Георги Караджов
Скритото изображение (55) (Записки на фотографа)

55.

14 февруари, събота

Вчера след училище написах и пуснах в кутията втория си рапорт.

„В сряда, 11 февруари, бях при О.Н. Той заговори за сина си, който е в Западна Германия. (Няма значение, че беше преди седмица.) Разказа ми, че синът му е жертва на любовна история, влюбил се в холандска гражданка, докато тя е била на почивка в нашия град, имали намерение да се оженят. Тъй като нещо му е попречило да замине легално, за да осъществи това намерение (така го формулирах, те най-добре знаят какво му е попречило), той е решил да отиде при нея по друг начин и, въпреки увещанията на баща си да не го прави, е преминал нелегално българо-гръцката граница (този вариант го зачеркнах, по-добре е Панос изобщо да не е знаел, това още повече ще го оневини)… и тайно от баща си, без да иска неговото съгласие, (не, «тайно» е достатъчно или по-скоро «без знанието на баща си»), е преминал границата към Гърция. По този начин е станал емигрант. Животът му на запад никак не е лесен, бил е изоставен от приятелката си, заради която е направил всичко това, наложило се е да работи като чистач и други ниско квалифицирани работи, за да може да свърже двата края. Според дълбокото убеждение на баща му, той горчиво съжалява за постъпката си и се надява на амнистия, за да може да се върне в родината си и да се включи в строителството на социализма.“

Така звучеше добре и, най-важното, беше самата истина, точно това ми каза Панос, е, без „строителството на социализма“, ама нали уж това правим всички, които работим за родината си, защо трябваше да се чувствам като лъжец, когато говорех истината? Или истината не беше достатъчна, когато не отговаряше на онова, което очакваха да чуят от мен? Защото усещах, че ще бъдат недоволни, те си имат някаква представа, убеждение за нещата и това е за тях истината, моите думи трябва само да потвърждават тяхната истина, иначе няма да са доволни от мен, иначе съм съучастник на оня, когото тяхната истина вече е класифицирала като престъпник. Аз съм им нужен не да проверя вярна ли е тяхната теза, а да докажа, че е вярна. Ами ако грешат? Или партията никога не греши, това е всеизвестно. Ама че работа. Колко истини има? И коя е най-истинската истина? Голямата правда, малката правда — какво беше това? Голямата правда е нашата правда, комунизмът и така нататък, малките правди са онези истини, които не се съчетават с нея и затова не са верни истини. Можеш спокойно да се побъркаш. Все пак го оставих така този рапорт, в края на краищата искат от мен истина, а не угодническа лъжа, поне така твърдят. Махнах само „строителството на социализма“, че на това място звучи съвсем като подигравка, замених го с „да работи за родината си“. Какво повече искаха от човека, защо не го оставят на мира. И мене също.