Георги Б. Караджов
Скритото изображение (68) (Записки на фотографа)

68.

3 март, сряда

Има един особен момент в процеса на проявяване на филма — когато времето за фиксиране е свършило и внимателно отваряш дозата, за да погледнеш дали бялата пелена от лентата съвсем е изчезнала и неекспонираните места са прозрачни, значи, че можеш да върнеш фиксажа в бутилката и да пуснеш водата за окончателното измиване. Особено вълнуващото е, когато развиеш края на филма и видиш първите няколко кадъра, скритото изображение е станало видимо и по негатива можеш да се досетиш какво е снимано, да прецениш доколко правилно е експонирано, наред ли е фокуса и т.н. Разбира се, окончателната оценка можеш да дадеш само в тъмната стаичка пред фотоувеличителя. Днес проявяването имаше особена тръпка, защото филмът не беше мой, а на прекрасната непозната от морския бряг. Едно такова особено любопитство ме дразнеше, как му викаха… воайоризъм, дето искаш да надникнеш в чуждите интимни тайни, макар че какво интимно може да има в една любителска лента, дето обикновено се дава на фотото да ти изкарат снимките. Е, не е съвсем просто любопитство, усещам, че това момиче ме интересува. Затова когато закачих готовия измит филм на въжето за пране в банята, го хванах с два пръста и добре го разгледах. Вече имам по-опитно око и ми се струва, че мога да оценя негатива. Разпознах себе си на последните пози, имаше снимки на морето на изгрев, черните бразди по повърхността на водата бяха ясно светлата слънчева пътека, оня вълшебен килим светлина, който слънцето спуска от себе си по вълните, сякаш за да премине по него някакво невидимо празнично шествие. Дали не можех да го видя това шествие, дали не можех да го уловя с обектива си, нали някои твърдят, че са успявали да запечатат призраци, духове, създания от другия свят върху кадрите си. Да, преди време четох една такава статия в „Космос“ — е, там повечето от необяснимите явления се развенчаваха като предварително нагласени, разбира се, когато достигна до определено ниво, ще мога сам да ги предизвиквам, но това ще бъде измама. Или може би не, Панос говореше за вътрешната реалност, която в много случаи е магическа реалност, ако я подредиш на картина или фотография такава, каквато я виждаш във фантазията си, измама ли ще бъде това? Или просто точно изображение на твоята фантазия? Която си е също някаква реалност, след като съществува. Имаше снимки на хора, май не съвсем на фокус, някаква стара жена с малко дете, а още по-нататък, значи към началото на филма, и снимки на някакво момче — тук ме жегна една съвсем необяснима ревност, каква ми беше тя, че да ревнувам — седнало на пейка, вероятно в морската градина и държащо в ръката си бележник и писалка. Ето го същото — и то пред тризъбеца, оня същия, а това тук… Един кадър ми направи още по-голямо впечатление, беше почти целият прозрачен — на позитива ще е съвсем тъмен, очертано голо рамо, над което момичешки профил — нейният, а надолу, съвсем бледа на негатива, гръдта й. Актова фотография, за каквато ми говореше Панос? И, като е знаела за този негатив, защо ми е поверила филма си? Или е мислила, че на негатива не се познава кое какво е? Във всеки случай едно беше ясно — Виктория си имаше твърд стабилен приятел. С когото явно бяха стигнали много по-далече, отколкото ние с Людмила.

Днес е денят на освобождението ни от турско робство, празник, който не е официален, затова ходим на училище, а много сме си говорили с моите съученици и всички сме на мнение, че не трябва да е така. Все пак на тая дата България се връща на картата на Европа след петстотингодишно отсъствие. Празнуват само първокласниците, днес те стават чавдарчета — от прозореца на гимназията гледахме една група първокласници на руския паметник отсреща. А то пък се случи, че имахме само три часа — физичката болна, физкултурата пада — учителите са с отбора по хандбал на някакви състезания… Така че имах достатъчно време да проявя филма и да се надявам да изсъхне, докато баща ми и майка ми са на работа, за да избегна излишните въпроси. На писмото на Виктория не съм отговорил, исках първо да проявя филма и да измисля някаква подходяща изненада, тя още не знае, че аз съм момчето, което е срещнала. Иначе седнах да пиша рапорта до ония, за да ме оставят на мира, описах им донякъде състоянието му, написах, че синът му не знае за болестта, излъгах, че съм попитал и той ми е отговорил, че не е искал да го притеснява, така и така не може да му помогне, той си има други проблеми, там такива като него, бедни, имат големи проблеми — това също добавих от себе си като негови думи, да мислят каквото си щат. И, разбира се, цитирах израза му, че е добре, дето е в България, където медицинското обслужване е безплатно, а не някъде на запад, където няма да може да го плати. Пак ще ми кажат, че го правя ангел, ама да казват каквото си искат, като не са доволни от мен, да ме освободят от тази мръсна дейност и да натоварят някой друг, който ще им казва онова, което искат да чуят, а не истината. Ех, де да можеше — свободен, най-сетне свободен… Това май беше написано на гроба на Мартин Лутер Кинг. Смятам, че стана добър рапорт, най-важното е тези мои писания да не навредят на човека по никакъв начин, нито на него, нито на сина му.

Майка ми се върна от работа, точно когато нарязвах филма на по шест кадъра. Беше изнервена — четворката закъсняла, била претъпкана с хора, станал скандал. Баща ми все й казва да ходи пеш, ама чак от „Жилфонд“ до комплекса, в който живеем, си е доста път, не е за пеш ходене. Иначе и двамата карат курсове за шофьори, тази година ще ни излезе реда за жигула — от няколко години чакаме и вече наближи.