Георги Караджов
Скритото изображение (54) (Записки на фотографа)

54.

13 февруари, петък

Бездънна бездна е жената,

Потъваш в нея като в сън,

Оставаш сам със тишината

И вече няма път навън.

Това пък откъде дойде? Седнах да си пиша рапорта, а написах това тук, съвсем неочаквано, сякаш се написа само. Може би е резултат от разговорите ми с вуйчо, той ни беше за три дена на гости и ми подари много красив кварцов кристал. Майка ми казва, че той е разочарован от жените, затова мисли така, просто не е попаднал на подходящата жена, та той приказваше подобни работи, но той винаги ги казва с някакъв шеговит тон, сякаш се надсмива и над другите, и над себе си. Де да можех като него.

Та днес е петък, петък 13-ти, черен петък, казват хората, нищо хубаво не можеш да очакваш от него. И може би са прави.

Сутринта в училището нищо не стана. Тя не говори с мен, не ме поздравява. Оставих снимките на чина, най-отгоре онази, най-хубавата, с разветите коси. Никаква реакция. Съсредоточено си изважда учебниците и тетрадките, след което и една острилка и започва да си остри молива, толкова концентрирана, сякаш това е много трудна и отговорна дейност.

Тина от другата редица чинове също беше вперила поглед в дъската, на която нямаше написано нищо, но от мястото си успях да забележа, че някакво нездраво любопитство я възбужда. От време на време хвърля някакъв, уж разсеян, а всъщност пълен с интерес, поглед към мен, имах гадното чувство, че се наслаждава на резултата от своята интрига. Сигурно гореше от желание да види снимките, които все още стояха недокоснати на масата, от нейното място това беше трудно.

След това класът се изправи, влезе Трифка и започна час по трифкознание. Молиер, Тартюф.

Прибрах снимките отново в чантата си, беше ми тъпо и противно. Умните започваха дискусия, Емчо, разбира се, имаше свои идеи за този образ, наричаше го дете на един бъдещ всеобщ морал, когато лицемерието и лъжата стават двигател за обществения прогрес, от време на време усещах как Людмила му хвърля възторжени погледи, беше сякаш някой ме удряше по главата.

— В едно общество, в което предателството заменя приятелството, в което интригата убива любовта, в което показната фалшива набожност задушава вярата и чистотата на помислите…

Това чувах съвсем близо до себе си, Людмила се беше включила в дискусията и явно обръщаше нещата срещу мен, срещу приятелката си. Но аз даже не се вслушвах както трябва в думите й, не търсех вратичка, за която да се хвана, всичко ми беше все едно, даже някаква ярост се надигаше в мен, ярост от всичко, искаше ми се просто да си стана и да си изляза от класа, от училището, от измамата за любов, от измамата за приятелство, от самия себе си да изляза. Седях и гледах тъпо, докато Трифка и Евчо започнаха безумна дискусия дали Тартюф е типичен представител на религиозен деятел, защото те всички, заедно с цялата им религия били лицемери и просто не можели да действат и мислят по друг начин (Трифка) или дали религия и вяра са идентични, оттам и религиозна нагласа и нагласа във вярата и дали е правилно да обобщаваме, като прехвърляме качествата на един свещеник върху всички свещеници, грешка която, между другото, извършва в тълкованието си и самата църква, отлъчвайки Молиер от себе си и даже не разрешаваща нормално християнско погребение след смъртта му (Евчо) — абе много е чел, навсякъде компетентен, аман от такива ходещи енциклопедии, усетих, че отново й грабва ума, особено като защитава религията, да не излезе и той вярващ? Не ми се вижда вероятно, при тази негова информираност.

— Което доказва, че всички попове са лицемери, заедно с цялата им религия! — заключава на висок глас Трифка и блъска корицата на дневника.

Много си падам по такива обобщения — щом всички, значи всички, няма да се намери нито един, да не е лицемер, да бе. Е, ако приемем, че религията е опиум за народите и по принцип нещо лицемерно, то ще излезе, че и служителите й са такива, обаче… Леко поглеждам към Людмила, като се старая тя да не забележи — гледа упорито напред, стиснала зъби.

