Георги Караджов
Скритото изображение (78) (Записки на фотографа)

78.

28 март, неделя

Така. Сега трябва да опиша всичко поред, без да премълчавам нищо и пред себе си, най-вече пред себе си, защото съм станал професионален лъжец, лъжа всички наоколо. Опитвам се да се убедя, че съм принуден да го правя, поради обстоятелствата и това също е лъжа, това е най-голямата лъжа. В лъжа живеем и сме свикнали на лъжата, вече отдавна е спряло да ни прави впечатление. Затова съм длъжен сега всичко подред да опиша, най-подробно и точно, без да измислям, без да премълчавам или да украсявам. Един ден тя, разбира се, ще го прочете така, както е написано и ще ме разбере. Но дори да не ме разбере, поне няма помежду ни да има никакви тайни. Не трябва да има нищо скрито, нищо премълчано, никакви тайни между двама, които са си близки. Защото тайната между нас е нещо страшно, тя може да бъде скрита някъде, в някое тъмно мазе надълбоко, да бъде игнорирана и забравена, но няма да престане да съществува, да се разлага и гние. И този неин дъх на развала и гнилоч ще се издигне високо, все по-високо, докато ни обгърне и задуши.

Но преди всичко съм длъжен да опиша случилото си заради себе си, защото аз самият не разбрах какво точно се случи, защо се случи и как. Когато самият ти си потопен целият в събитието, не можеш да го осъзнаеш, въвлечен си във вихъра му и действаш машинално, без да разсъждаваш, инстинктивно и интуитивно. Затова ще ми е нужно да се отделя, да се дистанцирам, за да го опиша като че съм го наблюдавал отстрани, като независим фотограф, като фотографски обектив — безпристрастен, точно регистриращ свидетел, сякаш разказвам филм, който съм гледал. То си беше и филм, страхотен, завладяващ филм, от който още не мога да дойда на себе си. И не знам дали ще мога.

Така.

Сутринта се събудих в шест. От някакво празнично чувство, усещане, че ми предстои нещо хубаво, малко по-късно си спомних, че съм поканен в лабораторията на Виктория. Сам, с красиво момиче, в тъмна стаичка. Това, само по себе си, беше повод за вълнение. Сетне — щях да работя на професионален фотоувеличител в добре оборудвано студио, това беше повод за празнично очакване. Като допълнение — денят обещаваше да бъде много хубав, гларусите се надвикваха с призивни гласове, а когато за миг млъкваха, дочувах копнежните гукания на гълъбите, природата се събуждаше пролетно и разтваряше порите си за любовта. По едно съвпадение Людмила беше заета днес почти целия ден — включена е в група за художествено слово, където подготвят рецитал по случай скорошния юбилей на Априлското въстание, нямат много време, затова трябва да репетират и в неделя, във физкултурния салон, ще да ги ръководи актьор от театъра, Славейко Василев и беше или Цако Дачев, не помня — за днес имаше насрочени две репетиции, едната сутрин, другата — следобед.

Преди два дена напазарувах — една кутия „Фохар“ — сто къса 9×12, готови комплекти химикали за проявител и фиксаж — пари ми даде баща ми, след онази музикална терапия на Ставрев, се оказа неочаквано щедър — цели десет лева, даже останаха за един диапозитивен филм. Следващият.

Взех душ, смених си дрехите, положих грижа да се среша като хората, защото косата ми е от рождение объркана и не можеш лесно да я подчиниш на гребена, облякох кадифен панталон, една бежова риза, бежов пуловер отгоре и си приготвих едно яке, необличано от една година — майната им на униформите, фуражките, емблемите. Сложих материалите в една чанта, заедно с фотоапарата и се запътих към посочения блок — бързо го намерих. Само че се оказа, че съм излязъл много рано — бях там в четири без петнайсет и за да убия времето, реших да пообиколя квартала. Беше относително нов, блоковете — осем и повече-етажни — стърчаха, успоредно на морето. Срещу тях преди беше блато — когато бях в прогимназията, обикаляхме с приятелите — в това блато моливната фабрика „Хемус“ изхвърляше бракуваната си продукция, можеше да си съберем колкото искаме моливчета, а и от няколко дефектни химикалки да си монтираме една работеща. Сега блатото беше затрупано с пръст. Покрай железопътната линия за поморийското влакче можеха да се видят микроскопични градинки, обградени с метла или драки, в които по някоя сива женица, сгъната на две, прекопаваше засетия чесън. Едва ли е заради реколтата — българинът си обича земята и като я види да пустее, му става мъчно, че си загражда градинка, да се грижи за нея. Между блоковете имаше малка бакалия, зеленчуков магазин, бръснарница и цветарски магазин — навсякъде беше затворено, нали е неделя, и съжалих, че не съм се сетил да купя цветя. От друга страна цветята щяха да са нещо задължаващо, не идвам на среща, а по работа.

