Георги Караджов
Скритото изображение (1) (Записки на фотографа)

1.

24 септември, сряда

Е добре, дневник.

Никога не съм си водил дневник, това е работа за момичета — лексикони, дневници, бележчици разни… Затова сега ми е неловко и не зная как да я започна тая работа. Идеята не е моя, идеята е на Панос, той казва, че ако искам да се науча да снимам, трябва да си записвам всеки ден какво и как съм снимал. След това да сравнявам готовите резултати с намеренията си, описани в дневника и да си правя съответните изводи. Така човек се учи и сам си е учител един вид. Защото намерението е много важно, според него, намерението отличава истинската фотография от щракането за кеф.

Фотоапарат имам от една седмица или, чакай, станаха вече десет дена. Баща ми ми го донесе от Одеса, където бяха с кораб на екскурзия, или обмяна на опит, нещо такова. Баща ми е химик, преподава химия в Електротехникума, та по тая линия значи. Донесе на майка ми грамофонни плочи на пианиста Емил Гилелс, тя обича класическата музика, на семейството като цяло — една магнетофонна приставка (казва се така, защото трябва да се включи в радиото, няма собствен усилвател), до момента не сме успели да я включим, чакаме вуйчо да дойде на гости, той иначе е геолог, обаче много ги разбира тези работи, сам се е научил, меракът му е бил инженер да става, обаче станал геолог, радиото той ни го поправя, телевизора също, даже ни научи как сами да си го поправяме, махна му задния капак и като спре, издърпваме го внимателно напред, поглеждаме коя от лампите не свети, понатиснем я малко, тя светне и телевизора проработва отново, калпави били цоклите, това там, дето се пъхат лампите, загреят ли, губят контакта. Е, татко не ми дава да пипам отзад, много било рисковано, имало високо напрежение и т.н., но понякога и аз съм донагласял някоя лампа, без да знае той.

Та на мене татко ми донесе фотоапарат и книжка към него — „Пионер-фотолюбитель“ с основни сведения и инструкции за фотографирането и всичко там. На руски. Аз с руския се справям, учим го от четвърти клас в училище, нямам проблеми. Учудих се, като разгледах книжката — доста сложно ми се видя, като за деца (пионери!) — от техническа информация — та до естетическите принципи на фотоизкуството, осветление, композиция, та даже и за историята на фотографията има, явно на сериозно го вземат там, в Съюза, от малки ги информират цялостно. Аз нямам понятие от тези неща, никога не съм снимал, не съм бил в кръжок, изобщо тъмна Индия ми е и ако се запаля, ще трябва да се подготвя теоретически добре, за да не хабя само филмите, че не са евтини. Накрая има как се проявяват филмите, как се копират снимките и рецепти за химикалите, с които става това — химия! — мечтата на баща ми да ме запали по тази материя, която ми е абсолютно чужда. Е, освен това, което учим в училище, там се справям криво-ляво. Във всеки случай, той обеща да ми съдейства за химикалите, ако стигна до тази фаза. Училищата се снабдяват от магазина Учтехпром на „Ботева“ и макар че много неща можеш да отидеш и да си ги купиш просто така, някои не ги дават „без рецепта“.

Фотоапаратът е „Любитель 2“, снима с ролфилми, в един филм се събират 12 снимки 6×6. Има два обектива, единият е само за да гледам през него, гледам отгоре, в една шахта, където изображението е огледално обърнато, така се и нарича: шахтов визьор, другият прави снимката. Панос каза, че е добър обектив, макар и непретенциозен, защото е анастигмат. Тази дума я запомних, но още не знам какво точно значи, ще науча, всичко с времето си.

