декстър, надничайки през предното стъкло. — Никъде не свети.

Андъруд огледа порутената каменна фасада на къщата.

— Входната врата е отворена — отбеляза той.

— В багажника има фенерчета — кимна Декстър.

Двамата излязоха и неспокойно огледаха околния мрак за някакви признаци на движение. Докато Декстър вадеше мощните фенерчета от багажника на колата, Андъруд забеляза двете коли, паркирани отстрани до къщата: „Порше“ 911 и ланд крузър „Тойота“.

— Това ли е, за което си мисля? — попита той.

Декстър освети джипа с фенерчето си.

— Аха. Ланд крузър. — Свали радиостанцията от колана си и каза: — Евънс, Декстър е.

— Кажете, госпожо — долетя отговорът през прашенето.

— Това е мястото. Свържете се с централата и им кажете да изпратят екип от експерти и допълнително подкрепление.

— Веднага.

— Ще проверим сградата. Обаждайте се на всеки пет минути.

— Разбрано.

Андъруд тревожно оглеждаше черния масив на къщата.

— Готов ли си? — попита Декстър.

Той погледна часовника си. Тъкмо минаваше единайсет. Надяваше се да се намират на правилното място.

— Да свършваме по-бързо.

Лъчите на фенерчетата осветиха стълбите и зейналата паст на входната врата. Андъруд и Декстър се приближиха предпазливо, като стъпваха внимателно върху напуканите и неравни камъни. Щом се озоваха във вестибюла, Андъруд тутакси долови миризмата на смърт и разложение. Целият изтръпна. Огледаха мрачния вестибюл с фенерчетата си. Андъруд щракна ключа на осветлението. Нищо.

— Това не ми харесва — внезапно промърмори Декстър. — Тази откачалка може да е навсякъде. Може да се прицелва в нас, натъпкан с тази гъбена гадост.

— Така е — пристъпи напред Андъруд. — Обаче нямаме време за губене.

Той се стресна, когато фенерчето му освети една еленова глава на стената. Двете треперещи кръгчета светлина преминаха по редица маслени картини нагоре по стълбището.

— Смяташ ли, че трябва да се разделим? — попита Декстър без особено въодушевление. — Така ще претърсим по-бързо.

Идеята да се промъква в мрака сам или да се натъкне на иглата на спринцовка не допадаше и на Андъруд.

— Не, два чифта очи виждат по-добре от един.

Декстър изпита облекчение. Освети с фенерчето си стълбите към мазето.

— Тогава да започнем отдолу?

Полицай Евънс предаде съобщението на Декстър в централата и се върна при Доусън пред колата. Колегата му осветяваше с фенерчето си гъстите дървета и храсти от двете страни на алеята.

— Виждаш ли нещо? — попита Евънс.

— Стори ми се, че чух някакво движение — отговори Доусън.

— Сигурно е язовец.

Доусън освети с фенерчето си моравата.

— Доста е голяма. Може би двайсет акра.

— Като нищо — съгласи се Евънс.

— Обаче трудно се поддържа.

Евънс се обърна и напрегнато се вгледа по посока на гората.

— Чу ли това?

— Кое?

— Някакво бръмчене — проточи шия Евънс по посока на звука. — Идва оттам.

Доусън също чуваше нещо, някакъв неясен електронен шум.

— Какво е? Мобилен телефон? — прошепна той.

Евънс поклати глава.

— Аларма на часовник. Ти тръгни по алеята и го пресрещни в гората. Аз ще тръгна оттук и ще го погна към теб.

— Не трябва ли да се обадим?

— Тръгвай — изсъска Евънс.

Доусън притича на трийсетина метра по алеята, след това потъна в гората. Евънс запали фенерчето си и навлезе между дърветата. Чуваше бибипкането пред себе си. Под краката му пращяха съчки. Напрегнато се взираше в мрака от двете страни на лъча на фенерчето. Нещо го цапардоса отдолу и отдясно. Евънс усети как въздухът внезапно излита от дробовете му, когато се блъсна в едно дърво. Сома наръга ножа си в корема на Евънс и с наслада почувства как топлата кръв се стича по китката му. Полицаят се строполи хъхрещ на земята, търсейки радиостанцията си. Сома я взе преди него и изчезна в гората.

Доусън вече чуваше звука по-силно. Проправи си път през клатещите се клони и листа, осветявайки пътя си с фенерчето. След малко видя часовника, който лежеше сред тревата и пръстта. Коленичи, извади молив от джоба си и го вдигна. Беше дигитален водоустойчив часовник. Показваше единайсет и една минута.

