Георги Б. Караджов
Скритото изображение (15) (Записки на фотографа)

15.

8 ноември, събота

Откъде идва този дивен свят — аз не знам. Бил ли съм някога в него — не знам. Виждал ли съм го досега — не знам. Сънувал ли съм го — не знам. Знам само, че той идва, когато съм с нея. Тя по някакъв вълшебен начин го извиква за мен, а аз го поемам внимателно в шепите си, както се поема новородено бебе, за да й го подаря. Той е свързан с нея и все пак той е мой свят, съвсем мой. Дори да съм сам, той ме спохожда — при мисълта за нея, при спомена за докосването на ръката й, за усмивката й, идва даже само като се сетя, че тя съществува, че я има. Като че ли нищо друго не ми трябва, освен тази мъдрост, това познание. Защото когато я нося дълбоко в себе си, мога винаги да протегна ръка и да я докосна. И искам да я запазя, затова ли я фотографирам все повече и повече, запечатвам нейните мигове за доказателство в свидетелството на светлината, че тя съществува на тоя свят, че не е измислена от мен. А само като си помисля, че допреди няколко седмици нищо не знаех за нейното съществуване. Въпреки че я виждах всеки ден. И това е възможно, да. Нещо повече — не знаех, че и аз съществувам, не знаех какво значи да съществуваш и колко е хубаво да съществуваш!