Георги Б. Караджов
Скритото изображение (66) (Записки на фотографа)

66.

1 март, понеделник

Казват, че любовта е сляпа. Как да го разбираме? Може би в смисъл че ти си заслепен от чувството, идеализираш своята любима, виждаш само доброто в нея, дори там, където го няма и не забелязваш нейните недостатъци. Всъщност в много по-голяма степен любовта разтваря широко очите за невидимото, онова, което е недостъпно за другите. Очите. Да, очите са прозорец към света, те ни показват предметите, хората, пространството, с очите виждаме видимото, а невидимото, същественото, истинското се вижда със сърцето — кой го беше казал? Ами да, Екзюпери — Малкия Принц. А какво е сърцето? Любовта, нищо друго. Тя като мощен прожектор осветява дълбоките бездни на душата и разкрива неподозираните съкровища, дремещи в тях. Бисери, рубини, диаманти. И те изгряват в очите й, в устните й, онази чиста, обезоръжаваща усмивка, така искрена, така истинска… Панос ми казва често, че голямото майсторство е да уловиш тази бликаща душевност, характера на разкриването — тогава портретът е искрен. И още той ми казва, че когато фотографираш човек, предразположен към теб, човек, който те обича, това е много лесно, защото той се разкрива пред обектива ти с такава сила, че морето, океана, цялата вселена присъства в този портрет, вгледай се — и ще го видиш. Аз направил ли съм Такъв Портрет на Людмила, тя обича ли ме с такава сила, че очите й да станат прозорци към душата й? Може би засега само един лъч, тънък като копринена нишка успявам да забележа, къде е океанът от светлина, вулканът от прозрения? Но този лъч ще става все по-широк и по-голям, по-силен. Защото я обичам. Обичам. Обичам. Ето — написах го три пъти, а защо? Нима ми е нужно да го твърдя, да го повтарям даже, да го декларирам пред себе си, сякаш се съмнявам в това и е необходимо сам да се убеждавам непрекъснато? Не знам, понякога ми се струва, че… Или се опитвам да оставам силен, да не се поддавам на изкушението да не й изневеря, защото имам и очи, и мисли и за други? А и плътта… тя сякаш си има собствени закони, реагира, независимо от мен, нямам ли власт над нея?

Откриване на тялото — ето какво се извършва в нашата възраст. Откриваме с изненада собственото си тяло и онова, което то може да направи за нас. И удоволствието, че го притежаваме, че е пълно с наслада. Е, и с болка, и със страдание, то и без това не може. Но на нашата възраст, в разгара на пролетта ни, насладите са като че ли повече. Макар че всички те са забранени. Защото, както откриваме тялото си, тъй трябва да открием и духа си, а любовта принадлежи на него — на духа. Другото го искат и го правят и прасетата. Обаче Паназа твърди, че цялата любов произлиза само от инстинкта. Ами ако е прав? Три инстинкта ни владеят и командват, водят ни за носа и си правят с нас каквото искат, завързали са юларчета около вратовете ни — бият ни, галят ни, всъщност ни връщат неумолимо в царството на животните. Ние им се подчиняваме сляпо, няма къде да идем. Глад, страх и секс — и трите еднакво важни — непобедими. Ама че проста, елементарна тъпотия — целият ни живот, цялата човешка история, прехвалената ни цивилизация — от момента, в който сме слезли от дърветата, какво ти — много преди това, от преди маймуната, всичко живо винаги се е подчинявало безпрекословно на командните крясъци на тези трима велики господари. Е, ние сме се понаучили да ги украсяваме тези заповеди, да ги цивилизоваме. И така на мястото на плюскането е дошла културата на храненето, на мястото на треперенето от страх в пещерата-стабилните жилища, уменията за защита, на мястото на безразборното удовлетворяване на половия инстинкт — любовта! И всичко това е театър, така човек се издига в собствените си очи — наконтена маймуна! Но нима няма истинска чиста любов, душевен порив, въздигане на вълните на одухотвореното, която ме вълнува, извисява, кара ме да летя, събужда художникът в мен, вдъхновява ме. Да, това всичкото усещам, когато я целувам, порив нагоре към светлината. А оня долу в същото това време също се подготвя за действие, като че всичкото е единствено заради него. „Вие момчетата мислите само за едно, как да се забиете като пирони, защото не мислите с тая глава, дето я имате на раменете си, ами с оная, другата!“ — беше казала веднъж Тина на Спиро, който я сваляше. Навсякъде ни учат, че моралът е да не се поддаваме на плътски страсти преди брака, да пазим честта на момичето, толкова много хора все още държат на девствеността на булката в първата брачна нощ, макар да си е остаряло и дивашко. Ако посегна на Людмила, няма ли да погазя честта й, е да, ние се обичаме, искаме да останем завинаги заедно, да се оженим и така трябва да бъде. Но в живота всичко е възможно — след година ще завърша гимназията, ще вляза в казармата — две години са това, кой знае… Даже Емил Димитров пее, че „малко са дочакали войника прашен“. Жената е пълна с изненади. И аз трябва да си призная, колкото и възвишено да е всичко… страхотно много, грамадно страхотно много искам да се притискам до гърдите й, да я прегърна — ще бъдем голи, разбира се — и ето така, да проникна вътре в нея и сърцата ни да забият едновременно, да се превърнат в едно сърце, ние самите да станем едно, едно същество, едно пулсиращо сърце, да се разтворим един в друг и да се слеем изцяло, напълно и това трябва да бъде върха на нашата любов, абсолютния връх! Но моралът го забранява преди брака, там е работата — честта на момичето… Е добре, аз си мечтая за космическо сливане, за разтваряне на небеса и вселени една в друга, това не може, това не трябва да може да бъде похот, това е върхът на любовта, нейното осъществяване. И ето че докато ги пиша тези работи, оня отдолу е готов да вземе своето, само като си ги помисля и е веднага готов. Тъпа работа, условен рефлекс — като кучето на Павлов и камбанката. Същият принцип и при човека, и при кучето, и при свинята, и при червея. Ужас!

