Георги Караджов
Скритото изображение (91) (Записки на фотографа)

91.

21 април, сряда

Отидох половин час преди уроците в училището. Не си носех ученическа чанта. Бях написал на един лист: „Моля да ми бъдат извинени отсъствията днес. На погребение съм.“ Забодох листа на катедрата.

Автобусът ме спря до входа на гробището, вече бях попитал и знаех, че арменските гробища са малко по-надолу. Не знаех там дали ще има цветя, затова купих оттук — някакви жълти, миришещи по-скоро противно, отколкото приятно, и много силно, натрапчиво, ама такива имаха, поисках три, но продавачката ми каза, че ако са за умряло, трябва да са четен брой — две, четири и така нататък. За умряло бяха, затова взех две. Всъщност наясно съм, че на Панос цялата тая работа му е съвсем безразлична, това си е за нас, живите, за да се спазят някакви идиотски ритуали, усетих се, че се озлобявам на ритуалите, а ме беше яд на самия живот, живота, който оставаше тук, без Панос, без неговия дрезгав смях, който така често прерастваше в кашлица, без неговия остър поглед, от който не убягваха и най-дребните явления, без мъдрите му мисли, без думите, с които се опитваше да ги изведе в стройни построения, сякаш че четеше някъде по учебник и които си бяха чисти импровизации, защо не се беше хванал да ги запише някъде, е, аз успях нещичко да запиша. Все още имам проблем с вярата, струва ми се, че и той имаше проблем с нея, но някак си по друг, особен начин, не се съмняваше, не, но често ми е казвал, че има неща, които не могат да бъдат облечени в думи, та даже и такива мисли има, такива разсъждения. За тях няма подходящо име, за удобство беше измислил да го нарича Присъствие, обаче не го вземай буквално, смееше се, това присъствие от определен ъгъл може с пълна сила и Отсъствие да бъде наречено, в крайна сметка е нещо, в което сме въвлечени, което обаче, в същото време е дълбоко вътре в нас. Бездната на нашата същност ни привлича неудържимо към себе си и някой ден ще ни повлече. Към дъното… не, не, глупости, към бездънието си, защото дъно няма.

И ето че го повлече. Ето че днес ще погребват тялото му, ще в земя да влезе и толкова. Но тялото, само тялото, защото той вече е потънал в бездънието си, или казват — душата му вече се е възнесла нагоре, нали така се казваше? Та нали го видях в неделя в храма, да пристъпя след възкръсналия Христос?

Усещах как отчаяно се опитвам да подредя някаква мисъл, да стигна до някакво заключение, да се утеша, да се успокоя, да се захвана за нещо, да стъпя здраво на земята, защото в тази обърканост и земята ми изневеряваше, и тя си се движеше сама за себе си, като при земетресение и аз вървях като пиян по пътя, който ми посочи цветарката, по пътя, където щяхме да предадем тялото на Панос на тази земя. Лакома, ненаситна земя, тя се движеше хищно под мен, усещаше пира, нямаше търпение да го погълне в черната си паст.

Веднага забелязах малката група до изкопа, бях закъснял, познах попа от арменската църква, който протяжно нареждаше гласни и съгласни, от които не разбирах нито дума, някаква арменска заупокойна молитва. В краката му лежеше ковчегът, най-обикновен, черен ковчег, без никаква украса, където Панос лежеше сред цветя, повечето жълти, като моите. Смъртта беше изострила чертите му и в първия момент не можах да го позная. Помислих си, че съм объркал погребението. Този блед, с остри черти, строг и спокоен човек сякаш не беше Панос, той отсъстваше, в този черен сандък сякаш виждах само някаква чужда фотография.

Остра болка ме прониза и се издигна до гърлото ми, с труд сдържах хлипа, но от усилията сълзите все пак избиха на очите ми. И останаха там. Беше ми като баща, така го чувствах понякога, беше ми учител, показваше ми пътищата, водеше ме по тях, държеше ме за ръка, сега замина, а този тук, който лежи в сандъка, няма нищо общо с мен, нищо общо и с него, той е само някаква външна форма, игра на природата, имитация, не толкова успешна, няма да могат да ме излъжат с нея. С тази мисъл нахлу и утехата: той не е тук, на тези глупави ритуали, той, разбира се, е на съвсем друго място и там, на това място, по особен начин съм и аз.

