Георги Б. Караджов
Скритото изображение (28) (Записки на фотографа)

28.

12 декември, петък

Днес Людмила отново е на училище. Втория час имахме литература при Недялкова — Трифка Недялкова се казва, какво име само, ние така казваме и на предмета й — Трифкознание. Просто се удивявам как някои учители се опитват да сведат изкуството до няколко сухи постулата и ни карат да ги зазубрим наизуст, ами че ние по този начин обезсмисляме цялата литература, ако писателите знаеха в какво ще се превърне тяхната жива реч, въобще нямаше нищо да напишат — ужас! Та сега изкормваме Фауст. Всичко започна с една шега. Трифка попита към кое литературно направление принадлежи творбата „Фауст“ на Гьоте и Евчо, вечният шегаджия, се обади под сурдинка: „Социалистически реализъм“. Понеже се засмяха, Трифка се усети и рязко се обърна към него:

— Към кое, към кое? Стани като отговаряш.

— Шега — измърмори Евчо и се изправи неохотно, — страдам от хипертония на хуморната жлеза.

Този път никой не се засмя, с тази Трифка шегите са абсолютно невъзможни, при нея чувството за хумор е отстранено като възпален апандисит, още при раждането.

— Та хайде сега сериозно да ни кажеш на всички, към кое литературно направление принадлежи творбата на Гьоте „Фауст“.

— Като жанр — към драматургията, защото е пиеса, а иначе — към романтизма, мисля.

— Мислиш?

— Да, така мисля, защото…

— Тука не се намираме за да мислим, а за да учим. Другите, по-умните от нас, вече са го измислили.

Абсолютен бисер, трябва да си го запиша: ходим на училище за да не мислим!

— Другарко Недялкова, разрешете този път да не съм съгласен с Вас. Аз си мисля, че сме тук точно за да се научим да мислим. Е-е, под мъдрото ръководство на учителското тяло, разбира се. (Този Евчо май започва да навлиза в забранени зони, абсурд е тя да не усеща, че издевателства над нея, нас ни напушва смях, обаче само това остава сега да се разхилим).

— И ти, дървен философ, смяташ, че мисленето няма правила? Че е някаква хаотична реакция на организма (още един бисер!), че можеш да си приказваш каквото ти дойде на езика, без да си даваш сметка за това и без да носиш отговорност? Нашата задача, като учители, е да ви предадем правилата на мислене, в езикознанието има железни закони как точно се анализира дадена творба, който не ги спазва, не само ще стигне до коренно погрешни тълкования, но и ще затъне в дрънканици. (Днес явно й е ден за бисери)

— Значи всичко се свежда до това, да запомним наизуст две определения за Гьоте и можем да минем за образовани люде! (Леле каква дума извади, падам!) Ами то така някой папагал с по-добра памет ще е по-образован и от нас.

— Глупости говориш — започна да се нервира Трифка и малките й бухалски очички се събраха още повече на лицето й. — Изразявай се свободно, но в рамките на правилата, които учим тук. Останалото е анархия. Че ние всички си имаме правила за общуване, доказва и материала, който използваме за тази цел — думите. Нали ако нямаме думи с еднакво значение за всички, всяка комуникация ще бъде невъзможна. Така е и с правилата на литературния анализ, те трябва да бъдат овладени, за да можем да се разбираме, когато обсъждаме някакво произведение, останалото са фантасмагории.

— Дадаизъм — каза Евчо предизвикателно.

— Какво, какво?

— Дадаизъм, има такова едно… модерно направление в литературата, бебешкия език като средство да достигаме до читателя без помощта на логиката. Използвайки чистата музика на звуците. Например едно стихотворение, което звучи като: Беее-беее-дааа-джан-джан-беее.

Всички се засмяха, а дебелият Пешо, който винаги разбира с десет секунди закъснение, избоботи от ъгъла:

— Дрън-дрън, чи пляс! — ето едно стихотворение! — и се захили със закъснение.

— Тук няма да разглеждаме перверзиите на съвременните гнили буржоазни извращения — в очичките на Трифка засветиха искри, — по това да познаете докъде е стигнал упадъка, когато вместо поезия имаме нечленоразделни звуци, такива „течения“ донасят само… (тук тя спря, за да потърси най-ефектния израз)

— Хрема — подсказа й Евчо.

— Какво, какво? (Гласът й се извиси с две октави нагоре)

— Донасят хрема теченията, това казах — изговори той с най-невинния тон, на който беше способен. Класът избухна в смях. Като капак на всичко точно тогава дебелият Пешо взе, че кихна, кихна си най-естествено, човекът, без никаква задна умисъл, но смехът избухна с нова сила. Трифка се изправи, каквато си беше трътлеста и нисичка, погледна с унищожителен поглед над главите ни по посока на кихавицата и каза подигравателно:

— Наздраве!