Трябваше да е дневник за фотография, да си записвам в него кога и какво снимам, за да знам къде греша и да се поправям, когато видя резултатите — както и основните положения във фотографската теория и практика — техника, осветление, композиция, такива работи. То се обърна на тетрадка по всичкология, каква ти тетрадка, тази е шеста подред, хем пиша ситничко — на ситно карирана хартия. В началото ми беше неловко, това си е момичешка работа да се водят дневници, после взех да свиквам, много въпроси ни мъчат, така като си пиша, ми се струва, че по-лесно ще се добера до някакъв приемлив отговор, ако пък не, все пак олеква ми някак си, то си е вид споделяне. Само че това споделяне трябва да си остане тайна, защото както съм се нахендрил, само това липсваше, ония там да вземат да проверят какви ги пиша. Е, чак обиск да направят не вярвам, ама откъде да знам, как направиха обиск у Панос? Нали бях там. Та засега ги крия в един шкаф със стари учебници тетрадките от дневника — най-долу, няма къде другаде, да ги унищожавам ми е мъчно, много умни неща съм записал, не от мене си, от Панос. И ми се иска да мога да си ги препрочитам от време на време, умните мисли внасят някакъв ред, подреденост в този хаос, в който живеем, някак си смисъл ти дават.

А тази сутрин вече е в царството на баба Марта — женски месец, не знаеш какво иска, не че той самият знае. Ту се намуси, ту се усмихне. Обаче чувстваш, че пролетта е близо, ето че вече е някак по-топло, радва се душата, даже кожата на лицето ми, на ръцете ми — и тя се радва, защото топлият бриз я гали и се сливам с океана на въздуха, плувам в някакъв Гълфстрийм, даже простото ходене на училище е някак приповдигнато, празнично. И по-малките деца с чантите на гърба, окичени с мартенички като сергии. Хм, и аз си имам, разбира се, майка ми сутринта ме закичи, то това си е традиция, само че като излязох, я свалих и си я пъхнах в джоба. Не е за момче работа, виж на момичетата им отива да се кичат, както и на децата. Е, не ми се размина, Людмила ми беше приготвила друга мартеничка, същата, каквато имаше и тя — с кученце. Прегърна ме, честити ми празника, защото за нас българите Баба Марта си е празник, не знам има ли друг народ, който да празнува началото на затоплянето, и ме закичи — кучето било символ на приятелството, на верността, на, как го каза… на съпричастността, или съвместността, не помня вече, беше някаква сложна дума, нещо подобно, което всъщност означава любов. Седнах до нея и усетих, че под чина ми има писмо. Бързо го покрих с учебника по немски език и веднага ме хвана срам, че имам тайни от нея. Ама някак си не ми се искаше да научава, то е нищо, една игра просто, много от съучениците ми я играят, но може да предизвика ревност и неприятности. После, в междучасието, издебнах момента, когато тя излезе и пъхнах писмото заедно с учебника в чантата си, щях да си го прочета чак като се върна вкъщи. Игра — игра, обаче се развълнувах и тя го забеляза, когато се върна. Погледна ме озадачено: „какво ти става“? Вдигнах рамене: „нищо, просто март“. Да, струва ме се, че вече чудесно се разбираме без думи. Тя се засмя и ме прегърна. И тогава влезе Трифка и започна трифкознанието.

