Георги Караджов
Скритото изображение (84) (Записки на фотографа)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Корекция
геокар (2022)
Форматиране
cattiva2511 (2022)

Издание:

Автор: Георги Караджов

Заглавие: Скритото изображение

Издание: първо

Издател: Самиздат

Година на издаване: 2022

Тип: научнопопулярен текст

Националност: българска

Редактор: Георги Караджов

Художник: Георги Караджов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17295

История

  1. — Добавяне

84.

11 април, неделя

Пиша вече от лагера на геолозите, експедицията е доста голяма, преброих дванайсет души, ама май че са повече, ще спя в палатката на вуйчо. Макар да не е много високо в планината, през нощта ставало хладно, затова вуйчо е приготвил и за мен доста дебел спален чувал. Планинският въздух е преживяване само по себе си, иска ти се да полетиш.

Вчера бяхме с дядо в парка Кайлъка, надявахме се да покараме лодка, ама още не ги бяха изкарали, баба остана да приготвя кокошката, която закла специално за нас, предния ден ни беше посрещнала с баница. Дядо хвалеше колата, с нея по-бързо се стига докъдето искаш, сега по-често ще ни идвате на гости — каза, — виж центъра какъв хубав стана, на европейски мяза — точно така се изрази, а пък догодина, живот и здраве, ще има голяма атракция, смятат панорама да правят на епопеята — в Плевен са се водили решителните сражения на руско-турската война, която ни е освободила от робството. Е, не всички са доволни, парк не парк, трябва да се отчуждават имоти, един приятел на дядо бил засегнат и обикаля по адвокатите дано поне изкяри нещо, ама то не може всички да бъдат доволни.

— И казват — за една година ще го направят — чудеше се дядо, — на мене тая работа не ми се вярва така лесно да стане като ги знам нашите как строят, ама сигурно пак аскера ще я свърши цялата работа, бяха сложили такова… макет в съвета, който иска да го види и аз ходих и го видях, голяма работа ще е, отдалеч ще се вижда, на баира в Скобелевия парк. Специално за нея от цяла България ще идват да я видят, че и от чужбина.

Баща ми, доволен, че няма да се пътува чак до другия ден, си пийваше домашната гроздовица на дядо и все я хвалеше:

— Майстор си на ракията, билки ли й слагаш някакви не знам, обаче е специална. И на вкус, и на аромат. Хем силна, хем пивка. И понеже не й се усеща силата, може да те хване на втората чашка.

Дядо се усмихваше доволен и наливаше, баба тичаше в мазето да извади още туршия в голямата паница, майка ми обикаляше къщата, където беше минало детството й, надничаше в гардероба и раклата, усетих, че й е приятно да вдишва този въздух от миналото, лицето й придобиваше особен блясък и ставаше на моменти като на малко момиченце, издебнах един такъв миг и я снимах на двора пред чешмата. Дядо ми беше обещал за рождения ден стар фотоапарат, любопитен бях да го видя, но ми беше неудобно да си кажа, пък и той не се сети, макар че ме видя да снимам — направих им снимки в двора под лозницата, където седяхме на голямата маса. Вечерта беше хладна, или на мен така ми се струваше, за да не ми прилошава, бях отворил леко прозорчето на колата и ми духаше по време на пътуването, човек лесно може да настине така, без да забележи.

И днес рано потеглихме — през две планини, та в трета, баща ми зареди армаганите — една дамаджана ракия и тубичка вино, както и няколко буркана със зимнина от миналата есен — туршия, сладко от череши и зарзали, парче пастърма — малко провизии, както казва дядо, сложихме и начупената баница, която баба приготви специално за из път. И за вуйчо имаше армаган — литрово шише ракия и два буркана с мезета — туршия в единия и свинско варено в другия „да почерпи момчетата“.

Минахме този път през Троянския проход — и тук почивка с овче кисело мляко на Беклемето. Направих няколко снимки на пътя, серпантината се виеше над низината долу и тази низина беше като на длан, дето се вика, само за снимки. Трябва отново да дойда, когато ще имам широкоъгълен обектив — гледката беше величествена. В такива мигове душата се разтваря, полита като гълъб — ех този гълъб! — и те обзема такава една еуфория, душата ти се къпе в любов към всичко живо, струва ти се, че само да разтвориш ръце — можеш да прегърнеш целия свят.

Разбира се, Троянският манастир остана пак за „друг път, сега нямаме време“, както и Карлово от другата страна на Балкана, засега само ги прочетох на табелите за отбивките. Е, баща ми тържествено ни обеща следващото пътешествие да запълни всички липси. Най-голямото мотаене беше в Пловдив, абсолютно объркан град, цял час се лутахме из него, преди да намерим отбивката към нашата цел в Родопите и страшно огладняхме. А нашите да вземат да сложат баницата в багажника, нали за пръв път пътуваме с кола, нямаме още необходимите рефлекси, за спиране и дума не можеше да става, отдъхнахме си чак след като минахме Асеновград и по живописния, издълбан в скалите (но с много завои!) път край река Чая достигнахме разклона за Бачковския манастир. До манастира не стигнахме (сега няма време) и той, както и Асеновата крепост, която зърнахме край пътя, останаха за другия път. Затова пък седнахме на една полянка и се насладихме на бабината баничка. До отбивката за Югово, откъдето щеше да ме вземе джипа имаше по-малко от половин час път, а джипът трябваше да ни чака след малко повече от час — в четири и половина следобед, така че татко си полегна на полянката — цял ден завои му бяха дошли в повече и на него.

Като пристигнахме, джипката вече беше там, вуйчо скочи и ме посрещна, прегърна мама, татко, похвали колата, ритна предната гума за късмет, натовари сака ми и армаганите, аз се сбогувах с родителите ми, а те се приготвиха да се върнат в Пловдив, където щяха да нощуват у братовчедката на майка ми.

— Ако я намерим — каза татко, — че какъвто е объркан този град, нищо чудно да трябва да спим в колата.

— Е, ще питаме и ще я намерим — каза мама, — нали знаеш, с питане и до Цариград се стига, та камо ли до Пловдив.

След което ме целуна, даде си обичайните заръки, качи се в колата и потеглиха. А аз се качих до вуйчо в джипа и се запознах с шофьора на колата, бай Спиро, когото вуйчо ми представи като домакин на експедицията — и наистина не бяха дошли само за мен, в колата имаше касети с провизии, миришеше на прясно изпечен хляб.

— Сега се дръж здраво — каза ми усмихнат вуйчо, — тръгваме по черни пътища, че някъде и без пътища, лагерът е горе в планината и само джипът може да стигне до него.

И тръгнахме. Път наистина нямаше, но въпреки друсането и завоите, не ми прилоша, може би заради чистия планински въздух, който нахлуваше през отворените прозорци.

След малко повече от час се бяхме изкачили до палатките, направи ми впечатление една малка барачка, набързо скована в единия край на лагера на известно разстояние, вуйчо проследи погледа ми.

— Тоалетна — каза ми той гордо, — първото, което сме длъжни да направим, е да изкопаем тоалетна, та даже да сме и само за седмица тук, а не за цели две. Въпреки че, между нас казано, имаме само една жена в експедицията.