Ще запомня уроците ти, Учителю. Бях твой ученик, а бях и твоят предател, но знам, че не съм те предал и никога няма да те предам. Този дневник свършва днес, обещавам ти, че няма да напиша нито ред повече, но ще продължавам да снимам, ще продължавам да спирам миговете и винаги ще ти показвам фотографиите си и знам, че няма да ми откажеш да ми дадеш съвет, ще чувам твоя хриплив смях и той ще ме усмихва.

Мъглата от очите ми започна да се вдига и разгледах присъстващите. Веднага познах дамата, на която беше правил портрет със старинна шапка, този път беше облечена с проста черна рокля и изглеждаше много по-стара, с черна шапка с воалетка, в дясната си ръка държеше под воалетката кърпичка, но не плачеше, до нея мъж с овехтял костюм я беше хванал под ръка, вятърът повдигаше редките му коси и откриваше плешивина. До тях една доста възрастна жена, и тя в черно, до нея четирима мъже, и те посивели от възрастта, един от тях ми кимна, може би това беше мъжът от Пловдив, с тях имаше още три жени, от другата страна по-млади — момче и момиче, никога не ги бях виждал. Зад тях — неколцина старци, някои от които често бях виждал да седят на столчета пред арменското кафене. До самия ковчег, вдясно от свещеника, стоеше млад мъж, бледен, с изпито небръснато лице и гледаше с невиждащ поглед някъде над ковчега. Двама мъже в черно стояха от двете му страни, малко зад него. Човекът ми се стори познат и предизвика някакво непреодолимо вълнение, тревога някаква. И изведнъж сякаш ме удари гръм, разбира се, бях го виждал на снимка — беше синът му. Беше се решил да дойде, въпреки всичко, да го види за последен път, беше ли успял да го види жив? Познах и единия от двамата зад него, по-точно първо го позна ръката ми, защото внезапно ме заболя, той беше извивал тази ръка, беше дърпал фотоапарата ми, беше изваждал филма, беше го късал и мачкал и изхвърлил с толкова злоба и ярост, филм, на който имаше толкова много любов и мир. Гледаше навъсено пред себе си, сигурно изобщо не ме забеляза. Имаше и още един, с чанта и очила, който стоеше малко в страни, оглеждаше присъстващите и не изглеждаше много опечален, от другата страна още трима възрастни и една жена с тях, предполагам приятели арменци, малко зад тях на алеята, сякаш чужд на това погребение, качен върху симсончето си и протегнал единия крак напред, познах един от уличните фотографи в града, когото често бях виждал по „Богориди“ с това моторче, знаех, че е куц и има право да го кара и в пешеходните зони, Киева на врата му висеше с неотворена калъфка. Три гроба по-нататък двама униформени милиционери пушеха цигари и нервно поглеждаха насам, пред тях на една надгробна плоча бяха седнали гробарите — четирима цигани, подпрени на лопатите си, и те с цигари в устата, седяха с гръб към нас и чакаха търпеливо да свърши церемонията.

А тя беше кратка. Молитвата приключи, синът коленичи пред баща си и наведе глава към челото му. Много скръб имаше в този покорен жест. Беше се върнал. За да влезе в затвора. Мислите ми пак запрепускаха, запреплитаха се като птици, които се сблъскват в полет и падаха някъде долу, в бездната, откъдето извираше това проклето съзнание, моят ад, та нали то ме караше да премислям всичко отново и отново, да анализирам и да се обвинявам, не бях ли аз виновен, за какво? За смъртта? За раздялата, настъпила преди срещата? За тази проклета побъркана история, не позволяваща на синовете да прегърнат бащите си, лишила ги даже от благословията на блудния син? Знаех, че не съм прав да се обвинявам, някакви дяволски заповеди, някакви правила, в които правилността беше заменена от омразата, ръководеха цялата тази игра. Това ли бяха враговете на народа ни, този ли без време посивял несретник, тръгнал след любовта си просто нанякъде другаде? Или не е важно човекът какъв е, той няма никакво значение, не е важно какво мисли и какво чувства, важен е етикетът, който са му залепили на челото онези, специалните, дето за всичко са по-добре от всеки информирани и имат право да ти нареждат какво отношение да имаш ти към този човек, в каква светлина да го виждаш. Заради благото на цялото човечество? И аз вътре, в цялата тази кал, да служа на това етикиране?