Вкъщи отворих писмото от непознатата…

Не е възможно! Такива съвпадения стават само на кино! Просто не можеше да е вярно:

„Здравей, честита Баба Марта, да ти донесе радост и надежди. Нали тя е надеждата, че пролетта отново ще дойде, а с нея и цъфтежа, и красотата. Понякога я чакам сама на брега на морето, отивам преди изгрева, искам да я видя първа, да я посрещна и да я разкажа на другите, да я покажа на другите. Затова си нося фотоапарат — да я покажа. И, не щеш ли, я срещнах — пролетта, като обещание все още, усещам нещо хубаво и ми се иска да го споделя с всички, първо с непознатите, като теб. Споделям, следователно съществувам, споделям, следователно съм човек. Без възможността да споделяме сме нищо. Надявам се да съм направила деня ти малко по-радостен, казват, че радостта е заразителна. Иде пролет!“

Е, не е възможно това е била тя, да съм я срещнал на брега, филмът й е в мен, ето и името съвпада, не, такива работи не стават, просто няма такива работи, има ги само на кино, ако го прочета в някой роман, ще си кажа — лош роман, прекалено много измисля, няма житейска правда, ами наивно е в края на краищата. А може да е и съвпадение, откъде да съм сигурен, че е самата тя? Но ето че и името съвпада — иска ли ми се да е тя? Ами Людмила? Ето че вече й изневерявам — в мислите си. Но може ли човек да ми има доверие? Аз съм доносник, аз донасям за човека, който ми дава толкова много, който ме научи на толкова неща. Ако можех сега да го попитам, той щеше да ми даде някакъв съвет. Мъдър е, много е преживял. Има съвети за всичко.

Трябва да проявя филма, не знам защо изведнъж ми се стори, че там ще е цялата разгадка. Къде си записах телефона й, дадох ли й моя телефон, сигурно, ами ако позвъни, ако позвъни…

Не, ето че точно когато си го помислих, телефонът иззвъня. Ето още едно съвпадение, сигурно е тя. Вдигнах слушалката и казах задавено: „Ало!“ И тук чудесата свършиха. Строг басов глас се осведоми аз ли съм на телефона. Казали ми бяха, че няма да ми се обаждат, какво беше това?

— Очаквам те в пет часа в кабинета.

Строго, сухо. Затвори, преди да попитам най-глупаво: „Кой кабинет?“. Като че ли не знаех кой. Имах още два часа.

— Разрешете да остана — защо казах така, така се казва, когато те извикат при директора, сигурно и в казармата се казва така, тук хората имат военни чинове, и си е като в казарма. Полковник Методиев беше, както първия път, в цивилни дрехи — бежов костюм с вратовръзка, малко небрежно завързана, сигурно си я връзва сам. Погледна ме и каза:

— Налага се да останеш. Имаме с теб едно разговорче тука.

Отиде до шкафа зад него, порови се из папките и извади една — сигурно моята, с моето досие, това вътре трябва да са докладите ми. Наведох глава. Той седна зад бюрото си, разлисти папката — изобщо не исках да видя какво съдържаше тя, някакъв срам ме облада, мълчах и гледах в пода. А полковникът запали цигара, отиде до прозореца и се загледа през него. Известно време мълчахме.

— Така — каза той най-после. — Ето, гледам навън, пролет иде, вече сме март месец — младежите сити, весели, добре облечени, смеят се, разхождат се. Така ли беше преди, питам се аз, така ли беше преди девети, когато болшинството от тях нямаха възможност да се обучават, да ходят на училище, да се лекуват безплатно, така ли беше? Не-е, аз съм живял в онази епоха, виждал съм глада, страха от утрешния ден, терора, произвола на полицията, зверствата на жандармерията, на твоите години аз вече нямах право да се уча, трябваше да работя и то къде — в мината, под земята. И само аз ли? Всичките ми другари — един беше ваксаджия, друг — въглищар, нямаше глезотии — за комата черен хляб. Само богаташките синчета, синчетата на онези, които се хранеха от труда на нашата класа, експлоататорите, само техните деца имаха достъп до образованието, до медицинското обслужване, до просперитета, само те можеха да се развиват, за да заемат после директорските места във фабриките на бащите си и да умножат капиталите им. Беднячеството беше ограбвано жестоко!

