Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (33)

33

2 май

В седем сутринта Алисън Декстър вече работеше на бюрото си. Нощта бе дълга и мъчителна. С радост посрещна края й. Искаше да напълни главата си с информация, за да прогони спомените. Прегледа книжата на Иън Старк, бележника му и сметките за мобилния му телефон. Оправда действията си с факта, че Старк е бил убит и че проверката на документите му е стандартна процедура по време на разследване. Но колкото повече време отделяше на това, толкова повече насочваше вниманието си към телефонния номер на Марк Уилис. По същия начин шест месеца се бе взирала в собствения си мобилен телефон в очакване на екранчето му да се появи същият този номер.

Марк Уилис беше рана на душата й, която смъдеше. В съзнанието си тя се бе опитала да го превърне в абстракция — в пример какво ти се случва, когато не си достатъчно предпазлив. Ето че сега отново се бе превърнал в действителност. Трябваше да разбере по-ясно отношенията му със Старк, да научи какво точно го бе довело в Ню Болдън. Каза си, че това също е стандартна процедура при разследване.

Декстър вдигна слушалката и набра телефонния номер на следователите в полицейския участък в Лейтън, Източен Лондон. Прекрасно знаеше номера. Беше отговаряла на него в продължение на три години.

— Макинли — изръмжа суров лондонски глас.

— Работиш отрано, шефе.

— Кой се обажда?

— Алисън Декстър.

Настана кратка пауза, докато главният инспектор Пади Макинли асимилира чутото.

— Мътните да ме вземат! — изгърмя гласът му най-накрая.

— Не става безплатно.

— Секси Декси! Не мога да повярвам.

— Не ме наричай така, моля те.

— Как е животът в престъпната провинция?

— Както винаги. Добитъкът си пасе, овцете се чифтосват, режат глави — усмихна се Декстър. Бившият й шеф притежаваше необикновеното умение да я развеселява.

— Четох за това — отбеляза Макинли. — Гадна работа. Някакъв наркоман?

— Рано е да се каже, шефе — отговори Декстър.

Макинли се изхили високо:

— С други думи, нямаш никаква представа!

— Уча се от най-добрия.

— Ама и теб си те бива — прозвуча по-благо гласът на Макинли. — Ах, липсваш ни, Декси. Кога ще се върнеш в цивилизацията?

— Едва ли ще е скоро.

— Срамота.

— Шефе, трябва ми малко информация. Може би ти ще успееш да ми помогнеш.

— Питай оракула.

Декстър си пое дълбоко въздух и каза:

— Марк Уилис.

— Слушам те. — Веселият тон се изпари от гласа на Макинли. Уилис представляваше проблем и за него.

— Тук се носи слух, че Иън Старк, първата жертва, е имал нещо общо с Уилис. Наркотици. Опитвам се да направя някои връзки. — Излъга, но съвсем мъничко.

Макинли отпи от кафето си и попита:

— Сигурна ли си, че това е всичко? Не съм агенция за уреждане на срещи.

— Направи ми тази услуга, шефе. Той не означава нищо за мен. — Тази лъжа беше по-сериозна. Когато Уилис се появеше в живота й, Декстър винаги се оказваше набъркана в измама.

— Марк Уилис — въздъхна Макинли. — Не може ли това име да престане да ми се мярка пред очите?

— Разкажи ми.

— Алисън, той се превърна в истинска отрепка — отдавна показваше такива качества. Уилис стана доста едра риба, след като ти се затри в провинцията.

— Кака така?

— Хапчета, екстази, кокаин и каквото още се сетиш. Установил е доста сериозни връзки в Лондон и в чужбина. Доставя големи количества наркотици на собствениците на клубове. Говорим за огромни цифри. Из целия Ийст Енд, в Есекс и в Кент. Поне доскоро беше така.

— Не разбирам. — Декстър си водеше записки.

— Декси, харесвам те и ти вярвам, но това, което ще ти кажа, остава между нас, ясно?

— Разбрано.

— Уилис загази и самоволно напусна полицията.

Алисън тревожно прехапа устната си. Прокърви.

— Чувала ли си за Моулс?

— Разбира се. Казина и подобни дивотии.

— Казина, пране на пари. Списъкът е дълъг колкото Рамфорд Роуд.

— И Уилис е замесен?

— Може и така да се каже — изсумтя Макинли. — Дължи им пари. Явно много пари. Говори се, че става дума за сто хиляди.

— Боже!

— Винаги си е падал по големите приказки. Е, сега бомбата гръмна в ръцете му. Има дългове от комар.