Точно в четири звъннах на един от звънците — там, където прочетох фамилията. Почти веднага чух силен шум от домофона и гласа й, едва различим на фона на шума:

— Да, кой е?

— Аз съм — отвърнах, — Александър.

— Слизам веднага.

Очаквах да чуя щракване, отключващо вратата, даже за сигурност пробвах един-два пъти, но тя не се отвори. Може би механизмът за дистанционно отключване не работеше. За щастие много скоро чух стъпки и я видях през счупеното матово прозорче. Тя ми отвори, от нея ме лъхна топлина и някакъв аромат на горски цветя, подадох й ръка, а тя направо ме прегърна и ме вкара във входа.

— Благодаря ти, че дойде — каза тихо, вероятно за да не би да подслушват съседите от първия етаж. Хайде да вървим.

Но вместо нагоре, тръгнахме надолу към мазето — лабораторията се оказа там. Така беше логично, разбира се, но малко съжалих, не знаех на кой етаж живее тя и дали от високото няма да се вижда целия залив. Виктория запали лампа в коридора, от двете страни на който бяха наредени вратите за мазетата, някои врати бяха съвсем прилични и аз си помислих дали не живеят хора зад тях, в края на краищата жилищния проблем в нашия град е голям, и в блока ни, само в нашия вход, живеят две семейства в мазето. Пред една от тези врати Виктория спря и я отключи — намерихме се в малко коридорче, от което се влизаше в две отделни помещения, в едното от тях подът беше издигнат на дървен подиум. Това беше фотолабораторията.

— Оттатък е истинското мазе — каза ми, все още тихо, — складовото помещение, искам да кажа, това тук дядо си го направи за лаборатория, прекара си и ток, и вода — отгоре, за да е на нашия електромер и на нашия водомер, да не се сърдят съседите, че има и големи катили между тях. В съседното помещение минава тръбата за мръсния канал, това улесни прокарването на водата и тока, даже, теоретично погледнато, можем да свържем и тоалетна, и душ, обаче е много тясно за такива удоволствия.

Тя заключи вратата отвътре и влязохме в лабораторията, дъхът на влага и мухъл, който ни съпровождаше в коридора и малкото коридорче, се замени с мирис на фотографска химия — както при Панос — и аз се почувствах изведнъж уютно. Прозорчето, добре затъмнено отвътре, беше полуотворено, зад него имаше мрежа, достатъчно ситна, за да не могат да влизат дребни животни отвън. Виктория го затвори плътно и запали лампата. Малка, но чудесно оборудвана фотолаборатория — в дясно голяма маса с чекмедже, на масата два фотоувеличителя, единият голям, сигурно „Крокус“, какъвто има Панос, другият — малко по-малък, и двата закачулени с черно платно и найлоново чувалче отгоре, три рамки, три различни аладинови фенера, вероятно с различни стъкла, някакъв апарат, предполагам за измерване на времето за експонация на хартията, вани от най-различни размери, подпрени на стената, три от тях — подредени в дясно от увеличителите, четвърта, по-голяма — на малка масичка малко по-долу, както беше и при Панос, бяла лампа над ваните за оценка на готовата продукция, под едната от ваните — ламаринена кутия с шнур и щепсел, по всяка вероятност саморъчно устройство за затопляне на проявителя. На отсрещната страна — дълбока мивка, чешма с течаща вода, на която е вмъкнат маркуч, който да излива водата на дъното на мивката, в отливника — голяма фуния, позволяваща мивката да стои пълна, докато циркулиращата вода изтича през нея, под мивката — електрически радиатор, по цялата стена — рафтове с фотографски книги, подвързани стари броеве на списания и плътно затворен шкаф, вероятно за материали. Голям стол пред масата и табуретка. На рафтовете — везни, термометри, различни мензури, канички, на масата между увеличителите — фотографски маски: малки метални звездички на дълга метална пръчица и различни други приспособления, които даже не знаех за какво се използват. Под масата видях две бутилки по два литра и половина, на едната беше залепен лейкопласт с написано с химикал „П“, на другата — също — с „Ф“. Беше от ясно по-ясно. Течностите в бутилките бяха съвсем бистри и почти нямаше утайка. На стената стайният термометър показваше 18.

— Трябва да затоплим — казах аз, — добре е в помещението да е 20 градуса, това е работната температура на разтворите.

Виктория включи радиатора.

— Добре, ще бъде — каза, — иначе на мен и сега ми е почти горещо.

Погледнах я, беше видимо развълнувана, гледаше ме и в погледа й се четеше нежност, помислих си — като постоим малко тук, помещението само ще се стопли — от присъствието ни, от дъха ни, от тази внезапно появила се близост.

— Тук има химикали — казах, — изглеждат наред, можем да опитаме с тях.

— Не знам, аз нищо не разбирам, нали ти казах, ти си майсторът, ти си вълшебникът. Аз съм само една малка нескопосана феичка, ти трябва да ме научиш.