— Стиво? — провикна се той през гората. — Намерих го.

Никакъв отговор. Свали радиостанцията от колана си.

— Стиво, чуваш ли ме?

Сома стовари един голям камък в тила на полицая с яростно настървение. Доусън политна напред с лице към пръстта, а от мръсната рана на главата му шурна кръв. Сома взе и неговото полицейско радио.

В къщата Декстър замръзна на място.

— Чу ли това? — попита тя, след като обаждането на Доусън до Евънс прозвуча и по техните радиостанции.

Андъруд не слушаше. Бяха намерили кухнята. Той освети с фенерчето си големия работен плот. Навсякъде имаше боклуци и пръст. Под краката му проскърца счупено стъкло. Декстър се присъедини към него и огледа хаоса. Забеляза две хладилни чанти сред отпадъците. Отвори капака на едната — беше почерняла от кръв. Андъруд откри същото и във втората чанта. Върху плота имаше купчина гъби. Декстър ги погледна, но не докосна нищо — и без друго вече сънуваше кошмари.

Излязоха от кухнята, провериха и останалите помещения в мазето и се насочиха към първия етаж. Андъруд даде знак на Декстър да тръгнат към дневната. Тя надникна вътре. Боклукът от камината беше пръснат по пода. Декстър освети и разпилените в стаята аудиокасети. Подскочи, когато кракът й се удари в нещо твърдо — едно кубче на Рубик тромаво се претърколи от крака й.

Андъруд продължи да върви по главния коридор и отвори една тежка дъбова врата. Нужна му беше секунда, преди очите му да привикнат с мрака. Стаята вонеше — Андъруд знаеше, че е открил източника на вонята. Застина, когато чу някакво движение и насочи фенерчето си към отдалечения край на стаята. Освети голото тяло на Роуина Харви, вързано за една маса с въже.

— Декс! — извика той и тромаво прекоси стаята към Роуина. Очите на Роуина Харви бяха пълни с ужас, преди да разпознае надвесения отгоре Андъруд. Той развърза ръцете й изпод масата и свали превръзката от устата й. Тя беше в истерия от ужас. Декстър влезе в стаята и бързо се приближи към тях. Накара Роуина да седне на масата, свали сакото си и го наметна на раменете й.

— Роуина — каза Андъруд, — аз съм, Джон.

Роуина го погледна, без да дава признаци, че го разпознава.

— Къде е той? — попита Андъруд. — Къде е човекът, който те отвлече?

Роуина Харви бавно поклати глава. Цялото й тяло се тресеше от страх.

— Да се махаме оттук — нареди Андъруд. — Тя има нужда от лекар.

— Съгласна съм. — Декстър пристъпи назад, но рязко се обърна и се хвана за гърлото. — Какво е това, по дяволите?

— Кое? — рязко попита Андъруд, докато помагаше на Роуина Харви да се изправи.

— Нещо падна върху мен. — Тя погледна ръката си и видя тъмна струйка кръв. — Мамка му, кървя.

Андъруд бързо освети с фенерчето си тавана. Оттам го погледна отсечената глава на Джак Харви. Фенерчето на Декстър освети главата на Сара Дженсън, която също висеше на метър от тавана зад главата на Джак. Двата тънички лъча проследиха зловещата поредица. Пет човешки глави висяха на въжета от тавана. Бяха подредени в редица и се взираха точно към мястото, където беше вързана Роуина Харви, като подредени върху масата монети.

— Мили боже! — притаи дъх Декстър.

— Имаме нужда от помощ — каза в отговор Андъруд. Прилоша му, докато гледаше към тавана, все едно небето се въртеше над него.

Декстър свали радиостанцията си от колана и я приближи към устата си, без да откъсва очи от тавана.

— Евънс. Обажда се Декстър. Потвърдиха ли, че изпращат подкрепление?

Мълчание.

— Евънс или Доусън. Инспектор Декстър е. Моля отговорете.

Радиото само изпращя. След това един непознат за нея глас изсъска насред пращенето:

— На дъното на млечния океан — долетя леденият отговор, — нещо не е както трябва.

— Време е да тръгваме — каза Андъруд.

Помогнаха на Роуина Харви да стигне до вратата, а Декстър провери коридора, преди да прекосят вестибюла към входната врата. Беше заключена. Декстър неистово разклати бравата.

— Залостена е, за бога!

— Опитай прозорците. — Андъруд се огледа и освети с фенерчето си мрака, като се опитваше да установи къде ги дебне засадата.