Обвинявах се, макар много добре да знаех, че вината ми е незначителна, че даже съм се опитвал да помогна, обвинявах се, защото по този начин някак си успявах да се успокоя, не знам, много е трудно да се обясни, аз самият не го разбирам, някакъв спасителен мазохизъм ме беше обзел и по странен начин притъпяваше острата болка, знаех, че е временно, както когато ти извадят зъб, истински те боли чак когато упойката прекрати своето действие, така щеше да стане и така и стана, ето сега, когато започнах да пиша тези последни страници от дневника, болката беше непоносима, а сега, когато ги пиша, утихва. Веднъж Панос ми каза — най-доброто лекарство против болката е творчеството, създавай, сътворявай, без значение дали създаденото от теб има някаква истинска художествена стойност, дали някой друг има нужда от него, просто работи, работи и тъгата ти ще мине. Човекът е създаден творец, той е сътворец, съратник на Бога, поставен е сред райската градина на творението, за да я пази и обработва. Значи — да цени Творението, да бди над него и да го продължава. Тогава ти получаваш благословията на покоя, защото се усещаш на мястото, за което си създаден. Като създаваш някакво свое творение, то и творението ти създава теб. Ех как ми се иска да можех да си поговоря за това с Панос? Сега вече мога само мислено, единствено в своите представи и въображение, но нали тъкмо той ми каза, че за твореца въображението е по-истинско от всяко истинско нещо на този свят, защото и то е негово творение, а онова, което ти самият си създал най-добре те разкрива и сътворява и то е най-голямата истина за теб. Не спирай да работиш — така ми казваше винаги, не спирай да виждаш, да се учудваш, да се възхищаваш и да споделяш, видял си нещо от особен ъгъл, нещо различно, сътворил си от него мисъл, идея, асоциация, ето — фотографията е готова, тя е твоя, произлязла е от тебе, твое творение е.

Ето, когато ми е говорил за Ван Гог, нещастен е бил той, беден, луд, космически самотен гений, започне ли да рисува, още с първото докосване на четката до платното, той се е превръщал в най-щастливия човек на света, в луд екстаз е рисувал и шепота на соковете, движещи растенията нагоре, и мелодията на лъчите, извиращи от планетите и звездите, не е подражавал на природата, а е бил самата природа, която твори в екстаз, цветове, форми, светлосенки — всичко струи, всичко избухва, всичко е взрив от радост, от любов, та той е седял в скута на Бога, като най-верен негов син и е създавал онова, което Бог му е наредил да довърши в Неговото Творение, ето най-висшата радост на света.

Сега си спомних този разговор, говорехме за светлините и експанзията им във фотографията, разбира се, за, как беше, за експресивното и тогава май не съм го записал в дневника този разговор, а ето колко е бил важен. Много неща останаха незаписани, много неща ще изплуват в паметта, семената на много мисли ще покълнат и ще се развият по-късно и разговорът ни ще продължава. Не е ли това повеля да продължавам с тези записки? Не, не е, аз му обещах — там, на гроба, не знам защо, но мисля, че тъй трябваше. Другаде трябва да запиша всичко това — във великата книга на живота. На моя живот. Имам какво, сега вече го знам.