Разсмях се. Сетне изплакнах на чешмата поставените предварително вани и ги напълних с разтворите, в средната и в голямата налях вода, поставих дънния термометър, който беше закачен над ваничката с проявителя в разтвора — живакът бързо пропълзя до 19. Отчулих по-големия увеличител — наистина беше „Крокус“, погладих корпуса му и извадих тежката рамка така, както ми беше показал Панос. Обяснявах на глас всичко каквото правя, Виктория ме гледаше с усмихнати очи и кимаше, беше седнала в страни зад мен на табуретката. Беше толкова близо, че усещах топлия й дъх край ухото си, от което ми беше приятно. Реших да не експериментирам с нагревателя, разликата от един градус щеше бързо да се навакса от радиатора и от нас двамата. Интересното е, че тогава не ми направи впечатление как така температурата в мазето през все още хладния март се оказа 18 градуса, обяснението може да е само едно — тя го беше затоплила преди това, а после беше отворила прозореца, за да се проветри.

След това изпробвах един по един фенерите, първият беше най-слаб, вторият — по-силен, избрах него, за черно-бяла фотография би трябвало да става, третият ми се стори прекалено ярък и не беше нито червен, нито тъмнозелен, като другите два, а жълт. Запалих фенера и угасих лампата.

— Ето сега стана тъмно — казах, — настъпва момента на магията, на чудото, в което нашите негативи ще се превърнат в прекрасни позитиви, щом ги прониже светлината и ще се появят от нищото върху бялата хартия.

— Страхотно! — прошепна тя почти в ухото ми и ме опари с дъха си.

— Е, както е в живота, на нас ще ни се струва, че е от нищото, но няма да е от нищото. От скритото изображение ще е, онова, което светлината засява в хартията. А сега ще видим как става това засяване. Ето филмът.

Извадих от чантата пакетите хартия и ги сложих на масата под другия, все още зачулен, фотоувеличител. След това отворих чекмеджето. А то беше пълно с хартия от всички размери. Развих един от пакетите 13×18 картон и настроих рамката на този формат. Неочаквано тя леко погали ръката ми. Жест на доверие, жест на топлота, вълнението ме заля.

— С какво да започнем? С първите кадри? — включих увеличителя, преди това прибрах останалата хартия и листа, с който бях ограничил формата и затворих уплътненото черно чекмедже — колко удобно измислено! Нагласих филма в рамката за негативи и завъртях ограничителите отстрани, докато остана само кадъра, поставих рамката за хартия под него, оправих фокуса. Обяснявах всичко което правех.

— На теория ми е ясно — каза тя, — обаче на практика обикновено друго излиза. Ще ме пуснеш после аз сама да направя няколко снимки, да видим как ще се справя.

— Непременно. Виж сега, тук има и стоп-часовник, ще го нагласим на една секунда време, ето така, натискаме тук това копче и лампата на увеличителя ще светне за една секунда, а след това ще се изключи. Сега ще направим стъпаловидна проба — ето това парче фотохартия (в чекмеджето имаше цял сноп изрезки, завити с черна хартия) — поставяме го на рамката, закриваме четири пети с парче черна хартия и правим първата експонация — натиснах часовника и след секунда светлината се изключи със силно щракване. — Така, сега откриваме и втората пета, още една секунда, а сега третата — набързо извърших процедурата. — Така. Какво имаме сега? Тази, последната част е експонирана само една секунда, на следващата й се събират две, на другата — три и така до пет, ясно ли е?

— Погледнах към нея в полумрака, очите ми бяха вече свикнали на лабораторното осветление, тя ми кимна, гледаше ме право в очите — и нейните големи очи, в които се отразяваха миниатюрните зелени светлинки от фенера в мрака изглеждаха бездънно дълбоки и нежни, чак тръпки ме побиха от близостта им. Окопитих се и продължих:

— И така, сега ще проявим тази проба и ще я разгледаме добре. Много внимавай, това тук е проявителят, или поне се надявам да е, на шишето пишеше „П“, той трябва да извика скритото изображение и да го направи видимо.

И наистина, изображението бързо се появи — първо там, където беше най-дълго експонирано, после постепенно и в другите участъци.

— Чакаме около половин до една минута. После внимателно хващаме снимката с щипката, изплакваме я във водата и — внимавай — отгоре я пускаме във ваната с фиксажа, непременно отгоре, ако потопим щипката във фиксажа и после в проявителя, то проявителя веднага ще се развали — химията им е различна: основа срещу киселина, не се понасят по никакъв начин.

— И все пак правят нещо заедно — каза весело тя, — както понякога се случва и в живота — в този процес не могат един без друг, взаимно се допълват и резултатът им е общ.

Засмях се.

— Точно така, трябва да те заведа при моя учител, при Панос, ти ще му харесаш.

— Много ще се радвам.

— Само че той сега е в болницата — казах тъжно, — с много лоша диагноза, дано се оправи. Внимавай сега, поглеждаме дали няма някъде светлочувствителна хартия навън — всичко трябва да е в чекмеджето, защото ще запалим лампата!