Класът спря да се смее. Трифка ни огледа всичките отвисоко, сви презрително устни и тръгна към катедрата, там се спря, пак ни огледа с нещо като съжаление в погледа и каза:

— Да ви се чуди човек, всичко имате — условия за учене, подходящи помещения, просторни класни стаи, преподаватели — всичкото безплатно, за всичко това други се грижат — да е чисто и подредено, да довлечем знанията до вас, да ви ги налеем с фуния в главите, да ви подготвим за живота, знаете ли в някои страни децата в какви условия учат, или изобщо нямат средства за да ходят на училище? (Знаехме! Всички бяхме гледали предната вечер по първа програма филма за Камбоджа — една телевизия — две програми, какво друго да гледаш!) Интересно, ако ги доведяха тук и им дадяха вашите условия, дали нямаше да бъдат благодарни и с усърдие да усвоят знанието, което им се предлага? Без да се правят на много остроумни! Човек оценя нещо, когато го няма.

— Извинявайте, другарко Недялкова — Евчо още не беше седнал, — защо си мислите, че ние не ценим грижите, които се полагат за нас, нали идваме редовно на училище и учим.

— Учите. Идвате. Заредени с енергията на отрицанието, готови винаги да противоречите, да спорите.

— Защото търсим — станах и аз, — истината търсим. Нали в спора се ражда истината. Учим се да разсъждаваме със собствените си глави, не само да заучаваме готови формули. Не е ли това целта на обучението? Нали утре ще бъдем сами пред живота, кой ще ни учи кога какво да направим?

— Така. (В друг случай Трифка щеше просто да ми каже: „Ти си седни, тебе още не съм те питала“, както прави винаги, но този път само седна на стола и ме погледна с презрителна умора.) Пак се завъртяхме в кръг. Я ми кажете може ли човек да бъде композитор, без да познава нотите? Може ли да бъде художник, без да знае как се държи четката? Може ли да разсъждава и да анализира, без да познава правилата на анализа?

Едно тихичко „да“ се чу от втория ред, всички обърнахме глави нататък — Мимито, най-нисичката в класа, пълната отличничка, държеше с ръка устата си, съжаляваща, че се е изпуснала.

— Маркова, какво да? — впи змийския си поглед Трифка в нея. Мимито се изправи бавно, цялата почервеня, заби поглед пред себе си и каза много тихо:

— Ами Би Джийз, например, те казват, че не знаят нотите, и въпреки това сами си композират песните.

— Това, разбира се, е реклама, съвсем в стила на западната пропаганда — парира Трифка, — но дори и така да е, една лястовица пролет не прави.

— Обаче точно тази лястовица като пее, се чува по целия свят — вметна Евчо. Между другото — и нашият художник, Георги Баев, не рисува с четка, ами с ръце.

— Ето пак, все да сте против, все да противоречите, не може да ви надприказва човек с тези големи усти, само като дойдат изпитите, млъквате като пукали. Стига сме ръсили мозъци (бисер, ама този вече го имам записан, тя често го повтаря), да се захващаме с нашата конкретна работа. И така — „Фауст“. Я ти, големият философ, да ни кажеш на всички за какво се разказва в пиесата „Фауст“ от Гьоте.

— Разбира се, с удоволствие — Евчо се усмихна. — В пиесата „Фауст“ Гьоте описва един стар учен, който през целия си живот се е занимавал с търсене на истината и смисъла на човешкия живот, изучавайки някои основни за епохата науки, като физика, богословие и така нататък, напълнил се е с остарели схващания по всички въпроси, изгълтал всички правила, поучения, закони, обяснения и в края на живота си решил, че нищо не е научил. Той вика дявола на помощ, защото дяволът е дух на отрицанието, на противоречието, на несъгласието и на съмнението. Дяволът, от своя страна, го кара да започне отначало, от новата си младост, като се отърси от всички правила и закони, да заживее според свободата и според собственото си сърце. И да намери отговор на въпросите, които го вълнуват, в любовта — в свободната любов, без правила и канони. Е, сетне биологичните закони му изиграват гаден номер, мацката… а-а, пардон, Маргарита, забременява и понеже обществото по онова време, че и до днес, заклеймява подобно нещо като безчестие, тя в момент на умопомрачение убива детето си, а сетне и себе си. Заради строгите правила, които уж е научила в училище, ама не ги е спазвала. По този начин Гьоте ни казва: научете, деца, правилата и ги спазвайте, слушайте учителите си внимателно, когато те ви ги преподават, за да си ги запишете и да си ги имате винаги, за да не свършите и вие като тази непослушна и неразумна Маргарита, която слушала само сърцето си и виж каква я е свършила.