Синът му се изправи и видях очите му — сухи и празни. Не му бяха останали сълзи. Ех да можех да го доближа, да му помогна някак си, да му разкажа… Не, само щях да утежня и без това тежкото му положение. Погледите ни се срещнаха и нещо човешко пробяга през лицето му, опит за усмивка, ако изобщо може човек да се усмихва само в погледа си. Някой ден ние ще се срещнем истински с него и тогава аз ще му разкажа… ще му покажа и тези записки, нека знае, че баща му много го е обичал, че е умрял с неговото име на уста, че на мен е разказал много от онова, което е искал да разкаже на него. Ще седнем някъде, след като той излежи онова, което му наложат, ще пием зелен чай и ще си разговаряме. В определен смисъл на думата ние с него сме братя.

Докато мислех това, капакът на ковчега закри лежащия в него човек, не, няма да напиша Панос, защото това отдавна не беше той, гробарите се изправиха, хванаха въжетата и засяха черния сандък в земята, след което присъстващите по обичая хвърлиха по шепа пръст, а после се наредиха на редица и започнаха да поднасят съболезнованията си на сина, който кимаше на всеки един от тях, докато мъжете с лопатите довършваха заравянето. Разбира се, ескорта зад него не взе участие в този ритуал, двамата отегчени от чакането, само шареха с очи и, както ми се струва, сякаш се опитваха да запомнят всички лица от погребението. Не взе участие и уличният фотограф, той просто запали мотора си и бавно се понесе по алеята, като в края й спря, за да си измие ръцете, такъв е редът и обичаят, и изчезна от погледите. Беше изчезнал и мъжът с очилата и папката. Последна поднесе съболезнованията си дамата с воалетката, онази, на която Панос бе правил портрет. Тя дълго държеше ръката на младежа и тихо му приказваше нещо, като леко полюшваше глава. В един момент вятър раздвижи въздуха, разроши ме, сякаш някой ме беше погалил неочаквано по главата и едновременно с това прозвуча истеричния кикот на гларус. Ето че дамата прегърна момчето, обърна се и тръгна по алеята, където я чакаше придружаващия я човек, едва сега забелязах необичайната прилика между двамата и осъзнах, че й е брат. Синът погледна още веднъж към могилата, погали черния дървен кръст, където беше надраскано с бели разкривени букви името на баща му, после съвсем спокойно кимна към двамата зад него и тръгна бавно по алеята, тръгнаха и те, ако не знаех какъв е случаят, щях да си помисля, че просто компания от трима души се разхожда из гробищния парк. На малко разстояние след тях тръгнаха и униформените милиционери.

Тогава осъзнах, че съм останал съвсем сам, не бях взел участие нито в ритуалите по последното сбогом, нито в изказването на съболезнованията, бях останал в мъглата на мислите си неподвижен наблюдател на всичко това и ето че сега стоях сам и ненужен тук. На всичкото отгоре все още държах в ръката си тези отвратително миришещи безобразни жълти цветя. Мина ми през ума да ги оставя просто върху могилата от черна пръст. Не, спрях се на време. Погледнах още веднъж черната купчинка и осъзнах, ама така силно осъзнах, че сякаш вятъра ме прониза и ми го каза: сега той не е тук, сега той вече е навсякъде — в клоните на дърветата, в стръкчетата трева, в синьото на небето, в писъка на гларуса, който веднага потвърди мисълта ми звучно, той беше навсякъде и беше толкова лесно да го намеря и да разговарям с него, да го попитам, и да чуя гласа му! И ме обви такова космическо спокойствие, а болката се стопи, изчезна, като да не беше я имало никога. Почувствах се свободен и богат!

Цветята изхвърлих в металното кошче до чешмичката, на която ритуално измих ръцете си, за да падне полепналата по тях смърт, а след това, наплисках лицето си и изпих няколко глътки вода.

Тръгнах по алеята.

Една фигура стоеше и чакаше на изхода на гробищата. Приближих се. Беше Людмила. Погледът й ме намери, устните й някак виновно се усмихнаха, тя взе от земята ученическата си чанта, явно идваше направо от училище, пристъпи към мен, без да каже нито дума и ме хвана за ръката.

И тръгнахме…