— Идиот!

— Декси, иска ми се да разпъна на кръст копелето с тъпи пирони заради онова, което е направил. Но дори аз не бих искал Ерик Моул да е по петите му.

— Гадна работа — съгласи се Декстър.

— Може би е слабо казано за положението през новия век. — Макинли започваше да усеща, че Декстър не е съвсем откровена. — Алисън, ако това копеле се появи на твоя територия, искам да ми кажеш. Трябва да си поговоря с него надълго и нашироко за някои неща.

— Ти първи ще узнаеш, шефе.

— Върни се скоро, Декси — извика Макинли. — Тук те чака чаша чай и сандвич с бекон.

— Истински джентълмен.

— Само по отношение на теб.

Декстър затвори слушалката. В очите й напираха сълзи. Само Пади Макинли можеше да я накара да изпита носталгия за Лейтън Хай стрийт. Вдигна поглед и видя, че на вратата стои Андъруд.

— Добре ли си, тигре? — неловко попита той.

— Добре съм. — Декстър се изненада, че го вижда, и погледна часовника си. — Нали щях да те взема в осем?

— Не можах да спя.

Внезапно Декстър му се стори съвсем мъничка на стола си.

— Да, сънят е хубаво нещо — тихо промълви тя.

— Искаш ли да чуеш за монетите? — попита Андъруд и влезе в стаята.

— За монетите ли?

— За монетите, които са намерени у Старк, до Харви и в колата на Дженсън.

— Извинявай, бавно загрявам — спомни си Декстър. — Три монети от по десет пенса у Старк, три до тялото на Джак и две на седалката в колата на Дженсън.

— Подписът на убиеца.

— По-спокойно, Джон! — Декстър бръкна в джоба си и извади шепа монети. — Имам шест монети от по десет и двайсет, а досега никой не ми е отрязал главата. Може да е просто съвпадение.

— Вчера каза, че не вярваш в съвпаденията.

Декстър въздъхна. Паметта на Андъруд беше пълна с незначителни и маловажни подробности вместо с полицейската процедура и с подробностите от наказателното право.

— Добре, кажи ми какво смяташ.

— Не е съвпадение. Джак е убит и обезглавен. До тялото му намираме три монети от по десет пенса.

— И защо това е толкова важно?

— Разгледай една монета — посочи Андъруд към купчината върху бюрото на Декстър. — Какво виждаш?

Декстър усети накъде бие той:

— Главата на кралицата. Само че това не е ли твърде очевидно?

Андъруд заобиколи бюрото и застана от страната на Декстър.

— Да допуснем, че си убиец, който много държи да реже главите на жертвите си.

— Трудно ми е да си го представя, но ще опитам.

— Да кажем също, че събираш точно определен брой глави по някаква извратена причина.

Декстър се подсмихна. Андъруд се изразяваше по характерен начин.

— Да допуснем, че става дума за три глави — каза той.

— Продължавай.

Андъруд подреди три от монетите на Декстър в права линия върху бюрото.

— Трябват ти три глави. Три глави се равняват на три монети. До Джак Харви намираме три монети. След това ти трябват две глави. — Той махна едната монета. — Две глави равно на две монети. На седалката на колата на Дженсън намираме две монети. До следващата жертва ще намерим една монета, гарантирам ти. Това е обратно броене.

Декстър подръпна късата си черна коса, като че ли се опитваше да изправи криволиците на логиката на Андъруд.

— Ами Иън Старк? При него открихме три монети. Главата му не беше отрязана.

— Така е, обаче е имал сериозни наранявания по шията. Може би убиецът се е опитал да го обезглави, обаче са го прекъснали или се е уплашил и е забравил за монетите.

Декстър не откъсваше поглед от монетите върху бюрото.

— Ами Роуина Харви? Защо не е оставил монета и за нея?

Андъруд се намръщи.

— Убиецът е взел снимка на Роуина Харви от кабинета на Джак. Според мен той не смята да я убие. Поне засега.

— Тогава за какво му е?

Андъруд предпочиташе да не мисли за това.

Декстър не беше напълно убедена.

— Ще си взема сакото. Да вървим да се срещнем със специалиста по гъбите.

Андъруд кимна в знак на съгласие, докато Декстър излизаше от стаята. Съсредоточено се взря в монетите. Махна третата монета от десет пенса и подреди монетите в редица, подравнена от ляво на дясно върху бюрото.

Всички глави бяха обърнати в една и съща посока.