Георги Караджов
Скритото изображение (70) (Записки на фотографа)

70.

7 март, неделя

Да. Да. Да. Ще започна с това, че тази сутрин валеше. Не кой знае колко силно, не беше типичният проливен дъжд, който те намокря до костите за секунди, не, ама все пак беше достатъчно силен, за да откаже някого да ходи по изгревно време на морския бряг. Обаче бях решил каквото и да става, да отида. Такъв съм, дори предварително да не се надявам на резултат, спазвам това, което съм обещал и най-вече това, което съм си обещал. Даже реших да си взема фотоапарата, завих го в найлон и го пъхнат в една непромокаема чанта, подарък от вуйчо за предпоследния ми рожден ден, във вътрешния джоб на чантата пъхнах, нарязан и сложен в плик, филма, но после реших да го извадя — все пак ако се намокри, ще бъде лошо. Е, след известно колебание все пак го взех — във вътрешния джоб на балтона, там беше на по-сигурно място. Оставаше да се сетя кога точно изгряваше слънцето в деня, когато я видях, за днес трябваше да е някъде в шест и половина, преди седмица е било петнайсетина минути по-късно, хм „по същото време“ можеше да означава не в същия час и минута, а при изгрев-слънце, аз самият така бих го разбрал. В този дъжд никакъв изгрев нямаше да има, това е ясно, но… Е, реших, че най-късно в шест и двайсет трябва да съм там. И ще чакам, казах си, до седем, тя, разбира се, няма да дойде, но това няма значение, имаше едно стихотворение на Башев за дъжда, че който от двамата обичал, е дошъл. Е, това стихотворение е доста неподходящо, защото тук не става въпрос за обич, онази, която обичам, е болна и утре, на осми март, когато ще поднасяме цветя на момичетата, нея няма да я има, няма да си получа целувката и ми е криво, но нищо не мога да направя… А бях приготвил и подарък за нея. Нищо, ще й го дам, когато отново дойде на училище. Редно беше да я посетя докато е болна, но все още не смея, техните май са против нашата връзка. Е, какво могат да имат против мен, може би просто се страхуват за нея, има момичета, които забременяват на тази възраст и просто си провалят и живота, и всичкото. Не, това с мен не може да й се случи, аз не съм посегнал, няма и да посегна, а когато това стане, ще бъда изключително внимателен, ще взема всички мерки. Аз съм отговорен, винаги съм бил отговорен, даже понякога ми се струва, че прекаленото чувство за отговорност е проваляло една или друга инициатива, която е можела да промени живота ми към по-добро и за мен, и за другите. И че отговорността, когато се уголеми, започва подозрително да граничи с несигурността, да, със страха даже. Но ние обичаме да се представяме пред самите себе си в по-добра светлина, затова избираме по-достойни думички — отговорност вместо предпазливост, благоразумие вместо страх. И така си спестяваме и грешки, и триумфи. Нали цялото ни възпитание и обществото, което ни обгражда изискват от нас да живеем снишено? А говорят за жизнерадост и дръзновение… Но стига за това.

Дъждът беше почти топъл — обикновено Баба Марта е по-сърдита, когато встъпи в царството си, тази година имаше много студен Малък Сечко, може би пролетта ще дойде по-рано. По улиците нямаше жива душа, чувах стъпките си под съпровода на дъждовните капки, барабанящи по чадъра, знаех, че отивам напразно, но въпреки това вървях, сетих се, че някъде бях чел, или чул — дали не ми го беше казал Панос — че напразни усилия няма, винаги се появява някакъв резултат, дори той да не ни харесва и да го отричаме вътре в себе си, все пак, ако съумеем да го използваме в наша полза, ще сме изживели пълноценно труда си. А труда да се разходиш сутрин до морето винаги си струва, при всяко време, във всеки сезон. Стигнах до онова, което беше останало от акациевата горичка, някога голяма и загадъчна, дърветата се движеха над главата ми, пръскаха дъждовни капки, сякаш ситно се смееха, но не можех да разбера радват ли ми се, или ми се присмиват, бункерът беше забулен в мрак, бях подранил, морето, въпреки дъжда, беше започнало да излъчва онази бледа предутринна светлина, да се подготвя за срещата със слънцето, макар тази среща днес да беше писано да е невидима. Внимателно стъпвах, защото алеите още не са направени както трябва — една погрешна стъпка и можеш да затънеш в кал, големи пирамиди от чакъл чакаха да ги използват за тази цел. Дъждът като че се усили, но кротък, тих, без вятър. Обичам дъжда, неговото ромолене слушам като музика, която освобождава душата, успокоява, унася. Бих ли могъл някога да го фотографирам? Ето така, самия дъжд, не предметите върху които той се излива, неговата същност, неговото присъствие?

