Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (68)

68

На следващия следобед Андъруд седеше в криминалния отдел на полицейския участък в Ню Болдън и сърбаше от пластмасовата си чаша с кафе, от която се издигаше пара. Ранената му ръка беше стегнато бинтована, а охлузванията го боляха. Беше установил, че натъртените му ребра не му позволяват да лежи удобно. След като си даде сметка за този тъжен факт в ранните часове на утрото, той реши да пренебрегне наставленията на лекарите и да прекара деня на работното си място. Когато седеше с изпънат гръб, болката бе поносима и той имаше нужда работата да отвлече мислите му от нея.

Харисън седеше срещу него и четеше някои от бележките, които Декстър беше нахвърляла сутринта въз основа на откритите в Яксфорд Хол документи.

— Разкажи ми за него — нареди му Андъруд.

— Максуел Фалън, на трийсет и осем години. Безработен. Бивш директор на отдела за търговия с ценни книжа в инвестиционна банка „Фогъл енд Мур“. Уволнен заради сериозно провинение през август 2001 г. Този мръсник е печелел над милион годишно.

— Невероятно — промърмори Андъруд.

— Повечето хора не виждат такива пари през целия си живот — отбеляза Харисън и отново насочи вниманието си към бележките. — Купил е Яксфорд Хол през септември 2001 г. Продал е апартамента си в Челси почти по същото време.

— Най-близкият му роднина?

Харисън прелисти страниците.

— Нищо не пише. Само че тялото на стълбите вероятно е било на баща му. Намерихме кредитни карти и шофьорска книжка в джоба на панталона му. На мен ми се струва, че е достатъчно категорично разпознаване.

— Знаем ли нещо за бащата? — попита Андъруд.

— Доста едра риба е — отговори Харисън. — Робин Фалън. Роден през хиляда деветстотин четирийсет и осма. Завършил Итън и Тринити Колидж. Двайсет години е бил служител във Външно министерство. Работил е в Пакистан, във Филипините и е бил заместник на посланика в Индия от седемдесет и шеста до осемдесета. Оттеглил се е от дипломатическа служба през осемдесет и четвърта и е бил директор на различни компании. Има го в „Кой, кой е“.

Андъруд се замисли за момент.

— Джак Харви също е бил в Тринити в Кеймбридж. И е почти на същата възраст като Робин Фалън.

— Интересно — отбеляза Харисън. — Ще проверя дали са учили по едно и също време.

— Това ще обясни как Харви се е забъркал в тази каша — каза Андъруд и отпи от горещото си кафе. Погледна през стъклата към кабинета на Декстър. Алисън не беше излизала оттам почти два часа. Седеше с гръб км тях и нахвърляше някакви бележки, притиснала телефонната слушалка между дясното ухо и рамото си. Беше необичайно Декстър да се изолира от оживлението в офиса. Той надуши нещо нередно.

— Искаш ли да научиш какво още открихме? — попита Харисън, когато забеляза, че Андъруд се разсейва.

— Разбира се.

— В библиотеката е имало пет човешки глави. Засега единствените, които са разпознати със сигурност, са на Сара Дженсън и на Джак Харви.

Харисън се опитваше да звучи делово, но гледката и чувствата му продължаваха да го измъчват.

— Съжалявам — равно каза Андъруд.

Харисън кимна.

— Другите все още не са разпознати официално. Въз основа на пола и на възрастта на жертвите Лийч смята, че ще отговарят на телата, които намерихме в канавката в Тетфорд. Освен това открихме някои лични вещи сред боклуците по пода: един портфейл, няколко кредитни карти и един пропуск за „Фогъл енд Мур“. Искаш ли да чуеш за тях?

— Давай.

— Една от главите е на мъж на средна възраст. Това отговаря на профила на първата жертва от Тетфорд. Явно Фалън е имал човек, който се е грижел за него и е живеел в Яксфорд Хол. Портфейлът, който открихме, е на някой си Роджър Дийн. Според шофьорската книжка е роден на 23 юни 1948 г. Твърде вероятно е първата жертва да е Роджър Дийн.