Като ми подари апарата, баща ми предложи да ме свърже с Панос, та той да ми покаже някои неща по фотографията и на първо време да ми проявява филмите и да ми копира снимките. На Панос това му е работата, той е фотограф, „фото“, както се казва. Водел е кръжок по фотография в техникума, баща ми му е помагал за химикали. Има студио и лаборатория в една барака, в двора на къщата, където си живее, там прави портретни снимки, но най-вече обслужва фотолюбители като мене, проявява им филмите, изкарва снимките по поръчка. И по патронните празници на техникума ходи да снима, и по детските градини и училищата на Осми март или в края на учебната година, прави онези монтажи: „Честит празник, мила мамо“ или „Аз съм вече грамотен“. Всички имат такива снимки в семейните албуми, от времето, когато са били малки, то си е традиция. Разбира се, конкуренцията е голяма, фотографите с големите студия в града също се занимават с такива поръчки и за Панос от година на година остава все по-малко работа. Е, той прави снимките с по две-три стотинки по-евтино, отколкото другите, за любителските снимки става дума, дето ги проявява и копира, затова си има клиентела сред учениците и пенсионерите най-вече, които имат времето и ентусиазма да се занимават с тази работа. По-запалените рано или късно сами си оборудват лаборатории и нямат нужда от услугите му. Но това явно не го тревожи, защото още първия път, като отидох, той ми каза:

— Гледай да си направиш и ти лабораторийка, фотографията се прави от началото до края, всеки процес има значение, на всеки трябва ти да си автора, от натискането на спусъка, до поставянето в рамка, не доверявай важни процеси на други хора, дето не те познават, и не знаят с какво намерение си снимал, всичко трябва да ти е в ръцете.

Седяхме на столчета пред бараката му, на малка квадратна масичка пред нас имаше две чашки и чайник, пълен със зелен чай — това е другата му страст, зеленият чай. Аз чай пия само като съм болен, особено пък зелен, не бях пил дотогава, не ами не бях и чувал, че имало такова нещо, бледо жълтеникав, с лек аромат на сено, въобще не прилича на чай. Той ме видя, че се колебая и каза:

— Ще свикнеш. Някои неща изискват по-изострени сетива, и самите те ги изострят още, когато свикнеш с тях. То и с фотографията е така, колкото повече снимаш, толкова повече ще ти се изостря погледа да виждаш неща, дето другите ги подминават. Фотография се учи с гледане. За разлика от другите занаяти. Вярно, народът казва: „ако с гледане ставаше, кучето щеше да стане касапин“. Обаче ако касаплъка не става с гледане, фотографията става.

В двора на Панос сега няма цветя, единствено едно криво дърво, надвесило клони върху покрива на бараката, като че ли иска да я хване. Край оградата един жасминов храст се гласи да цъфти. Такъв зимен жасмин има по алеите край морето, много хубаво мирише и хармонира с морския аромат.

Докато пием чая, Панос ми говори за изостреност, за виждане, затова гледам да виждам, иначе нямаше и да го забележа този храст до оградата. А сега го забелязвам. И това е първият урок.

Не знам дали искам да се науча добре да снимам, дали искам да стана фотограф. Най-вероятно е да използвам апарата като всички останали, които имат апарати — ако съм някъде на екскурзия, за спомен къде съм бил, или да щракам любимото си момиче край морето. Когато ще имам любимо момиче, де, засега това място е вакантно. В гимназията има кръжок по фотография, Ачо от В клас е много активен там и ме е агитирал, но доколкото разбрах, те се занимават предимно с техника и химия, проявяват, копират, бяха направили „изложба“ в коридора на втория етаж, нещо не можа да ме грабне, най-обикновени снимки, каквито всеки има в албумите си. Само дето сами са си проявявали филмите и са ги копирали. И се съгласих да отида при Панос, най-вече заради баща ми, забелязах, че ми подари този апарат с ентусиазъм, каза ми там колко е хубаво да можеш така да спираш миговете, да ги увековечаваш, за да си спомняш по-късно за тях, животът е кратък, бързо минава, преди да се усетиш, а това е начин да запазиш спомен от най-хубавото, през което си минал. И някой ден да го показваш на децата си.

Засега ми е интересно. Ще видим какво ще излезе.