Браво на Евчо, ами той си е умен, театърът му е страстта, иска да става режисьор, баш него ще цака с драматургично произведение! Във всеки случай тишината беше невероятна, чак колите като че ли спряха да бръмчат зад прозорците. Сред възхитените погледи с ревност трябваше да отбележа и този на Людмила, може да си въобразявам, но ми се стори, че освен възхищение, виждам и някаква нежност в него.

Но след това тя направи още нещо и това нещо беше… Не знам, просто за секунда, отметна главата си и с едно движение на ръката разкопча шнолата си и я хвърли на чина. Косите й се разсипаха по раменете и, о Боже колко красива, колко безкрайно прекрасна беше тя така, дадох си сметка, че никога не я бях виждал в училище с пуснати коси, от девойка, тя се превърна в жена, лицето й придоби мекота, очите й заблестяха още по-силно, една невъзможна до болка нежност ме прониза, нежността на извивката на леко начупените й коси, нежността, с която те докоснаха рамената й — и, о боже, всичкото туй заради Евгени! За него ли?

— Стоилова, какво означава това? — рязко се обърна Трифка към нея.

— Кое, другарко Недялкова?

— Ти не знаеш ли как човек се държи в клас?

— Разбира се, че знам. Има ли нещо?

— Има наредби, има правила. Как трябва да ти е косата?

— А, Вие за това ли? Извинявайте, шнолата ми се счупи.

— Трябва да намериш ластик, някой да има ластик? — леле-мале, Трифка изпадна в такава паника, като че ли Людмила стои гола пред нея и няма с какво да се прикрие.

— Ама няма нищо — каза моята Жана д’Арк, — вкъщи имам друга шнола, след училището ще я вържа.

— У дома си можеш да ходиш както си искаш, тук си на училище и си длъжна да бъдеш опрятна по устав. Правилата са за да се спазват. И изобщо твоята коса вече не е за опашка, трябва да я сплетеш на плитки, или да я подстрижеш.

— На мене така ми харесва — не познах гласа си, но трябваше да се обадя, едно — за да я защитя и второ — за да изляза отново на предна позиция след тирадата на Евгени. — Вярно, че има правило, но честно казано, ако едно правило е безсмислено или остаряло, то трябва да бъде отменено. Какво неприлично има в спуснатата коса? Ние не работим в сладкарски цех.

— Забранявало се е от средните векове — обади се пак Евгени, този многознайко, — тогава се е смятало, че жената с пусната коса е вещица, защото силата й е била в косата. Затова вещиците са ги остригвали нула номер, преди да ги разпитват — за да остават без силата си.

— Навсякъде ли? — хитричко попита Манол, а Илка се изхили тихо в шепа.

— Навсякъде — каза Евчо, — да, и там! — подчерта към Манол с усмивка. — Навсякъде, където има косми. Изобщо тези инквизитори са си били чиста проба перверзници. Садисти, във всеки случай. Та си мисля, ако се постави „Фауст“, Маргарита във второ действие трябва да е непременно с покрита коса, такива са били правилата, а в последно — с пусната, вече е извън закона, полудяла е и е свободна от правилата.

И тук ме заби в земята. Чел човекът — знае!

— И какво ще стане, ако всички момичета тръгнат с пуснати коси?

— Ами хубаво ще стане — казах аз, — според мен ще стане хубаво, класът ще се разкраси.

— Щом има някакво правило, то си има и основание — не отстъпваше Трифка, — например хигиената, вашата лична безопасност, ако й се заплете някъде косата…

— Не споря — пак Евгени, — в сладкарския цех, в завода със струговете, в млекоцентралата — там си имат още по-строги правила. Ама какво може да й се случи тук, в училище. Освен дето става много по-хубава. (Видях как Людмила се изчервява и навежда поглед, този мръсник!) Може би затова им се забранява да са със спуснати коси, да не са толкова хубави и да не ни отвличат нас, момчетата, от учебния процес.

— Стига глупости! — извика рязко Трифка и за всеки случай блъсна дневника в масата, после ни изгледа надменно, макар да не можеше да докара тоя надменен поглед, който обикновено имаше, явно я бяхме засегнали. — Правилата са за да се спазват, не за да се разсъждава върху тях, от много умуване — полза никаква.

След което оправи с ръка косата си — нейната беше също спусната, но учителките са затова учителки, за тях няма правила — и каза тихо:

— Мислите ли, че не знам защо го правите? Искате да ни изкарате от нерви, да ни побъркате. Май ще трябва да си разговаряме с вас при директора, ей го часът мина в празни дрънканици. — И после отново на висок глас — номер седемнайсет на дъската. Йохан Волфганг фон Гьоте. Епоха, живот, творби.