Високо над тях, надвесен през дъбовите перила на първата площадка на внушителното стълбище, Сома развеселен наблюдаваше своите жалки поданици.

— Заковани са — каза Декстър и се отказа от опитите да повдигне прозорците. — Трябва да ги разбием. Нужен ми е стол или нещо подобно.

Сома слезе от небесата, облечен с висока шапка, украсена със скъпоценни камъни, и сребрист колан. Леко се плъзна между облаците и преплетените духове към хаоса на земята. Мина покрай баща си в средата на стълбището, без да обръща внимание на отвратителната прекършена кост на мястото, където бе счупен вратът му. Понесе се по посока на шума, стиснал в ръка еликсира на безсмъртието.

— В библиотеката. Има стол зад вратата — нареди Андъруд на Декстър.

Декстър неохотно се втурна обратно в мрака на коридора. Андъруд остана заедно с Роуина Харви в хола.

— Изведи ме оттук — проплака тя.

Андъруд чу как нещо изскърца над главата му и вдигна поглед. Лъчът на фенерчето му прониза мрака и освети лицето на спускащия се Сома — във внезапно грейналата светлина проблесна игла. Слизаше надолу по стълбите. Роуина Харви се разпищя. Декстър се появи от библиотеката, помъкнала дървен стол.

— Тръгвай към колата — излая Андъруд, когато тя застана до него. — Махни се оттук.

— Добре дошли на прераждането на лунната раса — обяви Сома и вдигна ръце в радостна благословия на непознатите фигури отдолу.

— Ами ти? — попита Декстър.

— Просто изчезвай — изсъска Андъруд и започна да се изкачва по стълбите. Сома спря на една малка площадка между първия и приземния етаж. Прокара ръка по любимата си маслена картина и се наслади на чувствения допир до гравираното дърво. Питаше се как да постъпи с новите си последователи и си представяше насладата в погледите им, когато обладае Рохини. Пред него, точно в центъра на танцуващите светлинки, стоеше някакъв мъж и целият сияеше.

— Защо не коленичиш пред своя бог? — попита Сома.

Андъруд внимателно разгледа фигурата. Забеляза, че убиецът здраво стиска спринцовката в дясната си ръка и се опита да прецени под какъв ъгъл ще го сполети нападението.

— Защо оскърбяваш една сила, която не можеш да разбереш? — гневно попита Сома.

— Разбирам — отвърна Андъруд. — Ти си Сома, богът на луната.

Сома спря и изпита внезапен прилив на радост. Те наистина бяха негови последователи. Пратеници, които ще гледат как осеменява Рохини. Отдолу се разнесе трясък, когато Декстър разби стъклото на прозореца. Върху земята навън се посипаха парчета стъкло, но по-голямата част от дървената рамка остана невредима. Тя издърпа стола от прозореца и повтори опита си. Сома наблюдаваше безучастно.

— Трябва да ти помогна — каза Андъруд. — Не можеш да се справиш сам с мисията си.

— Аз съм бог — гневно изсъска Сома. — Какво знаеш ти?

— След като си бог, накарай времето да спре — отговори Андъруд. — Вече минава единайсет и половина. Планетите нарушават конфигурацията. Ти закъсня.

Сома се опита да асимилира информацията. След възцарилия се за кратко порядък в небесата отново наставаше хаос. Демоните бяха дошли, за да го забавят. Това не беше ангел.

— Виждаш ли — продължи Андъруд, — не можеш да накараш времето да спре. Значи не си бог. Превъплъщението ти не е завършено. Може и да си окачил главите в една редица като планетите в небето, обаче не можеш да владееш времето. Ти не си бог. Ти си човек. И се провали.

От хола долетя още един трясък. Декстър най-сетне беше счупила напречните рамки на прозореца. Махна треските и след като направи достатъчно място, грабна Роуина Харви и я избута през отвора. По ръцете й имаше кръв от счупеното стъкло, но не усещаше болка.

Сома се метна върху Андъруд и двамата мъже се строполиха на пода. Андъруд опита да хване спринцовката с две ръце. В тъмното не прецени добре движението си и иглата проби кожата на лявата му длан, прониза я цялата и се появи от другата страна. Усети как спринцовката безвредно изпразва съдържанието си върху кожата на ръката му. Вбесен, Сома изсипа отгоре му порой от юмруци, като плюеше и съскаше от ярост. Андъруд се опита да възпре ударите със здравата си ръка, но скоро си даде сметка, че не може да се защити. Не се опитваше да спечели битката, а само да даде на Декстър и на Харви достатъчно време, за да се измъкнат. Когато ударите станаха по-яростни, Андъруд усети, че губи съзнание.