Не запалих общото осветление, а една допълнителна лампа, която бях видял над ваните. Плисна бяла светлина и моята ученичка замижа!

— Ох, заслепи ме! В очите ми — червени кръгове.

— Аз съм виновен, забравих да ти кажа, трябваше преди да запаля, за няколко секунди да затвориш очи. Нищо, вече можеш ли да виждаш?

— Да, вече виждам! Както каза цветарката на Чарли Чаплин в края на филма „Светлините на града“. И в прекия, и в преносния смисъл.

И отново ме погледна така, че сякаш паяче ме полази по гърба, да, има особено дълбоки погледи, пронизват те целия, нахлуват в душата ти и започват да й говорят — директно на нея, преминали леко през цялата рационалност на мислите, неслучайно се казва, че има погледи от които омекват краката.

— По принцип се чака поне пет минути да се фиксира добре, но в случая това е само проба, можем да я разчетем и така. — Вдигнах от фиксажа фотографията с дървената лопатка, изчаках я да се изцеди и я хвърлих във водата.

— И тук ли трябва отвисоко? — попита Виктория.

— Не, просто така се получи, по-добре потъва, това е само вода.

— Ама умея да задавам глупави въпроси, а? — засмя се момичето.

— Спокойно питай, аз съм тук за да ти отговарям, макар че и аз не съм чак толкова голям специалист, е, имам някакъв опит, разбира се. Сега да видим пробата. Виждаме, че най-добре е експонирано между две и три секунди. Значи нагласяме часовника на две секунди и половина и започваме.

Пак изгасих лампата и изчаках, докато очите ми посвикнат с лабораторното осветление.

— Пак ли трябваше да затворя очи?

— Да, щеше да е по-добре, само че, виждаш ли, и аз забравих да го направя.

На първата снимка беше морето, снимано отгоре, в десния край се виждаше тризъбеца, пейката, обаче липсваше.

— Там нямаше ли пейка? — започнах аз, — като ти дадох… — и спрях смутено, на нея аз там нищо не бях дал.

— Какво си ми дал? — бързо попита тя.

— Ах нищо, нищо, просто ми се струва, че там имаше една пейка.

— Има от време на време, като я преместят от парка. Ама парковите служители си я връщат обратно, защото не й е там мястото — засмя се Виктория. — Ти май имаш спомени с тази пейка?

— Има нещо такова — промърморих аз.

— Не си свободен — с усмивка и съжаление в гласа каза тя.

Нищо не отговорих, взрях се отново в снимката:

— Виж сега, хоризонтът ти е крив — така, както пада надясно, морето ще се излее. Бъди спокойна, и на мен много често ми се случва, дясната страна на човека е по-активната, така от само себе си накланяме камерата и ни се струва, че е вярно, а то не е. Но това е най-лесния проблем, просто ще завъртим рамката в другата посока колкото е нужно, е ще се наложи да кадрираме наново и да увеличим повече, като внимаваме сюжетно важните части да са вътре, за късмет около тризъбеца има достатъчно място, ето сега ще уголемим, като вдигнем фотоувеличителя с ето това колело. И, разбира се, трябва отново да фокусираме. За съжаление самият кадър не е с перфектен фокус, но може да се преживее. И още нещо много важно — определихме експонация две секунди и половина, обаче когато увеличителят е на по-висока позиция и, съответно, увеличението е по-голямо, светлинния лъч по-слабо стига до хартията, затова ще трябва да сложим поне три секунди. Не те попитах — искаш ли ги толкова големи, или във формат пощенска картичка — 9×12? Аз съм донесъл такава хартия, но тук намерих по-голяма. По-голямото увеличение дава повече детайли, разбира се.

— Нека да са големи — каза тя, — по-добре е.

Поставих лист хартия, натиснах часовника и три секунди по-късно, когато той се изключи, внимателно потопих хартията в проявителя.

— Ето, сега започва магията — играта на светлината става видима, постепенно се появява от небитието и се запечатва завинаги върху листа хартия, за да може да бъде споделяна, да я съзерцаваме и да й се възхищаваме! — с нарочно приглушен глас, като някакъв магьосник говорех тези думи и усетих как ръцете й легнаха на гърба ми, стана ми горещо от този жест.

— Чудото — прошепна тя, — започва чудото, ние сме вълшебници.

— Жреци на светлината — продължих играта шепнешком, — и на сребърния нитрат.

— Какво? — звънна гласът й.

— Ами такава е тайната — обясних, — светлината се улавя от кристалите на сребърния нитрат, той е отговорен за чудото. Ето сега фотографията е проявена и можем да я фиксираме, за да не избяга, когато запалим светлината.

— Пак ли ще побелее, ако не я фиксираме?

— Напротив, ще почернее и ще погълне цялата картинка в нощта си.

— Нека правим по две от всяка.

— Добре, по две.