Той всмукна от цигарата си и продължи:

— Как е сега, а? Какво направи за вас народната власт, новият строй? Партията като орлица разпери крилете си да ви закриля, имате достъп до всякакво образование, до безплатно здравеопазване, нито сте гладни, нито сте жадни, нито се налага да изкарвате с пот на чело насъщния, нито да просите — здрави и топли жилища, електрифицирани, модерни, с течаща вода, чудесни условия да растете свободни, без страх за утрешния ден, да се развивате и образовате, да станете кой каквото иска — инженери, архитекти, научни работници. Безплатно! Само като си помисля какво трябва да плати един студент оттатък, в капитализма, за да има елементарното право да следва… Те нали затова непрекъснато са в протести и стачки, капитализмът изсмуква всяка жизнена сила от тях и ги прави инвалиди още на младини. А на вас бъдещето ви е осигурено, даже е задължително образованието у нас — за всички. А детският труд е забранен!

Тук той отново направи пауза и се отпусна на стола си, като отново смукна от цигарата си, после ми махна да седна на стола срещу него. Свлякох се на стола, сякаш потиснат от непоносима тежест, не знам защо в един момент се почувствах лично отговорен за страданията на младежта в капиталистическия свят и безкрайно неблагодарен.

— И какво се иска от вас? Само да се трудите. Да се учите, да работите, да строите живота нов. И да се радвате на това, което имате, да бъдете безкрайно благодарни. На социалистическия строй, на партията, на комунизма — спасителя на човечеството. Защото врагът не спи, той даже не дреме, на него вашето щастие не му харесва, той иска да го разруши. И затова трябва да бъдем бдителни — ден и нощ, всеки час, всяка секунда. Особено когато сме поели завидната отговорност да работим на невидимия фронт, да пазим нашето настояще и нашето бъдеще!

Отново пауза. Запали нова цигара.

— Да-а, така е, тези неща ти също ги знаеш, всички ги знаете много добре. Трябва направо да ти кажа, имахме ти голямо доверие. Но ти ни разочароваш.

Мълчах и гледах в земята. Какво искаха пък сега, от какво бяха недоволни?

— Кога за последен път си изпращал информация за поверения ти обект?

— Преди две седмици, нали такава беше уговорката. Пък и… нямам какво да пиша. Не съм се виждал с него тези седмици. Той е в болницата.

Това изглежда го изненада? Не бяха ли информирани?

— В болница? Какво му е?

— Не знам точно. Нещо с белите дробове. Той много пуши.

— Рак?

— Страхувам се, че да.

— Да, точно така. Една малка проверка от наша страна, разбира се, че сме информирани за това.

— Нямате ли ми доверие?

— Проверката е най-висш израз на доверие, това, разбира се, ти е известно.

Тук той разтвори папката и пробяга по страниците й.

— Чета и се чудя, направо се удивявам. Че той бил светец, този фотограф бе, отрича се от собствения си син, за да декларира верността си към родината и комунизма, че ние да вземем да го приемем в Партията, да го издигнем — човек за пример, откъдето и да го погледнеш.

Тишината можеше да се пипне, усетих как ме обгражда от всички страни като някакво пихтиесто същество, като огромна медуза, обхваща главата ми и не ми позволява да виждам, да чувам, да мисля.

— Е, ще чуя ли отговор? — сякаш чух гласа му зад стената, която ме държеше в плен. Трябваше да отговоря нещо, трябваше да се защитя, да излъжа? Не, стига лъжи, стига. Само като си го помислих и едно от пипалата на медузата се свлече от главата ми. А след това още едно.

— Вие ми възложихте да го наблюдавам — казах тихо, като внимавах да не вдигна поглед и да срещна очите му — бях се вторачил в едно мастилено петно на бюрото пред себе си, петното ми приличаше на силует на момиче, държащо огледало. Това по някакъв начин ме успокои, успях да овладея треперенето на гласа си. — Вие ми възложихте да ви информирам и аз съвсем добросъвестно ви информирах. Всичко, което съм написал, отговаря на истината — думите му съм предал дословно. Трябва ли да лъжа, за да ми повярвате?

