Георги Караджов
Скритото изображение (88) (Записки на фотографа)

88.

18 април, неделя

Смятах още днес да посрещна изгрева, в планината се бях затъжил за морето, но не можах да се събудя на време, снощи стояхме до късно, разказвах си приключенията, баща ми ме гледаше с недоверие, а майка ми не на шега се уплаши, когато разбра за гръмотевицата, както и да е, да сме доволни, че всичко е свършило добре.

През нощта сънувах Панос, то си е и ясно, нали се бях върнал и скоро ще го видя, надявам се вече да са го изписали, много неща имам да му разказвам, той със сигурност ще ми даде съвети и, като споделя песимизма на вуйчо по отношение на жените, ще намери някаква по-оптимистична теория. Сънувах го на кораб — вече бях имал подобен сън, но сега корабът беше друг — по-малък и целият бял, Панос стоеше на палубата, и той в бяло, обграден от много хора, които му се радваха и се канеха да празнуват в негова чест, всички бяха в светли дрехи. Виждах на заден план келнери, които сновяха напред-назад и приготвяха масите. По едно време Панос ме забеляза и весело ми махна, а сетне каза тихо от кораба, но аз го чувах, все едно говореше до мен:

— Извинявай, не мога да те поканя сега да празнуваш с нас, това е арменско събиране, с теб ще си направим друг път почерпката, не се бой. Твоето не се губи.

В това време на палубата излезе капитанът на кораба, облечен и той в бял костюм, беше млад човек с брада и дълги разпилени коси, стори ми се, че вече съм го вижда някъде, но не знаех къде, той се изкачи по палубата и извика:

— Хайде, тръгваме, ляво на борд, рибата излезе, ще имаме богат улов. Пълен напред! Рибата излезе.

Истина беше, огромни колкото делфини фосфорициращи риби заскачаха високо в небето — помислих си: летящи риби — а после в дълги редици и заплуваха към хоризонта по слънчевата пътека на изгрева.

— Виждаш ли — каза ми Панос по същия начин — от палубата на кораба, но го чувах съвсем близо до мен, все едно ми говореше в ухото, — това в същност е риболовен кораб, сега трябва да се захващаме за работа. Хайде бъди здрав!

Всички се раздвижиха, корабът опъна платна, отдели се от пристана, направи завой и бързо се отдалечи в морето след пасажа от риби, чиито гигантски гърбове блестяха на слънцето. Приличаха ми на впряг, който теглеше кораба.

Събудих се и се замислих какво може да означава този сън. И го измислих, че Панос е вече изписан и ще празнува своето оздравяване.

След закуската излязох да се разходя из града. Колкото и хубава да беше планината, морският град, в който живееш, е винаги с теб, където и да си по света, той те вика, привлича те и само там ти си си у дома — при морето, при неговите риби и гларуси. Беше топло, слънцето грееше и гларусите ми подвикваха с хулиганските си гласове, сякаш бях един от тяхната банда, радостни, че ме виждат отново между тях. Минах през центъра. Около арменската църква видях насъбрани хора. Бяха тържествено облечени — цели семейства, с децата си и много момчета и момичета на моята възраст, всички нагласени като за голям празник. И друг път ми е правело впечатление, че малцинствените групи у нас се ползват с по-голяма свобода да изповядват религиите си, отколкото българите, но намирах, че това донякъде е в реда на нещата, нали трябваше държавата да ги толерира, за да се почувстват нейни пълноправни граждани. Тъкмо в момента една голяма група влизаше в църквата и в последния миг забелязах Панос в групата, значи наистина беше изписан, здрав и даже вече ходеше на църква. Прииска ми се да го последвам, но нямаше как, тя тази църква си е само за арменците, само те е редно да влизат в нея. Все пак се осмелих да се доближа и да попитам една жена, облечена официално и със сложна прическа, държаща, както повечето други, чанта, от която се показваха козунаци и червени яйца, някакъв празник ли е днес.

— Е как, та днес е голям празник — каза усмихната тя. — Най-големият празник е днес — Задиг, Възкресението Христово — Харотюг Христоси — Великден.

Учудих се, макар да бяхме атеисти, винаги в семейството ни се е спазвал обичая на Великден да имаме шарени яйца и да ядем козунаци. Жената забеляза объркването ми.

— Вашият е другата неделя — каза тя, — а нашият днес. Ама нищо, ние празнуваме и нашия, и вашия, хубаво е да се празнува, колкото повече празници, толкова по-добре. Важното е радост да има. Я да ти дам и на тебе едно червено яйце за здраве и късмет, нищо, че имате още една неделя пост.

При тези думи тя извади от чантата едно червено яйце и ми го подаде. Благодарих й, а тя се усмихна и се упъти към църквата, откъдето излизаше група богомолци, за да може да влезе следваща група отвън. Тази църква е миниатюрна и се налагаше да влизат в нея на смени. Излезлите не бързаха да си ходят, шумно се поздравяваха, прегръщаха се и се целуваха, разчупваха козунаците и ги раздаваха един на друг, както и червените яйца, някои след това удряха яйцата, за да видят кое ще победи, а после ги изяждаха, даже си бяха донесли в хартийки сол за да си ги посолят. Отвътре се чуваше пеенето на свещеника, от отворената врата излитаха ароматни облаци. Реших да изчакам излизането на Панос от църквата в близката сладкарница „Космос“, но се оказа, че оттам не се вижда достатъчно добре и от страх да не го изпусна, седнах на една пейка, близо до храма. Почти веднага едно момиче, малко по-голямо от мен, току-що излязло навън ме целуна с думите:

— Крисдос Харяв и Мерелоц! — и ми подаде парче козунак.