На следващия кадър беше момчето. Умълчахме се и двамата, отново свалих увеличителя, кадрирах, фокусирах, намалих времето, поставих хартия, експонирах и пуснах в проявителя. Лицето бавно изплува във ваната.

— Хубав е — казах, — сигурно ти е мъчно.

— Ами, вече отболява. Няма да те лъжа, хубаво ми беше с него, много хубаво, само че това вече е минала работа — по тона с който го каза, почувствах, че съвсем не е така и нещо като ревност загриза сърцето ми. — Човек може да се излъже. Но после идва отрезвяването, после вземеш, че срещнеш друг и той се окаже истинският. Не, не съжалявам, не съжалявам. Май не трябваше да го копираме.

— Е, защо, ние действаме професионално, копираме всичко, което е на филма, нали така? В два екземпляра. Виж другият кадър наистина можем да не копираме, там той няма никакъв фокус.

— Беше много близо до мен, когато го снимах. И изобщо… Сега си мисля, когато някой е много близо до теб, то той няма фокус, не можеш да различиш истинските му черти, за да ги видиш и осъзнаеш, трябва да се отдръпнеш, малко дистанция е необходима.

— Тогава все пак да го копираме?

— Не, защо? Така и така се оказа грешка. И фотографията, и моделът. Да го подминем и да продължим нататък.

Следващата фотография беше актовата. Вълнението се качи в главата ми и за да не се издам, млъкнах, просто нагласях кадъра, фокуса, търсих най-удачната отсечка. Усетих зад себе си, че дишането й се ускорява.

— Това… дето… ето сега, честно да си призная, малко ме е срам.

— Тази снимка е свързана с много хубаво преживяване — казах тихо. — Нали?

— Много хубаво — каза тя с дрезгав глас. — Не си го давам. Преживяването. Той е само спомен, минало, но преживяването си е мое, само мое, не искам да изчезне, както изчезна той.

— Няма да изчезне — казах тихо. — Сега ще го направим вечно.

Тъй като негативът беше по-блед, намалих времето на експозицията на една секунда, правех всичко това толкова уверено, почти механично, сам се учудих, че съм в състояние така да действам, след само два пъти занимания и то с къде по-любителски увеличител в банята.

Постепенно се появи в проявителя стройната дъга на фигурата й, с напрегнатите зърна на гърдите й, с вдигнатата глава, с полуотворените й устни, изтръпнали от целувки, с нежното й голо рамо, олицетворение на невинност и младост. Загледан в нея, за малко щях да я прегоря, извадих я от проявителя, изплакнах я и я пуснах във фиксажа. Обърнах се към нея и замръзнах. Виктория плачеше, от очите й се търкаляха големи сълзи, плъзгаха се по бузите и капеха тежко надолу в мрака, сълзите й също бяха зелени поради лабораторното осветление, в тях се отразяваха жичките от лампата зад аладиновия фенер, светли точки, които изчезваха бавно. Протегнах ръка, докоснах мокрото й лице, опитах се да избърша сълзите й.

— Недей — казах, — виждам, че ти е мъчно. Ако искаш да не правим повече снимки, щом те натъжават.

— Не ме натъжаваш — каза на пресекулки тя. — Извинявай, че се разплаках, аз лесно плача. Не, не за това, не ме разбра, не от скръб, не. Просто като се видях там, на кадъра, в един момент ми се стори, че съм хубава, много хубава, толкова хубава, че чак се уплаших…

— Да, хубава си. Защото си истинска.

— Както е казал поетът — въздъхна с усмивка през сълзите си тя.

— Ами да, те поетите са за това, да казват, да откриват и да казват.

Във фиксажа снимките се поставят с емулсията надолу, така че не можеше да се види отново, но наистина това увеличение си струваше, добре, че дядо й беше оставил такава хартия, а имаше и по-голяма — в чекмеджето, представих си какво можеше да има в шкафа зад мен.

Направих още едно копие. За кого?

Развесели я следващият кадър — възрастна жена с малко момиченце в ръце.

— Моята племенничка. Нали е страхотно сладка?

— Имаш брат?

— Сестра. Осем години по-голяма от мен.

— И твоята баба?

— Точно. Можем ли да направим трето копие — за мен, за сестра ми и за баба ми? Много ще се зарадват.

— Разбира се, това й е хубавото на фотографията — има възможност от един негатив да се правят много фотографии — така повече хора притежават оригинала.

Следваха снимки на морето. Хоризонтът на нито една от тях не беше водоравен.

— Това е от вълнение. Изпълвам се с вълнение, когато искам да снимам стихията, знам, че е грешка, но винаги така ми се получава. Сякаш стоя пред огромна много важна за всички нас тайна — още малко — и ще я постигна, ще я разгадая, още само миг. И тогава всички ние ще бъдем щастливи, вярваш ли ми, така се чувствам, когато се изправя пред вечността, пред стихията, искам да я докосна тази тайна, морето ми я шепне с вълните си, разказва ми я и аз усещам, че разбирам езика му, не с думи, не с изречения, а някак съвсем директно, някъде вътре в мен, вярваш ли ми? — беше хванала с двете си ръце рамото ми и усетих как горещите й пръсти пулсираха, после рязко го пусна. — И защо ти ги разказвам тези неща, за да ме вземеш и ти за луда, нали?