Завих по крайморската алея и я видях. Стоеше на входа за плажа, до една от будките за продажба на билети. Под червено чадърче. В момента, в който я видях, се обърна към мен, в един миг се усъмних — тя ли беше, или не, все още беше достатъчно тъмно. Не с ученическо палто, както е задължението, а в тъмночервено кожено манто, подчертаващо стройното й тяло. От изненада — нали изобщо не се надявах да я видя — се спрях на място, така че тя първа тръгна срещу мен.

— Я виж ти! — каза ми весело. — Значи чудесата наистина ставали.

Все още не можех да кажа и дума, само я гледах и се усмихвах глупаво. Въпреки чадърчето, лицето й беше мокро и така, в сумрака преди невидимия изгрев, ми се стори много по-красиво от първия път, когато я видях.

— И така те се запознали, преди да се познават, защото се познавали от преди.

Тук вече се разсмях, тя също поде смеха ми и започнахме двамата да се заливаме от този внезапен смях под дъжда, който се смееше заедно с нас по чадърите ни.

— Не, ама представи си, моля ти се, какво съвпадение! Няма такива съвпадения, просто не съществуват в природата.

Тук ме ужили неканен спомен — за изхода на един киносалон и едно друго съвпадение, което се оказа най-старателно организирано от едно влюбено момиче. Сякаш съдбата ми светна червената лампичка: внимавай!

Но имаше море и бряг, и дъжд, и среща. Какво иска да ми каже съдбата, нима не тя ме е довела тук?

В това време Виктория вече беше стигнала до мен, виждах блесналите й от радост очи, не, нищо повече от радост нямаше в тях, но тази радост правеше лицето й да грее, една дъждовна капка на върха на носа й и придаваше комичен вид, който обаче никак не разваляше особената нежност, която излъчваше лицето й. Не обич, бях видял очи, които ме гледат с обич, това е нещо съвсем друго, а такава типично женска кокетна нежност. Тя продължаваше да се смее, а когато спря, се смееха очите й, даже тази капка на носа й, която ставаше все по-светла от скрития зад завесата на дъжда изгрев, даже и тя се смееше. Но момичето я избърса с един мах и ми подаде ръката си — мокра и топла.

— Моят съсед по чин от паралелната действителност — продължи с шегите си Виктория. — Даже не съсед, защото седи на моето място или аз на неговото, зависи от гледната точка. Моето второ „аз“ от паралелния свят!

Държеше ръката ми доста дълго, усетих оня съкровен разговор, който умеят да водят само ръцете, без посредничеството на думите и понятията. И в този миг изгрялото вече слънце се показа в някакъв отвор в облаците и хвърли дръзки като мечове лъчи към нас, потоците вода станаха потоци светлина, морето заблестя и водните капки се превърнаха на бисери, а локвите засветиха така ярко, че в очите ми се появиха черни петна. Пътеката бързо се разви по водата, за да заблести с ослепителното си злато и да изчезне така, както беше се появила, чудото трая само няколко мига, след това сумракът беше по-гъст от преди и очите ми изгаряха тъмните петна — негатива на видяното се беше отпечатал на ретината. Можеше ли да се направи фотография от този негатив? Само художниците могат. Просветът беше неочакван и за двама ни, смехът секна, удивление и възхита блестяха в лицата ни, продължавахме да държим ръцете си, по които със светлината протече електрически ток. И ги пуснахме.

— Видя ли? — каза тя шепнешком, — това беше подарък. Много особен подарък.

— За тези, които стават рано — опитах се да върна положението в шегата. — И които удържат на думата си.

— Ама ти какво, мислеше, че няма да дойда ли?

— Ами с този дъжд, какво още да мисля?