— Да лъжеш? Не, разбира се. Когато ти казах, че сме имали доверие в теб, имах предвид твоите способности. Оперативният работник, разузнавачът, трябва да има бистър и бърз ум, да умее да вижда зад думите, зад поведението, да не се оставя да бъде заблуждаван с наивни декларации за благонадеждност. Врагът е хитър, той има своите методи, трябва да наблюдаваме, да бъдем бдителни, да умеем да свързваме фактите и да правим своите изводи.

— Той не е враг — като че не го казах, а само го помислих, като че полковникът чу мислите ми. Изведнъж стана толкова тихо, че ми се стори, че целият свят в един миг е умрял. Методиев застина за може би цяла минута, гледаше някъде през стената и лицето му започна да почервенява, или на мен поне така ми се струваше. Разбира се, съжалявах, че бях произнесъл фаталната фраза на глас, страхът пълзеше като влечуго по гърба ми, искаше ми се да не я бях казвал, наистина ми се искаше. И в същото време усещах някакво странно облекчение, защото знаех, че бях произнесъл истина, може да се обърне срещу мен, но е истина. И макар че в тези мигове тишината беше по-плътна от всякога, медузата, каква ти медуза, октоподът вече го нямаше. Полковникът извади нова цигара, повъртя я в пожълтелите си пръсти, сетне я запали и отново ме погледна.

— Така — провлече той. — Значи така се получава. Е няма що, те са опитни, знаят как да излъжат наивния младеж, да го хванат на своя страна, от обвинител да го направят техен защитник. Нищо, нищо, когато разбереш, че са те лъгали, ще бъде вече късно. Жалкото е, че явно той те подозира, че си разкрит. Затова и ти ги пробутва тези работи, за да ни ги кажеш на нас и ние да му повярваме, както ти си му повярвал. Е, нищо, млад си, неопитен си още. Затова се иска талант и усилия — и наблюдателност. Виж Щирлиц. Колко проницателност се изисква, за да разкрие истината — и то в леговището на звяра, обграден от врагове. Какво направи ти, след като той постъпи в болницата, колко пъти го посети там? За какво разговаряхте? За верността му към социалистическата държава и благонадеждността му ли?

— Ама как така, да го посетя… Че кой ще ме пусне? — обърках се аз, дали полковник Методиев наистина не знаеше какви са правилата в болниците, или и това беше проверка?

— Че защо да не те пуснат? Там свиждане няма ли? В четвъртък не беше ли ден за свиждане?

— При тези болни е изключено. — Бях проверил, вярно е.

— Утре ще го посетиш — каза твърдо полковникът. — Ние ще го уредим, нямай грижа за това. Ще отидеш на регистрацията и ще кажеш, че са те повикали при него, ще си кажеш името. Там ще ти дадат каквото трябва и ще ти покажат как да стигнеш до него. Това за нас е много важно.

Какво ли пък толкова важно можеше да има? Сериозният тон ме учуди, все едно че бях във филм за разузнавачи, а през това време Панос сигурно тихо гасне в болничното си легло.

— И непременно, чуваш ли, непременно ще го попиташ, дали синът му знае, че той е в болницата. Ако е нямал възможност да го предупреди, ще му предложиш ти да изпратиш писмото до него, нека той да го напише. А писмото ще донесеш на нас. Не се бой, ние ще го изпратим до адресата му — може би у него ще се зароди желание да дойде да види умиращия си баща.

Изтръпнах. Тежко болен човек като примамка, като стръв за сина си… И така защитаваме най-хуманното общество на планетата, надеждата на народите и какво още беше… Разбира се, нищо не казах, само кимнах с глава. Но се и зарадвах, че толкова лесно ще се уреди да видя Панос отново, може да му дам кураж по някакъв начин, да оздравее по-бързо, защото той ще оздравее, той непременно ще оздравее, чувствам го с цялата си същност, никога не съм бил по-уверен в нещо. А какво ще разказвам, то си е моя работа. Ако в стаята няма подслушвателни устройства, които да… Ама не, стига вече, и аз задълбах в криминалните романи. Това го пиша вече късно след полунощ, наближава два. Ще мога ли да заспя тази нощ?