— Аз? Да те взема за луда? Ама защо, как така? Ако знаеш колко пъти съм чувствал съвсем същото? Не съм го изказвал със същите думи, но съм го усещал по същия начин. Фотографията е рисуване със светлина, светлината разбулва всички тайни. Обективът приема и запечатва върху лентата видимото, образите. А на мене ми се иска да мога да проникна отвъд образите, отвъд видимостта, в същността на нещата, да го открадна от вечността и да го скрия в черната кутия на апарата върху лентата — скритото изображение! — и после, когато го проявя, да го направя открито, видимо за всички, за да им го покажа, да го споделя.

— Бях преместил следващия кадър — на него се оказа, че съм самият аз, тя нали ме беше фотографирала в лъчите на изгрева, знаех, че този е добрият кадър, този, който беше на фокус.

— Тук аз те снимах…

— Да.

— Много исках да успея да запечатам онова, което видях в лицето ти тогава. И май съм успяла. — Чертите ми бавно изплуваха върху хартията във ваната с проявителя. — Искам го този портрет, непременно го искам, два екземпляра, нали.

— Да, и на мен ми харесва, тук виждам себе си по-вярно, отколкото се виждам в огледалото.

— Нали? Цялата тази твоя огромна одухотвореност. На колене пред изгряващото слънце! Тогава там, на брега, сякаш ме удари мълния, сякаш прозрях самата себе си и си казах: „Ето го! Най-после! Намерих го! О, щастие!“

Бях се изправил и тя беше права, по-скоро го усетих, отколкото го видях, обърнах се и в тъмнината очите й със зелените отблясъци от лабораторната лампа бяха тъмни и огромни, усетих ги като дълбоки, бездънни кладенци, в които пропадах и пропадах, и ми се виеше свят, и нещо безкрайно хубаво се надигна в мен, тръгна от петите, пропълзя по краката ми, по слабините, нагоре по гърба и се издигна до главата ми, беше унес, беше магия, беше невероятно и непреодолимо привличане, усетих ръцете й около раменете си, протегнах своите да я прегърна и устните ми потънаха в нейните. Блаженството изправи косите ми, бях забравил кой съм, какъв съм, къде съм, беше едно безкрайно неназовимо неопределимо блаженство — никога, абсолютно никога през целия си досегашен живот не съм се чувствал така. Когато след минути, часове, години — какво е времето, къде живее то, с какво се храни? — бях забравил — най-после откъснахме устни и отново се потопихме в магията на очите и милвахме дланите си, притискахме пръстите си, сякаш искахме да се слеем, погледнах фотографията в проявителя — картончето беше абсолютно черно. Тогава и двамата започнахме да се смеем, този освобождаващ смях бликна и заглуши постоянното шуртене на водата за миене на готовите снимки, ние се смеехме и се галехме — милвах косите й, милвах очите й, раменете й. Опитах се да кажа нещо, но гласа ми изневери, все пак успях да протегна ръка, както я бях прегърнал с другата и да извадя черното картонче от проявителя, за да го пусна в кошчето, но тя ме спря с жест.

— Каква хубава снимка — каза ми, — каква безкрайно хубава фотография! Никога не съм виждала по-хубава. Първата ни целувка! Искам я!

— Изплакнах картончето и го пуснах във фиксажа.

— И аз я искам.

— Ще си я разделим на две. И ще я имаме и двамата!