— Че аз да не съм от шоколад? Честно казано, аз обичам дъжда, лятото ходя без чадър, топлият дъжд е едно такова преживяване.

— Преди малко си мислех, че искам да снимам дъжда, не как вали, разбираш ли ме, нещо като портрет на самия дъжд.

— Това е страхотна идея, разбира се. Само че трябва да си го виждал, то и такава песен има: „Виждал ли си някога дъжда“, сигурно си я чувал. — И затананика на английски език една популярна мелодия.

— Там е работата я, фотографията е преди всичко умението да видиш.

— Първи урок. Ти ще ме научиш, сигурна съм, ти разбираш нещата.

— Ами, и аз още се уча, просто попаднах на добър учител.

— Как да ти кажа, фотографията, казват, е изкуство. А всяко изкуство има техника и… дух да го наречем. И трябва да ги има непременно и двете. Защото в много работи има само техника. А така, както говориш, ти търсиш духа на това нещо фотография, това ти е важното, техниката е само средство, права ли съм?

— Абсолютно. Седни си, шест! — не знам кое ме караше да обръщам на шега онези сериозни прозрения, които изричаше тя, боях ли се от нещо? Но се разсмяхме отново, чудно нещо е смехът, той гони страховете, предубежденията и обединява.

— Обещавам да бъда прилежна ученичка, другарю учител!

Вече от известно време се движехме по алеята по посока Казиното, прескачайки локвите и чадърите ни плуваха в небето над нас — червен и черен, сетих се за Стендал: „Червено и черно“, но нищо не казах, за да не излезе прекалено задължаващо.

— А аз проявих филма. Има интересни кадри.

— Така ли? Излязло ли е нещо? Може ли да се разпознае от негатива?

— Донякъде. Ако искаш да влезем някъде да ти го покажа. На сухо.

— О, ти го носиш? Чудесно. На „Богориди“ мисля има една отворена сладкарница, там можем да седнем.

Докато изкачвахме стълбите към Казиното, където един келнер бършеше масите, останали от снощи под дъжда и ги прибираше навътре, между дърветата отново като че ли блесна слънцето, но то беше само за миг. Все пак беше вече достатъчно светло, а и дъждът намаля, докато се изкачим до парапета, съвсем престана, ние по инерция държахме известно време чадърите над нас разтворени, но пред гъбката едновременно се погледнахме, засмяхме се отново и ги свихме.

— Хубаво манто имаш — казах, за да кажа нещо, — в Английската униформата не е ли задължителна?

— А, как да не е, в Английската униформата е даже по-задължителна отколкото в другите гимназии, знаеш ли колко е строго — и номограмите на фуражките, и емблемите по ръкавите, само че тези работи са пълна глупост. Кажи ми защо по магазините има юношеска мода, младежка мода? За къде са тези дрехи — да си ги носиш вкъщи ли? Достатъчно е, че сме длъжни да ходим с униформи на училище, и това даже е много, макар че така е и в Англия, и в Япония.

— Така ли?

— Ами да. Там обаче това има социално оправдание. В едно училище има ученици от най-различни социални слоеве, когато те се различават по облеклото си, възниква неравенство. А когато са еднакви, поне на външен вид са равни.

— А при нас как е?

— При нас? Какви такива големи социални разлики при нас. Е, децата на параходчиите ще искат да демонстрират корекомска стока, може би, някои ще са по-шик, други по-така… лежер. Ама в края на краищата разликите са в границата на допустимото. Чак пък милионерски синчета и щерки нямаме в училище. Но е гадно да се прекалява с тези изисквания — полите — толкова и толкова сантиметра, косите — до толкова може, от толкова нататък — непременно плитки, междинна зона не е предвидена. Като казали „английската“, да знаеш как ни проверяват само на влизане, с линийка ни мерят полите, нямаш ли фуражка — забрави, момчетата, които вече са влезли, си пускат фуражките отзад през едно прозорче на другите, които са без, за да могат да влязат и те. По три-четири момчета влизат с една фуражка, емблемите трябва да са здраво зашити, иначе — наказание. Ама какво ти ги разправям тия работи на тебе, сякаш не ги знаеш, я виж, че си униформен.