Надушил победата, Сома се възправи гол и триумфиращ. Нападението го бе объркало и той се опита да запази равновесие, ала когато се изправи, светът се завъртя пред упоеното му съзнание. Андъруд примигна и през стичащата се кръв видя надвесената отгоре му фигура. Зад мъжа имаше голяма маслена картина, която му се стори някак позната. Беше ловна сцена — облечен в червено конник предвождаше огромна глутница кучета. Сома залитна назад към картината, докато се опитваше да запази равновесие, но в помътеното съзнание на Андъруд двата образа се сляха. Глутницата кучета сякаш излизаше от тялото на мъжа. През облаците на замъгленото си зрение и на болката Андъруд си даде сметка, че Мери Колсън не е видяла собствената си смърт. Беше предрекла неговата.

Навън забоботи двигател на кола и Андъруд си позволи да затвори очи. Сома бе преодолял световъртежа си, заряза го на площадката и се запъти надолу по стълбите.

Декстър си позволи да погледне през рамо към къщата за последен път. Роуина Харви ридаеше на седалката до нея. Изпита ужасно чувство на вина, задето е изоставила Андъруд. Поколеба се за миг и за малко не разкопча колана си и не се върна вътре. Тогава забеляза голата фигура на Сома да се появява на входа и да се втурва към колата.

Запали двигателя и даде на първа. Изпод колата се разхвърча чакъл, когато гумите поднесоха. Потегли и погледна през огледалото за обратно виждане, когато разстоянието между колата и страховития й преследвач започна да расте. Мондеото полетя по виещата се алея за няколко кратки мига. Очите на Декстър се задържаха твърде дълго на огледалото за обратно виждане. Прекалено късно забеляза пред себе си полицейската кола, блокирала изхода.

— Мамка му! — изкрещя тя и скочи върху спирачките.

Мондеото се блъсна във волвото с петдесет километра в час. Декстър и Роуина Харви полетяха напред. Зад тях Сома подскочи от радост и хукна с всички сили по чакъла, без да обръща внимание на болката от камъчетата, които се забиваха и разраняваха босите му крака. Зашеметена от удара, Декстър видя в огледалата тичащата към тях фигура. Опита се да прочисти главата си и да забрави за болката. Трябваше да действа бързо. Нямаше оръжие. Не знаеше след колко време ще пристигне подкреплението.

Вземи решение.

Декстър превключи на задна скорост и натисна педала на газта. Мондеото се откъсна от волвото и се люшна назад. Втурналият се към тях Сома нямаше време да реагира. Декстър затвори очи в момента на удара, чу как краката му се счупиха и примижа, когато тялото му тупна върху покрива на колата, преди да се търкулне на алеята. Сърцето й биеше до пръсване. Отключи вратата и излезе навън.

Сома лежеше по гръб върху чакъла, вперил поглед в небето, което вече не се намираше под неговия контрол. Декстър видя, че и двата му крака са смазани и разкривени от силния удар. Вгледа се в отворените сини очи. Те примигнаха и я погледнаха. Сома беше жив. След като се увери, че той вече не представлява заплаха, Декстър се втурна към къщата.

 

 

Петнайсет минути по-късно инспектор Андъруд дойде на себе си и видя, че е заобиколен от хора — санитари от линейката, униформени полицаи. Почувства се неловко, задето лежи по гръб на стълбите. Понечи да седне, но една силна ръка го възпря.

— Не мърдай, приятел — нареди един от санитарите.

— Добре съм — отвърна Андъруд.

— В ръката ти е забита игла. Почакай да я махна.

— Внимавай — предупреди го Андъруд. — В спринцовката има отрова.

— Знаем. Не се тревожи.

Андъруд се смръщи, когато внезапно усети силна болка.

— Добре ли си, шефе? — надвеси се над него Декстър. Зарадва се да я види.

— Какво стана? — попита Андъруд, докато санитарите се занимаваха с ранената му ръка.

— Спипах го — каза Декстър. — Всъщност, мондеото го спипа.

— Жив ли е?

— Да. Краката му са счупени и има няколко натъртени ребра, но ще оцелее. Закараха го в спешното отделение на „Аденбрукс“. Пратих с него двама униформени.

— А Роуина?

— Добре е. Евънс е наръган в корема, състоянието му е тежко. Доусън е получил удар в тила. В съзнание е.

Андъруд се намръщи, докато санитарят бавно изваждаше иглата от плътта на ръката му. Насочи вниманието си към картината с човека и кучетата, която висеше на около метър над него.