Андъруд си спомни хронологията на настъпването на смъртта, която им беше обяснил Лийч. Първата жертва беше убита в края на януари и началото на февруари.

— Дийн обявен ли е за изчезнал? Ако е той, би трябвало да е мъртъв от доста време.

— Не е в нашите списъци — отговори Харисън. — Ако е живеел в Яксфорд Хол, може никой да не е разбрал, че е изчезнал.

— Не е много вероятно, но е възможно — коментира Андъруд. — Какво друго?

— Втората жертва от канавката е жена. Една от главите в библиотеката е на млада жена. Най-вероятно става дума за някоя си Елизабет Коплински. Това беше името на пропуска от „Фогъл енд Мур“, който откриха специалните екипи. Снимката прилича на главата в библиотеката. Говорих със служител от „Личен състав“ на банката. Коплински напуснала работа преди четири седмици. Трябвало да бъде прехвърлена в чужбина и си взела едномесечен отпуск. Съобщили за изчезването й едва миналата седмица, когато не се появила в офиса им във Франкфурт.

— Кажи ми за другия мъж, за четвъртата жертва — настоя Андъруд.

— Чрез елиминиране стигнахме до извода, че най-вероятно се казва Саймън Крауч. Намерихме две кредитни и две дебитни карти на негово име. Проверих го и знаеш ли какво?

— Още един служител от „Фогъл енд Мур“?

— Подал си е оставката в края на миналото лято.

— Но четвъртата жертва е била убита съвсем наскоро, нали? Миналата седмица?

— Точно така.

— Открихте ли някакви близки на тези хора?

— Работим по въпроса. Както ти казах, от „Личен състав“ във „Фогъл енд Мур“ ни помагат. — Харисън се замисли. — Интересно защо не е обезглавил баща си.

— Робин Фалън. Тялото на стълбите. Онзи със счупения врат?

— Да. Като че ли му се е струвало загуба на време. Все едно просто е щял да си хаби силите — промърмори Харисън с горчивина.

Андъруд също не можеше да обясни тази аномалия. Тревожеше се, че Харисън губи контрол. Боеше се, че споменът за Сара Дженсън и необяснимата й смърт се отразяват пагубно на сержанта.

— Не се опитвай да намериш някаква логика. Понякога логика просто няма.

Харисън го погледна, учуден от прозорливостта на Андъруд.

— Тогава какво ни остава? Как ще си обясниш тази гадост?

— С чувства. С фантазия. С хаос. Избери си сам.

— Знам само, че разполагаме с достатъчно доказателства, за да натикаме този болен изверг зад решетките за остатъка от жалкия му живот — отговори Харисън и гневно стисна юмрук.

Андъруд сви рамене:

— Ако изобщо се стигне до процес.

— Да не искаш да кажеш, че ще го сметнат за невменяем?

— Фалън трябва да премине през пълен психологически тест — обясни Андъруд и се запита кой ще проведе прегледа, след като Джак Харви бе мъртъв. — Говорих с него и лично видях какви ги е забъркал, затова смятам, че е твърде вероятно да го обявят за невменяем и негоден за съдебен процес.

— Това е някаква лоша шега — изсъска Харисън. — Не става дума за престъпления от страст. Те са били планирани и той е владеел положението. Трябва да му се потърси отговорност.

— Разбирам те, но се боя, че психолозите ще погледнат на нещата по различен начин.

— Болницата е твърде меко наказание за него.

— Ти би ли искал да те тъпчат с успокоителни и да лежиш привързан за леглото в охраняема психиатрична клиника през следващите двайсет години?