— Е как да не ги знам, знам ги, разбира се, и мене ме засягат. Мислех, че като сте елитарна гимназия, ви дават малко повече свобода.

— Ами, напротив. Ние, със западен език, трябва да сме по-дисциплинирани, по-дресирани от другите. Да не ни хрумне случайно да го използваме този език някъде другаде и за други цели — засмя се. — Че това е езикът на врага…

Наистина английският като най-популярният световен език, може да ти отвори навсякъде вратите. Отново ми мина като сянка мисълта за сина на Панос. Междувременно бяхме стигнали до сладкарницата, която се оказа празна, само на една маса в дъното седеше някаква дама във виолетово с доста разнебитен вид и изливаше в себе си кафе след кафе — явно след бурна алкохолна нощ, погледът й блуждаеше над масите. Седнахме до прозореца, мокрите палта закачих на закачалката. Под мантото си тя се оказа с кафява вълнена пола и също тъмночервен, май му казваха бордо на този цвят, пуловер. Отидох да взема кафетата — тази сладкарница беше на самообслужване и на връщане към нея ме блъсна вълна от светлина, слънцето най-после беше пробило облачната завеса и цялата улица светеше, особено големите прозорци на сладкарницата, изпъстрени с дъждовни капки, всяка една от които беше кристално увеличително стъкло. Спрях, заслепен и затворих очи. След това внимателно ги отворих и видях седналата до прозореца Виктория, озарена от светлина. А как ли ме виждаше тя? Зарадвах се, че фотоапаратът е с мен, извадих го бързо и направих снимка, преди магията на светлината да е угаснала.

— Ето го филма. Нарязал съм го по правилата — на по шест кадъра.

— Знам — каза ми, — и дядо така ги режеше. Има сума ти тетрадки с негативи у нас в шкафа, пазим ги, това си е документ на времето. Най-вече мене ме има — като бебе, като малка, като ученичка… Дядо ти като е фотограф, всичките ти най-важни мигове остават запечатани, нали така.

— Е, сега ще си направиш твоя си тетрадка, това първия ти негатив ли е?

— Имам още два филма, ама те са на руло, така ми ги върнаха от фотото, където ги проявяваха и вадеха снимките.

— Ако искаш, ще ги изправим и ще ги нарежем и тях — така се запазват по-добре.

— Разбира се, както кажеш. Ти си учителят.

— Дядо ти трябва да е познавал Панос?

— Ах, ами сигурно го е познавал, те в града всички фотографи се познават. Знаеха се с Енгибаров, с Фото Мими, един Христо имаше, един пълничък такъв, не му знам фамилията, идвали са у дома, черпили са се, няма начин да не са се познавали, той и този Панос може като нищо да е идвал, само че не ги помня всичките. И на погребението доста дойдоха — петима — шестима най-малко, дядо беше много общителен човек, имаше много приятели, като малка ми беше мъка с него на разходка да тръгна — имах чувството, че всички го познават, с тоз се спре, с оня се спре, все има за какво да си приказват, аз чакам, дърпам го за ръкава и казвам: „хайде бе дядо, уморих се вече“, а той: „сега, сега, още малко и тръгваме“. Е, накрая ме вземаше на раменете си и пристигах триумфално на конче вкъщи.

Отворих плика и извадих лентите една по една — на фона на блесналия прозорец негативите се виждаха много добре.

— Ето тук това съм аз — тази е добре фокусирана, тук бавната скорост ти е направила номер, ето го изгрева, тук — портрет на възрастна жена, тук фотографии на млад мъж — вале пика, още на негатива си личи специалния поглед, с който те облъчва, а тук… Тук имаме дискретен акт на красиво женско тяло.

Тя почервеня изведнъж, просто пламна в червено и взе бързо лентичката от ръката ми.

— Ама и това ли е тука? Това?

— Е, няма нищо — казах по възможност най-спокойно, — това си е жанр във фотографията — художествен акт, този е правен от човек, който познава законите или просто е видял нещо необичайно като осветление, линия, композиция и интуитивно е постигнал добър резултат. В природата няма по-съвършено творение от женското тяло, то просто трябва да бъде изобразявано, в това отношение и художниците, и фотографите са единни. Самият аз мечтая някой ден да се сдобия с модел, който да е съгласен да ми позира, в това изкуство естетиката стои над еротиката.