След това тя зарови ръце в косите ми и устните й затичаха като палави момичета по лицето ми, целуваха безразборно очите, челото, бузите, устата ми, сякаш нещо дълбоко стаено в нея се беше изведнъж отприщило и я заливаше, и ни заливаше и двамата, язовирната стена се беше скъсала, беше рухнала и единствено по-силното от нас, онова, което не знаехме как да наречем и как да му се противопоставим, ни понесе мощно на вълните си, усещах някъде зад всичко това как пръстите й повдигат през главата ми пуловера, как разкопчават ризата ми и галят оголените ми гърди, моите ръце, също така някъде зад всичко обсебило ме, без моето участие, оголваха раменете й, галеха ключиците й, смъкваха роклята надолу, милваха изпълнените с копнеж като пролетни пъпки момичешки гърди и по-надолу… Ние, в омаята на чудото, омагьосани от близостта си, се събличахме един друг, почти без да го съзнаваме, без да участваме в това действие активно и устните ни бягаха по телата ни, защото така трябваше и нямаше сила на този свят, която да спре този порив, това движение един към друг, пак някъде отдалеч усетих, че сме голи, че ръката ми милва вълшебните гънки над бедрата й и е влажно и пулсиращо, и топло. Да се слеем, да проникнем един в друг и да станем едно същество, едно-единствено същество, с едно дихание и с едно огромно туптящо сърце — стремеж да бъдеш другия! Чувах, пак отнякъде далече, зад чудната музика, която ме изпълваше като туптене, като огромни вълни във вените ми, как тя ми шептеше нежни думи, прекъсвани или по-скоро довършвани от целувките, с които покриваше цялото ми тяло, до мен достигаха отделни звуци, откъси от фрази: колко те чаках, ето те, обичам, мили мой, най-хубавото, щастие! Устните ми също произнасяха такива думи, може би същите, докато целуваха гърдите й, корема й, бедрата й, но и това беше сякаш извън мен, аз бях, не, ние бяхме изцяло в магията, ние бяхме тук и не бяхме тук, беше прекрасно, мъчително прекрасно. Ласките й ми помагаха и аз бавно прониквах в туптящата й влажна същност и топлината на движенията, забързани от непоносимото желание и висшата воля, която ни замайваше и водеше към екстаз изведнъж избликна като водопад, като вулкан и на върха на усещанията ми се стори, че за миг изгубих съзнание. Вълните бавно затихваха, блаженството оставаше, оказахме се на пода на тясната лаборатория, голи и все още свързани, задъхани, щастливи и горди. Бях станал мъж. Прекрасно усещане. Постепенно се връщах в света, от който страстта ме беше откъснала и видях, че и с нея се извършва същото, тя продължаваше да ме целува в унес и шепнеше неразбираеми думи, може би без никакъв смисъл, точно както морето шепне своите загадъчни думи с устните на вълните си. И посланието потъва някъде дълбоко, дълбоко, в самата същност. Вече бях напълно дошъл на себе си. Не ми се напускаше това топло и гостоприемно тяло, в което бях изживял върховната наслада, но трябваше. Докато излизах от нея, я целувах, за да й се извиня, защото усетих, че и тя изпитва същото. Тя ме погледна смутено, дошла на себе си, изпита свян, макар че в тъмнината на лабораторията тялото й беше почти невидимо, после ме целуна жадно и се изправи. Потърсих дрехите си — бяхме лежали на тях — и започнах да се обличам, а и тя също. Изведнъж се почувствахме беззащитни, видяхме, че сме голи и свян ни завладя.

— Мили мой, аз те обикнах още от първия миг, когато те видях — каза ми тя тихо, като се отпусна на табуретката, — никога никого не съм обичала така, както обичам теб, ти си всичко, за което съм мечтала — най-после те срещнах. — Замълча и после изведнъж простена — о, господи, искам да умра, искам в този миг да умра!

— Но защо? — бързо попитах.

— Защото знам, че вече никога в живота ми няма да ми се случи нещо толкова хубаво, като това. Просто не може да има нищо по-хубаво.

Целунах я по врата, зад ушите, по рамената, погалих вече скритите от роклята й гърди.

— Живей! — казах й, — много щастие има още в този живот, ти ще пиеш от него до насита. Защото го заслужаваш. Вълшебният извор.

— Ти си моят вълшебен извор — каза ми тя. — Дай ми да пия от живата вода на любовта ти! Вълшебнико мой!

И още една дълга целувка спря времето.

Изведнъж ме налегна страх.

— Само че аз не можах… извинявай…

— Всичко е наред — каза весело тя. — Вземам хапчета за нередовен цикъл, имам известни проблеми. А те помагат и за предпазване от забременяване.

Поех си дълбоко въздух. Връщах се в себе си, защото само допреди минути бях съвсем друг човек, бях друго същество от някакъв друг свят и над мен се сблъскваха вселени, свободен от всички причинно-следствени връзки, от пространството и времето. Една, скрита дотогава от всички и най-вече от мен самия същност, се беше проявила, измъкнала се беше от скривалището си като магически фотографски образ върху белия лист хартия, беше ме изпълнила със себе си, беше ме завладяла изцяло и преобразила, а сега тази същност постепенно потъмняваше, като онази снимка в проявителя, изгубваше своите линии и обеми.

Трябваше да спра и да се огледам. Защото всичко, което ми се беше случило, сякаш се беше случило на някой друг, а истинският аз го наблюдаваше някъде отгоре, като зрител, развълнуван до дъно от хубавия филм, но вече гледащ финалните надписи. Изтрезняването бързо ме завладяваше, а заедно с него дойде и гласът на съвестта, тежкото чувство, постепенно оформящо се като убеждение, че ето, отново съм влязъл в кожата на предател, предаващ най-скъпите на сърцето ми хора, тези, които са ми дали най-много.

Спомних си, че нося мои негативи — и онези, средноформатните, които можех да увелича единствено с „Крокуса“, и на тях беше снимана моята любима, моята единствена Людмила, но беше ли тя моя единствена и моя любима и кой беше оня, другият, който излезе от мен и който познаваше само седналата до него принцеса и тя го беше завела до върха на екстаза и му беше показала собствената му красота и сила. Онова огромно ново в живота ми, което не знаех как точно да нарека, защото за него нямаше измислени думи. И ако онова беше любов, то какво беше това?