— Знаеш какво имам предвид. Трябва да го заврат в една много тъмна дупка и да го оставят там. Защо трябва да го лекуваме? Той е убил седем души. Ако е луд, нека да живее с тази мисъл. Това трябва да е част от наказанието му.

— Да почакаме и да видим какво ще стане.

Харисън изглеждаше неспокоен:

— Сър, все още съм любопитен. Не разбирам. Защо е обезглавил телата и е провесил главите в една редица? Какво се опитва да покаже?

— Мислел е, че е бог. Смятал е, че живее в мита за този Сома, че ще постави началото на лунната раса на земята. Времето също е от значение. Снощи петте по-близки до Слънцето планети: Меркурий, Венера, Земята, Марс и Юпитер са се намирали в една линия. Той е придавал огромно значение на този факт. Сома е бил бог на луната, Фалън е вярвал, че подредбата на планетите е предзнаменование за зачеването на потомството му. Смятам, че като е убил жертвите и ги е обезглавил, той е вярвал, че поставя всяка планета на точното й място е редицата. Всяка глава символизира една планета. Една по една е подредил главите в права линия и така планетите са заели нужните места. Според мен е вярвал, че като бог той дърпа конците на космоса.

— Исусе! — въздъхна Харисън, отчаян, че Сара Дженсън е загинала заради една толкова откачена цел.

— Наркотиците е трябвало да променят начина, по който другите са го възприемали. Искал е жертвите му да го възприемат като бог, не като човек. Искал е да ознаменуват трансформацията му — да станат негови последователи, ако щеш.

— Разбирам какво имате предвид — мрачно каза Харисън. — Малко е вероятно да има процес.

— Съвсем малко.

Андъруд видя, че Декстър най-накрая е престанала да говори по телефона, и влезе в кабинета й. Тя подскочи, когато той почука и пристъпи вътре.

— Всичко наред ли е, Декс?

— Защо да не е наред? — настръхна отбранително тя.

— Много си мълчалива.

— Много съм заета.

— Има и нещо друго. — Андъруд седна срещу нея. — Виж, аз не съм съвършен, но можеш да споделиш с мен.

Декстър като че ли по-скоро се наежи от директния му подход.

— Няма за какво да говорим. Двамата с Пади Макинли можете да си отдъхнете. Малкото момиченце е оправило кашата.

— Тогава защо се държиш така?

— Предпочитам да остана сама, Джон — уморено каза тя. — Последните дни ме изцедиха до капка.

Той реши да стреля право в целта:

— Марк Уилис е отрепка. Мястото му е зад решетките. Ако е някъде тук и ти знаеш къде се намира, трябва да го арестуваме. Съвсем просто е. Каквото и да се е случило помежду ви в миналото, вече е свършило. Не му позволявай да те съсипе.

— Това вече не е проблем — каза тя. — Честно казано, бих се радвала, ако двамата с Макинли се доверите на преценката ми. Няма нужда да кръжите около мен като стършели. Не ми трябва закрила.

— Сигурно е така — тихо каза Андъруд.

— А ти не трябваше ли да почиваш? — попита не толкова остро Декстър.

Андъруд затвори вратата на кабинета й зад гърба си.

 

 

Марк Уилис седеше в едно кафене срещу полицейския участък на Ню Болдън. На съседната маса двама регулировчици ядяха сандвичи с наденичка след края на смяната си. Той ги пренебрегна и предпочете да насочи цялото си внимание към питателната си английска закуска и наблюдението на колата на Декстър. Усети, че мобилният му телефон вибрира в джоба на панталона, и веднага го извади. Беше получил съобщение и искаше да разбере дали е от Декстър. Внимателно постави ножа и вилицата на масата и прочете следното:

На бензиностанцията Норбъри на М11. Южния паркинг. Десет вечерта. Днес. Вземаш каквото искаш и изчезваш.

Марк Уилис не се въздържа и се усмихна. Пъхна телефона обратно в джоба си и въодушевено се зае отново с пържените си яйца.