Георги Караджов
Скритото изображение (12) (Записки на фотографа)

12.

1 ноември, събота

Събуди ме вятърът, вятър без име, без посока, без цел. От къде на къде беше влязъл в стаята ми, невидим, през плътно затворените прозорци, не рошеше косите ми, а моите сънища, разпиляваше ги на всички посоки и само някакви усещания все още се мотаеха около сънното ми съзнание. С бързината на вълна, която изтрива написаното по мокрия пясък изтриваше онова, което ме беше вълнувало оттатък, в страната на съня, а то беше хубаво, много хубаво беше, но ми се изплъзваше, както косите й… да, косите й бяха в съня, галеха ме, скриваха лицето ми и виждах света през тях, един друг, пъстър свят, невероятен. Щастие беше да обитаваш този свят, да се носиш по улиците му (защото в съня ние не стъпвахме!), да го съзерцаваш и да го доизграждаш с мисли и думи. Да, думи…

Но това не беше сън, това беше отражение на реалността на предишния ден, ако можеше магията да бъде наречена реалност. Ето сега мислите ми се връщат в съзнанието и аз за първи път осъзнавам, да, аз осъзнавам, че истинската реалност, най-реалната реалност е чистата магия и ние сме истински само когато съумеем да я съзрем така, че тя да ни озари, като светкавица, като мълния, да раздере завесата на привидната видимост, с която сме свикнали и да прогледнем, да отворим очите си за неземната красота. Ако можех да я нарисувам, да я опиша с думи, да я фотографирам такава, каквато я виждам, за да могат всички да я видят, заедно с мен. Ако можех. Но не, може би само сенките на нейното присъствие, може би само светлината — нали фотографията е светлина — и който може, ще види оттатък, зад изобразеното, който може. Който обича, който е влюбен. А аз, влюбен ли съм аз? Не зная. Защото не зная какво е любов. Зная само, че съм изпълнен до краен предел с нещо хубаво, нещо, което ме издига, дава ми криле, някаква благословена и прекрасна сила, води ме към мен самия, такъв, какъвто съм мечтал да бъда — без още да го осъзнавам.