— Така е — каза неочаквано тя, изведнъж възвърнала цвета си, — разбира се, че е така. Годините ще минат, ще остарея, ще напълнея, ще погрознея. Защо да нямам спомен от себе си каква съм била като млада? Учат ни да ни е срам, срамуваме се от всичко, от мислите си, от чувствата си, от телата си? Какво срамно има в това как сме направени? Често си мисля по този въпрос — това общество е натъпкано с предразсъдъци и остарели навици. Учат ни как да мислим, как да виждаме нещата, какви непременно еднакви изводи да си направим от определени предпоставки. Ами ние сме различни, защо не ни оставят да сме си различни? Така, в края на краищата, е по-интересно, нали?

— Разбира се. Само че някои мразят различния, защото ги е страх от него — защо не е като всички, защо не е като тях? И гледат да го уеднаквят.

— Униформи, фуражки, емблеми…

— Еднакви мисли, еднакви чувства, еднакви думи…

Пак се засмяхме. Дявол да го вземе, на една вълна сме.

— Обаче има един изход — каза тя тихо и сериозно.

— И той е?

— Любовта. Тя разчупва преградите. Тя не познава правилата.

Вдигнах един от негативите и го изправих към стъклото.

— Този ли е?

Тя замълча и се загледа в негатива.

— Беше — каза накрая. — И ще ти призная — хубаво беше. Чудно хубаво. Може би е било прекалено хубаво.

— Той ли направи актовата снимка?

— Той. Аз го помолих. Казах му: никога не ми е било толкова хубаво, не вярвам някога да може отново да ми е толкова хубаво. Искам го този миг, искам го. Нека спре.

— И?

— И спря. Наистина. Остана само снимката. Оказа се една голяма лъжа — на очите й се появиха сълзи, тя се обърна към стъклото и се загледа навън към булеварда, по който рядко някой минаваше в неделното утро.

— Напротив. Истина е било. Тогава е било истина. Нищо не е вечно. Но ако нещо вече го няма, то не означава, че не го е имало. А щом го е имало, значи го има и сега — в спомена, в усещането, на лентата. Тук е. Това е една от задачите на фотографията. На изкуството изобщо.

— Всъщност аз защо ти ги разправям тези неща? Това е толкова лично, толкова интимно, не бих го казала даже на майка си, даже на най-добрата си приятелка, та аз тебе изобщо не те познавам, как така?

— Може би точно заради това. Ти говориш с мен като със себе си.

Преглътна сълзите, избърса с опакото на ръката си очите и ненадейно пак се засмя:

— Ама се намерихме ние с тебе, а! Като краставите магарета.

— Дето през девет баира се подушват!

— Англичаните са по-деликатни — при тях тази поговорка в превод звучи: Птиците с еднакво оперение летят заедно.

— Само че е едно и също — дали къчове като при магаретата, или полет като при птиците, от определена гледна точка е едно и също. Това във фотографията се нарича ракурс.

— Какво значи?

— Гледната точка на обектива — от тази гледна точка зависи всичко.

— Ще го запомня.

След това мълчахме и гледахме навън към мократа, блестяща от слънцето улица, към тъмните фигури на хора, хвърлящи дългите си сенки върху асфалта и локвите, пресичащи строгите линии на сенките от лампите, висящи по средата над улиците, целият град беше станал черно-бял и много контрастен, град от светлини и сенки, една абстрактна графика.

След това станахме като по сигнал, аз занесох празните чашки до бара, облякохме се и излязохме в светлината.

— Непременно ще ти се обадя, когато стане възможно — каза тя. — Или ще ти напиша по нашата поща. Искам да ги откопираме тези снимки и да ме научиш как става това. Виждам сега, че имам много да уча от тебе. Нека негативът остане при теб.

Докосна ръката ми, сякаш не да я стисне, а да я погали, обърна се и тръгна надолу към центъра след дългата си утринна сянка.

А аз се върнах към морето — имах фотоапарат със себе си, имах и голямо желание да направя снимки. И направих снимки. Но за тях сега никак не ми се разказва. А като си помисля, този дневник е само за направените снимки, това беше целта му…