Георги Караджов
Скритото изображение (20) (Записки на фотографа)

20.

19 ноември, сряда

И какво сега, това трябваше да е дневник за фотография, а ето в какво се превърна. Не, от сега нататък ще се ограничавам само с фотография тук. Отсега нататък ще се ограничавам. Ще снимам морето. Панос казва, че човек трябва да снима това, което най-добре познава. Фотографирането е диалог. И понеже всяко нещо, което познаваме, има някакъв образ вътре в нас, когато разговаряме с него по този начин, ние разговаряме със себе си, с онази част от нас, където това нещо има своя образ. И колкото повече го опознаваме, толкова повече опознаваме себе си. Е да, ама като искаш да представиш движението, устрема, страстта, а на снимката се вижда само вода? Ако не ни помогне светлината, сме загубени, един слънчев лъч, който играе по повърхността на вълната, една начупена линия от отражението му и, разбира се, ракурсът, гледната точка. Морето е голямо, най-голямото, затова трябва да го гледаме отдолу, от гледната точка на самия пясък. Да предвидим къде ще се изправи вълната и да сме нагласили фокуса на това място, да поставим слънцето под такъв ъгъл, че да създава обеми, триизмерност. Да използваме сенник, Панос ми даде един на заем, който точно става на обектива, за да няма бликове по повърхността на лещите, те тези бликове в определено съчетание могат да направят и чудна снимка, но по-често се случва да развалят кадъра, трябва и много светлочувствителен филм, обективът ми е слаб, а трябва да се снима на висока скорост, мигът е много, много кратък, оня миг, единствено най-добрият. Решаващият. И за хоризонта трябва да се внимава, наклоненият хоризонт е груба грешка, морето се „излива“ от кадъра, макар че ако искаме да постигнем динамика, можем и да го разклатим, да го сложим в диагонал, но трябва да е драстично, да личи, че е нарочно, че е търсено така. При увеличението можем да засилим контраста, като копираме на контрастна фотохартия и проявяваме с по-студен от 20 градуса проявител, зърнеността също ще се засили и ще добави драматизъм. Е да, туй съм го запомнил, но само на теория. Два филма изщраках, повечето кадри са вяли, неизразителни, вместо Морето — просто вода. Панос ми показа снимки, с които някога е участвал в изложба, снимки на морето — ами там то си е истинско, усещаш го, при мен не се получава. „Няма страшно — казва Панос, — с практиката ще постигнеш резултат, важното е да знаеш какво търсиш.“ После пак замълча, както обича да прави и с лека усмивка добави:

— Но да оставяш и случайността също да поработи, тя е най-верният ти сътрудник. Ако й отнемаш непрекъснато инициативата, тя ще се откаже да ти помага. Защото се случва така най-добрата снимка да стане извън твоите намерения и волята ти, да, дори понякога директно против волята ти, случва се и още как. А това са най-истинските фотографии, те и въздействат най-силно. Зрителят има някакъв вграден усет за истинското, интуицията му безпогрешно открива фалша, нагласеността и го държи нащрек, усеща, че искаш да го излъжеш. А това създава граница между тебе и него, за общуване чрез изкуство тази граница е фатална. Говорим за истинския зрител, този, който може да вижда. Масата харесва клишета, те вървят най-добре на пазара, много хора искат да видят единствено онова, което са свикнали да виждат навсякъде, което се повтаря до втръсване. Но ти не правиш снимките си за тези хора, ако един-единствен зрител в галерията истински разбира, то ти си направил снимките си за този един-единствен зрител. Така е било и явно така и ще бъде.