Смутено кимнах, но тя повече не ми обърна внимание, продължи да целува и поздравява другите, както и да им дава парчета козунак, а на някои и червени яйца и да взема същото от тях.

— Мез йев Цез Медз Аведис и Орхнял е Харутюн Крисдоси — й отговаряха. Не знаех какво означават приветствените думи, но си ги преведох, както бях чувал да се поздравяват българите с: Христос воскресе — наистина воскресе. Постарах се да запомня тези арменски фрази, как ли щях да изненадам Панос, като го посрещна с тях. А него все още го нямаше, какво толкова правеше в тази църква, толкова хора влязоха и излязоха от нея, мнозина ме поздравяваха с: Крисдос Харяв и Мерелоц; Мез йев Цез Медз Аведис, Орхнял е Харутюн Крисдоси — отговарях, както бях чул десетки пъти около мен да се отговаря и понякога получавах или парче козунак, или целувка.

Изведнъж изтръпнах и ледена пот обля гърба ми — сред хората забелязах едно познато до болка лице — полковник Методиев! Цивилен и официален както винаги, той оглеждаше хората с широка усмивка, като че ли беше дошъл да празнува с тях, при някои се спря, с някои се ръкува, поздравяваше ги, вероятно с арменските поздрави, които току-що бях научил, с други поведе разговор като със стари познати, какво ставаше тук — имаше ли свои хора информанти и сред тази общност и ако да, защо беше зарязал всяка конспирация и така явно го демонстрираше, търсеше ли някого конкретно и дали ме беше забелязал? Сниших се на пейката и заръфах парче козунак с надеждата да се изплъзна от зоркия му поглед. С изненада си помислих, че през цялото това време, когато бях в планината, та чак до преди малко, до преди да го видя, нито за миг не се бях сещал нито за него, нито за тази мръсна история. За щастие не след дълго го видях да се отдалечава към съвета и си отдъхнах.

Времето напредваше, богомолците взеха да се разотиват на групички, съдейки по настроението, в домовете им ги очакваше вкусен обяд, вече никой не влизаше в църквата, все по-малко и по-малко излизаха оттам, накрая излезе и попа — арменския поп, заключи вратите и се отправи нанякъде. Панос го нямаше, явно го бях изпуснал като е излязъл, може би се е случило като съм отивал за кафенето, уж се оглеждах непрекъснато.

Нямаше какво повече да правя тук, реших веднага да отида до тях и да го поздравя там, така и така живее наблизо, освен ако не беше отишъл някъде на гости. Чувал съм, че арменците са задружна общност и често си ходят на гости, пък когато случаят беше такъв…

Стигнах до къщата му и надникнах през отрадата — къщата и дворът бяха съвсем запуснати, личеше си, че отдавна не е влизал тук човек, освен че тревата беше избуяла, висока до пояс, бяха се пръкнали и онези храсти, които виждаме в запустелите дворове, или да се показват от счупените прозорци на къщите, определени за разрушаване. Е, ако беше вчера изписан, а днес е Великден и просто не е имал време да се захване с двора? Вгледах се по-внимателно и ми се стори, че все пак някой е минавал през избуялата трева, направил е пътечка, но в никакъв случай не можех да бъда сигурен. А дали бях видял наистина Панос да влиза в църквата, или се бях припознал? Като нищо може да съм си въобразил, че го виждам. Ако много ми се е искало да го видя. Доста се отчаях, така ми се искаше да го срещна още днес, толкова работи исках да му разкажа и да поискам съвета му. Той беше преживял кратък, но щастлив брак, също така и неговата приятелка, онази с шапката, на която правеше ретро-портрета, тя дълги години след смъртта на своя Спиридон, все още живееше с него и го обичаше, ето че има и такива примери, и такива случаи. Майка ми е права — на вуйчо невинаги може да се вярва. Няма как, ще трябва да се обадя в болницата, за да видя каква е тази работа, изписан ли е, къде е. А ако е още там, ще направя всичко възможно да го видя, даже, ако не може другояче, ще се обадя на ония, те са всесилни.

Продължих по булеварда към морската градина и от време на време правех по някоя снимка без цел — на група момичета, на две майки с колички, на едни деца, които се гонеха. В чантичката ми имаше още козунак и три червени яйца, реших да ги доям на плажа, за да не ги нося вкъщи и да си спестя обясненията. Но трите яйца щяха да ми са много, едното реших да запазя за Панос. Ех, колко щеше да бъде хубаво, ако… Но Панос ме е учил на търпение, още малко търпение и всичко ще се нареди. В един момент ме разтревожи утрешният ден — щях да я видя отново, беше ли успяло писмото ми да пристигне при нея, беше ли го прочела, беше ли се опитала да ме разбере? Утре, утре ще бъде денят на истината. Изведнъж вълнението се издигна в главата ми — вълнувам се като артист, който трябва да излезе на сцената, а не знае пиесата. Е, Битълсите пееха: вярвам във вчера, аз пък вярвам в утре, вярвам в утре, в благословената щастлива среща, в любовта.