Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (39)

39

Залезът беше много красив — облаци на оранжеви и бели спирали върху шеметното небе на Източна Англия. Макс Фалън се озова на брега на реката в Илай — седеше и наблюдаваше екипажа на една женска гребна лодка от университета да се връща след тренировка на езерото. Нямаше почти никаква представа какво търси там. Лежеше на влажната трева и слушаше квакането на патиците и плясъка на греблата във водата. Горе се появи бледата луна.

Знаеше, че моментът на окончателното му преобразяване наближава. Не можеше да зърне гъвкавата му, наближаваща и изключително значима красота през сияйната мъглявина на облаците и на небето, но усещаше неговата неизбежност. Идеята го омаломощаваше. Роуина Харви щеше охотно да се превърне в колесницата, която ще го отведе към безсмъртието. Разгледал бе подробно тялото й и беше изследвал кожата й за някакви недостатъци, докато я миеше сутринта. Това бе огромно изпитание за способността му да се владее, която му бе останала. Трябваше обаче да настъпи благоприятен момент, а той вече беше въпрос на математическа точност.

Тази мисъл възбуди Макс. Надигна се и се загледа в гребкините в лодката. Бяха спрели срещу него на другия бряг на реката и се бяха привели напред, за да освободят краката си от връзките, които ги закрепваха за лодките. Светлосините им екипи от ликра и мокрите им от пот коси допадаха на Макс. Сепна се изненадано, когато усети нечия ръка в анцуга си. Нужна му беше минута екстатично объркване, докато установи, че ръката е неговата.

Екипажът издърпа осемместната лодка от фиброво стъкло от водата и я внесе в навеса. Голямата дървена врата се хлопна зад гребкините. Макс прокле безпомощността си. Подразни се от студената трева и от факта, че е изложен на показ. Реши да се върне в ланд крузъра си. Беше паркирал близо до реката, пред една чайна. На входа лежеше стар лабрадор. Забеляза, че очите на кучето следят движенията му.

Макс стигна до задницата на колата си и се закова на място. Усети отвътре да се носи силна, но позната миризма. Погледна през стъклото и видя четири чувала: два на задната седалка, един на предната и един натъпкан до задното стъкло.

Какво по дяволите?

Погледна към лабрадора. Приличаше на старец — на някакъв местен дърт глупак.

— Какво каза, тъпако? — кресна му Марк.

Ушите на лабрадора щръкнаха, когато Марк кресна. Кучето се изправи и се приближи.

— Нямам време за приказки, приятел — настоя Макс. — Някой е напълнил колата ми с разни гадости.

Миризмата беше силна, гадеше му се от нея. Макс се огледа.

— Ти ли направи това? Да не мислиш, че е забавно? — попита той кучето, което клекна точно пред него. — Ето, смея се. Ха-ха-ха.

Кучето също бе доловило миризмата и възбудено драскаше по задната врата на джипа. Макс се качи вътре и се зае с чувала на предната седалка. Надникна в него.

— А, здрасти, Лиз — когато в мозъка му бавно започна да се процежда осъзнаването и разпознаването. — Извинявай, че те обезпокоих — рече той и затвори чувала.

Сега си спомни. Беше тръгнал с колата към блатистото езеро, за да се отърве от телата, които беше събрал. Вече ги бе обработил, затова нямаше нужда от останките. Освен това беше важно да поддържа къщата чиста за Роуина и за бебето.

— Бау! — излая кучето, внезапно разтревожено от ужасната миризма.

— Какво? — объркано попита Макс. — За какво говориш? — Светлините се разтягаха около очите му, както човек протяга крайниците си, когато се събуди.

Кучето изръмжа, разкриви лицето си на старец и се отдръпна от джипа, когато Макс затръшна вратата и запали двигателя.

— Бау!

— Не те разбирам, приятел — кресна Макс към златистото му тяло. — Твоите стари братовчеди помияри трябва по-малко да свирят на банджо и да отделят повече време за уроци по дикция.

— Бау! — Лабрадорът се обърна и влетя в чайната.

— Петър плет плете, през три пръта преплита! — издекламира той с най-изтънчения си изговор. Фигурата беше изчезнала. Макс се ядоса. — Скапани помияри!

Двайсетина минути кара по тесните улички на Илай и два пъти мина покрай катедралата, преди да се върне на паркинга. Безпомощно погледна през стъклото към реката и внезапно усети как го обзема паника — градът го обгръщаше от всички страни, изходите се затваряха пред него. Дори чайната беше затворила.

Нужни му бяха още петнайсет минути, за да излезе от Илай и да поеме с висока скорост към Кеймбридж и Ню Болдън през неприветливата и пуста блатиста местност. Опита да си спомни как бе планирал да се освободи от телата. Сигурен беше, че е имал някакъв план. Спомни си, че е чел някакъв справочник и е гледал картата на Кеймбриджшър.

Беше изгубил ориентация, когато бе пристигнал в Илай. Дали беше възнамерявал да хвърли труповете в реката? Или да ги потопи в някое мочурище? Идеята му се стори съблазнителна, докато прекосяваше влажните полета на Северен Кеймбриджшър, но някак не му се струваше правилна. Беше избрал някое уединено място. Сигурен беше. Беше някое укритие, за което беше чел, но кой знае защо го беше пропуснал и се бе озовал на брега на реката в Илай. Паметта му беше накъсана. Подхвърляше му разкривени образи, а не конкретна информация.

Макс положи огромни усилия да се съсредоточи, когато телата неспокойно се раздвижиха на седалките.

— Не обвинявайте мен — промърмори им той, доловил раздразнението им. — Не чувам да правите полезни предложения, копелета такива.

Изведнъж на хоризонта вдясно от него се ширна тъмнозелено петно. Макс се намръщи, докато се опитваше да разбере какво представлява то. Беше редица храсти, които ограждаха голяма блатиста местност, в която на места стърчаха дебели борове и гъста орлова папрат.

— Това е! — извика той и доволно целуна волана. — Всичко е наред — викна Макс през рамо. — Престанете да стенете, вече си спомних. Затова аз командвам парада, а вие сте маймуните. Има водачи и последователи. Има богове и смъртни. Някои хора чертаят планове и ги изпълняват, а други просто вземат участие в тях. Вие сте само пътници. Твърде дълго ви развеждах.

Ланд крузърът набра скорост, подмина един бавен трактор и с бучене се понесе в здрача. Недалеч над Фулфорд Хийт се надвесиха страховити сенки.