Дискусията продължи, разбира се, и в междучасието. Без мен. Тя веднага отиде при Евгени, виждах гняв по бузите й, на кого се гневеше, на Трифка ли, на това, че отричат любимата й религия, или все пак на мен?

— Бясна съм! — чух я да казва, — така да се объркват понятията в една каша и тая каша трябва да я гълтаме ние. Идеалът не е по-малко идеал, защото в негово име се опитват да спечелят дребни мошеници.

— Така е — отговори Евчо, — обаче, когато мошениците станат повечко, идеалът неминуемо страда, обществото започва да прехвърля върху него качествата на мошениците.

— И с комунизма е така — неочаквано се намеси Паназа, — уж чиста идея, светла идея, а някои хора я правят дармадан.

Това не беше вече за казване, разбира се, че е така, ама има работи, дето не трябва да се казват, защото могат да повлекат последствия. Или го казваше за да се хване някой на въдичката му? И той ли пишеше рапорти всеки втори петък? Ако беше преди месец — два, щях да се упрекна за тези мисли, че съм прекалено подозрителен, ама сега? Не бях ли и аз ходещо микрофонче?

— Да, и Радой Ралин казва — истинските, чистите борци, изгоряха в антифашистката борба, дадоха живота си. После се напълни с… едни други… — малкото Мими, беше се включило спонтанно, сега може би съжаляваше, че се е обадило, почервеня като божур и заключи набързо — да де, така казва той, четох го в едно интервю във вестника.

— Ами то си пише и където трябва — отново Евчо, — мнозина ще се явят в мое име, но аз ще им кажа: махнете се, не ви познавам!

— Защото мнозина са званите, но малцина — призваните — импонира му с усмивка Людмила и го погледна нежно. Убеден съм, че този тип нарочно завъртя работата към библейските приказки, пука му, че му дреме на него за истината и лицемерието, виждам как нагло я сваля, като й казва това, което тя иска да чуе. На базата на религията ще се намерят двамата, това е ясно. Атеисти като мен нямат работа около тях, само дано някой не я натропа, то формално да вярваш не е забранено, обаче ако те усетят, ще ти вгорчат бъдещето, това е сигурно. Трябва да я намеря тази Библия и да й се изфукам и аз с някое подходящо цитатче, все пак там са събрани мъдростите на поколенията, предполагам, има ли бог, няма ли — това е без значение в случая.

Горчивина се издигна в мен, станах и излязох в коридора. Ако бях пушач, както някои от нас, щях да отида в тоалетната на третия етаж и да изпуша една цигара, казват, че успокоявало. Иначе е много опасно, едно момче от десети Б го изключиха от всички гимназии в страната заради една цигара, оня параграф, новия: 3030 — трийсе-трийсе, нашите зевзеци го превеждат: крий се, крий се. Не че ме е страх, ако се пазиш и внимаваш, малко вероятно е да те хванат, просто не виждам за какво ми е — това си е някаква такава тинейджерска фукня: вижте ме, аз съм вече голям — научих ги. Е да, ама големите се фукат, когато ги откажат. Защо да се мъча да уча нещо, което после трябва да се мъча да отучвам?

— Разбирам те! — беше Тина, кога се беше доближила до мен, не я бях усетил, загледан през прозореца към улицата. — И на мене ми е същото такова. Много е тежко, когато няма кой да те оцени, онова, което създаваш, е прекрасно — трябва да ги видя отблизо тези твои фотографии, от чина си видях — имаш талант, несъмнено. Ако някога издам стихосбирка, ще те повикам да я илюстрираш с фотографиите си.

Хм, за такава стихосбирка повече ще подхождат фотографии от Плейбой, ама нейсе. Не мога да разбера защо го прави. Ето и сега, аз не се обръщам, гледам улицата, по нея минава един червен Москвич, отбива и спира, от Москвича излиза шишкав чичко, отива до павилиончето, където има опашка от ученици, застава отпред на опашката и си купува нещо, сигурно цигари, с такъв вид, сякаш има пълно право на това, сякаш само той единствен има правото да бърза, после отново се качва на колата си и отпрашва по посока „Баба Ганка“. И докато гледам всичко това, нейната ръка ляга на рамото ми — през сакото усещам, пръстите й говорят. Защо?

И ето сега това: Бездънна бездна е жената.

Петък тринайсети. Лош ден!