Виктория също се беше умислила. Седеше на табуретката и криеше червеното си лице в длани. Можех да видя тишината, висяща като гъсто оплетена паяжина във въздуха. Може би така мина минута, а може би час, часове. В един миг тя се изправи и се усмихна.

— Ама и ние сме едни — каза, почти весело, — каква я свършихме? Кой да подозира, че привличането ще бъде толкова мощно.

— Да — казах. — Тази сила няма име, а ние нямаме достатъчно сила да й се противопоставим, тя е много по-мощна от нас.

— Няма име. Но предлагам за удобство да я наричаме „любов“, какво ще кажеш, а?

Любов? Не, това беше може би повече от любов. Замълчах и тя отново помръкна.

— Не си сам, нали? Знаех си аз. Такъв красавец като теб няма как да остане сам. Покажи ми я, ако нямаш нищо против, може ли да я видя?

Извадих един от средноформатните негативи — Людмила на парапета край казиното, с развети от следобедния вятър коси, спомних си как я бях повдигнал с две ръце за да може да седне и една стреличка се забоде в сърцето ми. Заредих негатива в рамката, включих увеличителя, завъртях ръчките, които отвориха кадъра, изключих бялата светлина и лабораторията потъна отново в тъмнозелен полумрак. Всичко това извършвах автоматично, като фотограф-професионалист, сякаш някой движеше ръцете ми. Откъде идеше тази странна увереност? Дали фактът, че бях станал мъж, не беше ме променил основно? Когато усмихнатото любимо лице се появи във ваната, Виктория се наведе над него и го разгледа. След това го извади с щипката, оцеди го, изплакна го във водата и го пусна във ваната с фиксажа. Отново запалих бялото осветление и се заех да вадя в по-малка ваничка престоялите във водата снимки и да ги пренасям към мивката. Виктория беше обърнала снимката на Людмила във фиксажа и я разглеждаше с усмивка.

— Хубава е — каза тя замислено. — Затова ти подхожда, дано да те заслужава. Вярваш ли — никак, ама никак не те ревнувам от нея, макар да те обичам с всичката обич, на която съм способна. И точно за това. Когато обичаш истински някого, обичаш и всичко онова, което обича той. А ти я обичаш, нали? Е, значи и аз я обичам. Обичаш я, нали?

За пръв път чувах подобно нещо. Изглеждаше логично, но не знаех дали изобщо е възможно.

— Не зная — казах тихо и искрено след известно мълчание, — вече не зная. Допреди час знаех, а сега съм само объркан. И пълен с чувство за вина. И щастлив, разбира се, неимоверно щастлив.

— Само че ти нямаш никаква вина. Вината е изцяло моя. И го знам. И те моля да ми простиш.

— Да ти простя? За тази огромна радост, която не знаех, че съществува? Да ти простя, аз на тебе?

— Ако искаш, това между нас да не се е случвало никога, то няма да се е случвало.

— Но то се случи — казах аз. — То се случи и аз не го давам за нищо на света, то беше най-хубавото, което ми се е случвало през целия ми живот — как да го зачеркна? Не, не мога, ти си тържеството на моето съществуване, ти си Празникът!

Бях се изправил и тя също се изправи, много бавно, тържествено ме обгърна с ръце и ме целуна дълго-дълго. След това се засмя, седна на табуретката до мен и каза:

— Хайде да правим снимки, нали затова сме се събрали? Аз ще ти бъда лаборантката на разтворите.

— Хайде!

Сетне наистина правехме снимки, много снимки. Аз й обяснявах как се кадрира, как с ръце се прави маска на светлите участъци („Ето, нали ти казвах, че си вълшебник!“), как се варира продължителността на експонацията и за какво служи блендата при копирането, тя ме слушаше и добавяше весели думички, сякаш бяхме две деца, които ужасно се забавляваха. Когато напълнихме мивката със снимки и освен пакета, който бях започнал, привършихме и една от кутиите, които бях донесъл, погледнах часовника си и с учудване видях, че вече минаваше осем часът. Обясних й как да сложи снимките да се сушат, но тя ми показа двете големи гланцпреси в ъгъла и каза, че дядо й я е научил как се прави това.

— В сряда — на изгрева?

— В сряда — на изгрева.

Целуна ме дълго. Уж си тръгвах, а тя не ме пускаше, галех косите й, раменете й, гърдите й, желанието ми се беше върнало по-силно от първия път, но трябваше да вървя.

Ето това е всичко, което се случи и вече е два часа след полунощ. Надявам се, че съм го описал точно, поне доколкото такова нещо може да бъде описано точно, за да мога да разсъждавам върху него, да се опитам да го осъзная и разбера. А сега трябва да си легна, дано успея да заспя.